СЪН ЗА ЕСЕН, СТАРА ЛОДКА И САМОТА

разказ от Рада Петрова

 

 

 

Всеки миг от живота ни е свързан с всеки друг миг от живота ни. И всеки сън е част от голямото сънуване, което започва с нашето раждане.  Животът след него е вълнуващо прекрасен, многоцветен и многолюден сън.  Толкова хубав, че никой не иска да се събужда. Аз съм в сънищата на хората, които обичам. И те са в моите сънища. Ела. Затвори си очите. Ще сънуваме заедно.   

 

Седни до мен - ето тук, на тази обърната лодка. Заровена е в пясъка сигурно от сто години. Виждам я винаги, когато идвам  и неизменно сядам, за да слушам морето. Дали идвам често? Идвам всеки ден. Мисля, че е често. Пипни я - солта и вълните така са я изгладили, сякаш докосваш водата.

Аз съм част от пейзажа - като морето, пясъка, корабите и вятъра, пълен със солени капки. Има и други хора. Някои  разхождат кучета, други рисуват, трети просто си седят и чакат края на времето. През годините съм била като всеки от тях и въпреки това - различна. Не слагах черна кърпа, защото не съм  моряшка вдовица. Нито  червена – знам, че  корабът с алените платна, е само литературна измислица. И бяла кърпа не съм носила. Прекалено претенциозно е. Но върху платната на художниците съм била и вдовица, и отнесено момиче, което не знае какво чака, била съм и  шармантна блондинка, наметната с шал от морска пяна. Къде са тези хора сега? Някои дочакаха края на времето. Други се запиляха по света, а аз неизменно съм тук.

Отдавна знам истината за себе си. Знам и тази за теб. Помня  всяка дума от този разказ, защото съм го съчинявала стотици пъти. Изменяла съм го, допълвала съм го, а колко пъти съм го скъсявала, няма да повярваш. Той не може да бъде кратък, защото годините никак не са малко. Нашите години - изживени поотделно и нито една - заедно. Страхотен сюжет за старомоден разказ.

Седна ли?  Не си мислил това да се случи. Точно по този начин - на този бряг, през есента и с мен. Мечтал си за други брегове - с бял пясък, пъстри птици, различно море и жена, която аз не познавам. Сигурно и жените са били различни през годините. Наистина? Дали ще ми разкажеш тези истории - възможно е някоя от тях  дори  да е истинска.  Всъщност, само една история е специална за мен. Това  даже не е история, защото се е случила току-що. И се състои само от въпрос.

Защо дойде сега, след цял един живот?

Може би точно тази история няма да чуя никога - прекалено е кратка. А ти обичаш дългите, драматични разкази за хора, които аз не познавам, за места, на които никога не съм била, за чувства, които не зная дали си изпитвал или само  ти се иска да е така. Ние  сме непознати, на които времето за опознаване е изтекло отдавна. Да, чувам те.  Но не те виждам. Солта в морския вятър изсуши очите ми. Разбира се, че усетих. Но всеки ден си казвах, че може би  точно днес твоят кораб ще влезе в залива. Така ден след ден. Вярвах, че следваш  Голямата си мечта и морският бряг отново ще пресече пътищата ни.

Наистина е тъжно да разбера, че Твоята планина ме е надхитрила. Тя е отпуснала само леко каменните си пръсти и те е оставила да вдишаш  морския бриз, да усетиш солта по моите устни и да гониш следите ми в пясъка. Дала ти е  малко време, за да послушаме заедно песента на сирените в морските раковини и гласовете на чайките призори. След толкова години вече знам, че тя не те даде на никого. Сложи в нозете ти всичко, което  поиска, за да забравиш мечтите си.

А Моята планина ме пусна. Да, каза ми, че пясъкът край морето е много, много  тежък, че пътят ще бъде труден, ще вървя бавно, ще бъда самотна, но може и да намеря момчето с очи като оникс. Моята планина ми каза, че тревата под габърите ще ме чака, че синьото на небето ще си остане същото, а реката ще се вие сребристо в Пролома отново и отново - докато се върна, за да потопя косите си в нея. Аз почувствах, че ако можеше, Моята планина би тръгнала с мен, за да срещне морето. Но тя отдавна бе разбрала, че пътищата са за човеците, а не за планините. Нещо, което повечето хора разбират в края на дните и вече е късно да гонят мечтите си.

Аз те дочаках и вече знам, че това е последното тъжно нещо в живота ми. Вече не мога да се огледам в очите ти – в най-черното огледало, което човек може да си представи. Не познах  и гласа ти – къде ли съм го загубила през годините? Бих искала да погаля лицето ти, но няма да понеса, ако го усетя чуждо. Само се питам дали наистина   си до мен, дали седиш на старата лодка,  потънала в пясъка?  Искаш да ми разкажеш за годните, в които ме е нямало? Добре. А после аз ще ти разкажа за  годините, в които те е нямало…

Есенният вятър ще разбърка думите. Ще прибави пясък, малко сол и морска пяна. Ще извика чайките и закъсняла лодка, ще донесе смеха на момиче и тъжната песен на рибарите. Ще стане като във филмите - от тези, дето на края нищо не се случва, но се чудиш защо ти е толкова ясно всичко.

Да, това е моето куче.  Побутва ме, усетих го. Приканва ме да тръгваме. Сигурно притъмнява, а то иска да вървим бавно по брега, но така, че вълните да не ме мокрят.  Върви между мен и водата. Отскоро го прави и  се чудя  дали е  от обич или от страх.

Ти как мислиш?  Как за кое?  За това дали кучето се страхува за мен или за себе си. Добре,  може и да не ми отговаряш. Свикнала съм с мълчанието ти…

 

================================================

Лодката е красив и често срещан символ на пътуването през живота и на желанието за промяна. В този сън пясъците я затрупват сто години, а солта и вълните я правят гладка и променят същността й. С тази лодка не можем да стигнем до никъде.

Да поседнем върху старата лодка и да помълчим. А после ще потърсим друга, с която да продължим пътуването.

Есента символизира самотата, тъгата по любимия човек и края на сънуването.