СЪН ЗА РЕКА И ЦИГАНИ

разказ от Рада Петрова

 

 

 

Родната ми къща е на брега на Искъра.  Между нея и водата може да има  сто метра, може и да няма. Реката е различна  през сезоните, различна е през деня и нощта, различна е сутрин  и вечер. През лятото е спокойна и се влачи бавно. През горещите месеци се отдръпва от бреговете, обрасли с върби и една особена трева, която расте на туфи. Тази трева е с тъмно зелени, кухи листа, които са прави, остри в края, приличат на тънки сламки и израстват по 50-60 сантиметра. Когато бях малка, берях от тези зелени сламки на снопчета и от тях си плетях гривни, слънца и рамки за картинки.

 Само през лятото можеш да видиш нови речни камъни. Те са бели, сини и сиви, зеленикави, бежови или пъстри като пъдпъдъчи яйца. По големина са различни – виждала съм огромни, които няколко човека не могат да извадят от пясъка. Има кръгли, плоски, елипсовидни, всякакви.  Речните камъни са една неизследвана вселена от форми и цветове. Като малка си мислех, че и хората са толкова различни, колкото камъните по брега на Искъра през лятото и също така твърди – като този разноцветен гранит, нахвърлян безразборно, сякаш от самия Крали Марко.

През есента реката става бърза и пълноводна от дъждовете, но не, както през пролетта. Тогава винаги има опасност от заливане и почти винаги се случва. Водата започва да мие зидовете на къщите, отнася  градините, залива казана за ракия и крайречната улица, която се нарича “Искър”. Това е очакваното и сензационно годишно явление за Долната махала и за всички в селото. Хората идват да наблюдават реката, слагат колчета, за да мерят дали опасността е минала или пък предстои. По това време могат да се чуят любопитни истории за драматични наводнения и за мъжки геройства. Жени и деца липсват в тези истории, освен ако не са се удавили по най-мистериозен начин… Аз  не помня по време на наводнение да са се случвали тези страшни неща, за които се говори. Всичко е ставало  “някога”, преди да бъдем родени.

Искърът  през зимата!  Това е моята зимна приказка!  Реката се е скрила под синкавия лед, набразден от гладки, замръзнали ручеи, но не спира да лудува във вълшебните пещери и ледени лабиринти. После изскача неочаквано от ледената прегръдка на студа и пак се гмурва в искрящата бездна на някой завой по течението.  Над нея са спуснали клони старите върби – и те обледени, заскрежени, красиви и неземно украсени с ледени висулки. Няма по-добър художник от зимата! Само с един цвят, но с хиляди нюанси, зимата рисува възторг, копнеж, радост, надежда, влюбване, музика и гласовете на ангели. Зимата вдишва и издишва и го прави по най-красивия начин – в синкаво-сребърни, искрящи тонове на бялото – цвят, който Бог е избрал за най-хубавите неща на земята. Някои казват, че бялото не е цвят.  Може и да не е. Усещам го прекалено близо до Твореца, за да е нещо, което се назовава с думи…

В моето детство Искърът беше чист – истинска прелест! В бистрите води се виждаха риби и водни змии, над него прелитаха  водни кончета, понякога плуваха лодки надолу по течението и имаше много рибари. После реката почерня. От нея се носеше зловоние, а децата, които се осмеляваха да се  потопят в гъстата вода, се разболяваха.

Циганите идваха в ранната пролет преди Великден. Тогава хората чистеха домовете и дворовете, подновяваха някои неща  по къщите и изхвърляха ненужното край реката. По това време всички съдове в домакинството – тави, котли, джезвета и тигани, трябваше да бъдат калайдисани за празника. Каруците с дрипавите чергила  спираха в  кръг под тополите край Искъра. Още преди да разтоварят покъщнината си, палеха огъня. Разнасяше се специфичният мирис на цигански катун и всички хуквахме да ги видим. Черният мъж, когото познавахме от край време, се наместваше до въглените и разгъваше духалото. Това духало прилича на гайда. Един голям кожен мях, почернял като  всички наоколо. В единия край има къса, дървена тръба, обточена с железни шинички. Тръбата е широка, колкото бебешка ръка, не повече. В другия край духалото завършва с две дървени дръжки с кожени каишки, в които старият циганин си пъхваше пръстите. Той имаше много дълги пръсти – черни. Сгъваше и разгъваше дланта си и духалото ту вдишваше, ту издишваше. Огънят се разгаряше и всички деца – от катуна и от махалата, сядахме около него. В това време от каруците се разтоварваха кафезите с проскубани кокошки, кончетата се разпрягаха и младите цигани им намираха място край реката. Между каруците връзваха въжета и по тях разцъфтяваха пъстрите поли на циганките и шарените ризи на мъжете им. Малко след това - нарамили торби, жените тръгваха из селото да събират дрехи, храна и съдове за калайдисване. 

