НЕКА ПОТЪГУВАМЕ

разказ от Палми Ранчев

 


 

 

Навъртах се край кафенето, което наскоро отвориха пред Народния театър, и се чудех има ли смисъл да сядам, след като не знам цените. Столовете бяха платнени, с дървени облегалки за ръцете. Изглеждаха ми удобни. За първи път виждах подобен модел. Още се двоумях, но бях склонен да отида другаде, защото открай време предпочитам проверените места. Тогава забелязах Илийката - рус, дребен, с пооредяла на темето коса. Кубето му се забелязваше, защото е половин глава по-нисък. Моята коса също оредява, но той, както е застанал срещу мен, едва ли ще забележи.

– Накъде си тръгнал? – попитах го.

– Ей натам! Пие ми се чиста и студена вода.

– Тогава знам къде отиваш. Нямам нужда от повече обяснения. Само на чешмата зад Банката водата още е чиста и студена.

Продължихме заедно, без нужда от повече уточняване. И двамата, беше повече от ясно, бяхме на едно мнение по този въпрос.

– Какво  стана на тази вода! – позачуди се Илийката. – Някога навсякъде беше чиста и студена. Сега обратно, буквално навсякъде вони.

И с жест ми предложи да заобиколим тълпата, която по това време се събираше около шадравана в Градската градина. Неколцина слушаха саксофониста. Беше там почти всеки ден. Седеше на пейката в ъгъла, от който можеш да тръгнеш по алеите в три различни посоки, и с притворени очи изпълняваше протяжни импровизации върху мотиви от “Самъртайм”. Един парцаланко се наведе да провери какво са пуснали в бомбето пред него. Дори разрови парите. После показа ръцете си да се види, че нищо не е взел от шапката. Значително повече хора имаше от другата страна на празния басейн, около играчите на шах. Бяха ги наобиколили плътно на отделни групички. Изглежда не се интересуваха от съседите. Но ако ги наблюдаваш по-дълго, ще забележиш, че от всяка групичка след известно време се отделя някой, който сменя мястото си. По пейките около басейна играеха три двойки табладжии. Около тях нямаше зяпачи.

– Така е! – съгласих се с него, сигурен, че не само помни какво беше казал, а през цялото време чакаше да научи мнението ми, и уверено продължих: – Всичко започна гадно да мирише. И хигиената, а и останалото, е направо на ужасно ниво. Няма как само водата да остане чиста и студена.

– Ама на гърба на Банката е както някога.

– От стария водопровод е, затова – припомних му. – Витошка вода. Идва отвисоко. По-близо е до облаците и няма как да се измърси.

– Аз мисля, че причината е съвсем друга – възрази Илийката с хитровата усмивка и добави: – Заради Банката е!

– Какво искаш да кажеш?

– Многото пари пречистват – обясни той. – Действат екологически.

– Напротив, замърсяват! Алчността е замърсител, дори направо отрова. Не виждаш ли какво става, как се живее? На нищо не прилича положението у нас. И с тия пенсии, и с тия заплати - накъде сме тръгнали. Наникъде. Затова не само водата, а и останалото започна да вони.

– Шегувам се за Банката! - успокои ме той. - Наистина мо­же някакви началници банкери да се намесват, за да пият, преди да се качат в автомобилите от паркинга срещу чешмата. Заради удобството да поддържат водата в такова отлично състояние. Ама не съм сигурен. И само така си разсъждавам.

Тънките му ноздри се раздвижиха. Май имаше намерение да се усмихне. Но лицето му, раздвижило се за кратко от усилието, си остана каквото си беше.

– Управниците трябваше и да крадат, и да правят всичко друго, което скапа живота, без да се забелязва чак толкова. Поне външно да изглежда прилично.

– Знаят те как да го правят. Най-малко за водата се сещат.

И се обърна след една мадама с червено костюмче, тънък кръст и направо грандиозен задник. Аз също се обърнах, нямаше как да не се обърна. Не съм се превърнал чак в такъв ошмулен идиот, че да подминавам с безразличие такава красота.

– Ама тази зад Банката, дума да няма, направо прерязва гърлото. Свежа, жива и много студена.

– Не можеш да отлепиш устни. Понякога само заради нея слизам в центъра.

– Не знам друга подобна чешма, от която такива като нас могат да пият колкото си искат.

– Е, можеш да пиеш от горещата на Халите. По всяко време на денонощието.

– Не понасям гореща вода. Така ми е кипнало от всичко наоколо, понякога направо ми прекипява, че само един градус в повече, и ще ми затрака капакът.

– Студената и чиста вода успокоява - изрече убедено Илийката. И почти веднага запримигва, протегнал ръка. - Ама, ето, виж. И с нея нещо са направили.

– Спрели са я! Това са направили.

И разсякох с ръка въздуха. Беше почти войнствен жест. Естествено, ако го сравниш с начина, по който реагира Илийката.

– Я да не се ядосваме, а? - предложих му, след като се отдалечихме от чешмата по обратния път. - Целият живот е тръгнал наопаки, а ние с тебе искаме да тече студената и чис­та вода. По-добре, че са я спрели. Да не се заблуждаваме.

Около празния шадраван саксофонистът отново беше подхванал “Самъртайм”. Направи ми впечатление, че клоните на дърветата и на околните храсти стърчаха така, черни и голи, сякаш не наближаваше първият ден на пролетта. И никога нямаше да се покрият с зелени листа.

– Не знам! - едва прошепна Илийката.

– Хайде отсреща - предложих бодро. - Ще те черпя едно кафе.

– Не е същото. Ако ти се пие вода, искаш да пиеш вода. И то не каква да е, а студена и чиста. Чак след това кафе или нещо друго.

Говореше тихо, едва го чувах. Макар да бях съгласен. И с думите му, и с всичко останало, което не казваше и вероятно никога нямаше да каже. Такъв му е характерът. Заради това ми е приятел. Не съм сигурен защо още веднъж разсякох с ръка въздуха пред лицето си. И не се наемам да обясня какво исках да изразя. Исках ли нещо въобще? Защото колкото и да бях ядосан, както и да ръкомахах, мнението ми беше, че по-добре беше да се примирим. И да забравим за неопределено време очакванията си. Дори завинаги, което е тъжно. Затова нека потъгуваме.