Не знам от къде идваха. Това знаеха възрастните. За нас оставаха само тайнствените предположения, че са обиколили света, за да дойдат тук – такива странни, кресливи, шарени, незлобливи и вечно усмихнати. Старият циганин разказваше истории, които сигурно беше научил от баща си и дядо си и които нямаха нищо общо с живота по това време. Напълно невероятни цигански фантазии… Тогава за първи път чух думата “паун”, но не знаех какво е това и си замълчах. Циганчетата също мълчаливо слушаха дядото, но подозирам, че те са знаели колко специална е тази птица – царствена.

Може и странно да е, но аз редовно си хапвах при циганите. Жените мятаха на въглените едни малки мекици, колкото момичешка длан. Правеха десетки от тях. Трупаха ги върху плитки, бакърени подноси и всеки си вземаше, колкото  иска. Мисля си, че тези питки се печаха постоянно, през целия ден. Бяха страшно вкусни. Само от вода, сол и брашно. Не вярвам да е имало друго в това тесто, което вълшебните пръсти на циганките месеха постоянно. Баба ми направо пощуряваше, когато привечер се прибирах вмирисана на цигански огън, пушек и калай и дори не бях гладна. Чудеше се как не ме е гнус да ям от циганските “гюзлемички”. И аз не знам как, но ги обичах.

После махалата замирисваше на лимонена кора и ванилия. Дни и нощи наред се месеха, втасваха, плетяха и украсяваха великденските козунаци. Във всяка къща се приготвяха поне по 10-15 тави и тавички и се носеха в къщата на баба Марика, където имаше пещ.  В най-малките тавички бяха козуначетата, които  даваха на нас, но след като изстинат. Иначе не си струваше да висим и да чакаме напразно. Козунаци и шарени яйца имаше и за циганите. Те им се радваха като деца. Не знам дали са били християни, но Великден беше празник и за тях. Пълнеха каруците с различни неща, които хората им даваха - храна, дрехи и покъщнина. Печелеха добре и от калайдисването, защото от няколко села наоколо всичко бакърено минаваше през ръцете им. Циганите по онова време не крадяха. Никога не бях чувала история за кражба. Нито намек дори, докато не заспах в една каруца.

Било е в деня, когато са си тръгвали. Сигурно ми е било тъжно, че тези странни хора си отиват и съм гледала как си прибират багажа. Може би дори съм помагала, макар да съм била около 4-годишна. Винаги, когато циганите заминаваха, махалата опустяваше. Вероятно затова и никой не е забелязал, че ме няма. Единствено чичо ми – буен капитан с красива униформа, попитал къде съм. Тогава хукнали да ме търсят.

Нито русо дете, нито цигани. Чичо ми полудял. Взел си пистолета, яхнал един мотор и тръгнал да ги гони. Не че те бягали, но били тръгнали преди доста време. Когато някъде напред по пътя видял да се кандилка чергилото на циганска каруца, той започнал да крещи да спрат, защото ще стреля. Вече ги наближавал. Хората и хабер нямали какъв е този мъж дето вика, ръкомаха и кара като луд мотора си. Тогава той стрелял във въздуха.

Конете се уплашили и дръпнали неистово напред. Аз съм се събудила и съм се показала сред вързопите. На циганите им станало ясно какво се е случило и спрели кервана. Помня колко се уплаших, като видях чичо - беше бял като ризата си, а устата му – тъмна. Една циганка така се развика, че чичо ми се втрещи.

- Що стреляш бе, човек. Уплаши детето, засрами се. Да го заведете да му баят, щото си е глътнало езика от страх. Чу ли?

Чичо се протегна и ме свали от каруцата. Разбра, че работата е съвсем различна и се засмя с неговата широка усмивка.

- Хайде да си прибирам това русо цигане, че щях да направя беля. Прощавайте!

После не знам какво стана. На другата пролет катунът пак дойде край реката, пак миришеше на пушек, калай и гюзлеми. Слушах любовни истории, които не разбирах и приказките на стария циганин с духалото, а циганките се кискаха и за стотен път разправяха на хората, които идваха при калайджията, как чичо ми щял да ги разстреля всичките, защото мислел, че са му откраднали племенницата. Ококорени  завършваха историята с думите, че когато се роди русо циганче в катуна им, светът ще тръгне към свършване…

Не знам дали това е пророчество. Циганите ги умеят тези неща и ги усещат.

Сега има много руси циганчета, но няма катуни край Искъра…