ПОРТАЛЪТ МЕЖДУ СВЕТОВЕТЕ

 

(Легенда за страха)


“Слънчевият залез е процеп между световете.”
Карлос Кастанеда


Градчето беше сиво, тъпо, прашасало от скука, точно както го очаквах. Целият обществен живот се съсредоточаваше на единствения площад. Тук беше банката, където чиновниците още носеха ръкавели и мислеха компютрите за творение на дявола, черквата, чиито задни помещения нощем се даваха под наем на единствения игрален клуб, хотел “Добре дошли”, чиито кепенци бяха спуснати и имаше вид на място, където много, много отдавна никой не е идвал.

Часовникът върху старинната кула на общината, сякаш потопен в захарен сироп на безвременна сънливост, от две години сочеше пет без десет, без никой да се сети да го свери. Ако, все пак, мястото си имаше име, сигурно се наричаше Минало. Тук беше събитие, че Сейра, куриерката, спи с началника на пощата и месеци наред се обсъждаше знае ли мъжът й. С цели часове се говореше за воланите върху роклята на сестрата на свещеника, а ако момиче в неделя се успи за църква или целуне приятеля си посред бял ден, със сигурност го обявяваха за прокълнато и за осъдено на вечни мъки в Ада.

Крачех по безличната калдъръмена улица и се чудех какво по дяволите правя тук. Видът ми на “скандална чужденка”, жена с панталони, която сама носи пътната си чанта, предизвика смут в редиците на клюкарстващите пред портите жени, които за миг онемяха от удивление. Учтиво попитах за дома на мадам Смарт, което предизвика още десетки вдигнати вежди, свити рамене и шепоти. Последва напористия въпрос родственица ли съм на семейството. Когато обясних, че съм само наемателка, хор от кресливи, прекъсващи се гласове ме засипа с факти и клюки.

Мадам Смарт била близо осемдесет годишна, полусляпа, но здрава като кон и проклета като катър. Цял живот държала семейството си в железен юмрук, ама готвела добре, и както я били закъсали, щяла да вземе за пансиона много нисък наем. При нея живеела внучката й, Луси, кръгло сираче и не грозно момиче на осемнадесет, ама, ако дъртият дракон не пукнел, тъй и щяла да си остане госпожица за цял живот и да мухлясва в оня зандан.

– Както стана с дъщеря й, нещастната Лиза – промърмори пълната собственичка на бакалията. – Горката Лиза е леля на Луси. Тя е откачила от домашната тирания. Напълно луда е. Преди повече от четиридесет години се затворила в онази стая и не иска да излезе. Просто си седи пред едно голямо огледало и не откъсва очи от него. Хранят я насила. Вече е на около шестдесет, сбръчкана и побеляла, облечена с рокля на млада девойка, каквато носила в далечния ден, когато нещо й се случило и отказала да мръдне от там. Кой ли не е ходил – психиатър, свещеник, малки дечица, за да я развеселят и разсеят, но никой не успял да я отдели от огледалото и за миг. Но аз много дрънкам – смути се жената. – Прощавай мила, но тук рядко идват чужденци.

Каза го така, сякаш пристигах най-малко от Южна Америка, а не от около сто километра.

Може би, все пак, щях да бъда щастлива тук. Беше толкова тъпо, сиво и скучно, че нищо нямаше да ме разсейва и да ми попречи да пиша. А и ниските цени бяха от полза. Тук щях да излекувам натрупаните рани и да продължа напред.

Стигнах до дома на моята хазяйка, който беше масивен, мрачен и банален като цялата архитектура на града. Почуках с бронзовото чукало с ястребова глава и чух по дървените стълби, откъм горния етаж, да припкат пъргави млади крачета. Вратата рязко се отвори и се озовах пред засмяно, макар и срамежливо момиче. Косата му, светло кестенява, почти руса, беше сплетена на плитка. Беше облечена с вълнена рокля с бяла якичка, без никакъв грим. Девойката, може би, щеше да е красива, ако не беше толкова безцветна и апатична. Липсата на дух и настроение, на палавост и грация отнемаха от иначе безупречно правилните черти всяко очарование. Приличаше на надзирателка в болница или затвор. Сякаш я покриваше невидим слой прах, който отблъскваше хората.

– Добре дошли – тихо изчурулика тя. – Казвам се Луси Смарт и съм внучка на вашата хазяйка. По това време баба спи, но стаята ви е готова да се настаните. Елате да ви поразведа наоколо.

Последвах я в мрачната паст на къщата. Миришеше на стари вещи, нафталин и пчелен восък. Сякаш от стотици години не се беше случвало нищо. Сякаш къщата не знаеше що е смях, стонове на любовен оргазъм или здравия грохот на разтоварваща кавга. Само тези приглушени, анемични и учтиви гласове, които съпътстват живите мъртъвци.

Ама и аз бях една… Още от първите мигове търсех “скелети в гардероба” и критикувах хазяйката си. Свих устни и засрамено реших да спра с недостатъците до тук.

– Тук, в дясно, е трапезарията – учтиво дърдореше Луси с монотонен глас на екскурзоводка в музей, отегчена до смърт от експонатите. – Срещу нея е моята стая, а до нея, стаята на баба. Вашата е в дъното на коридора, до стаята на леличка. Трябва да ви покажа леличка – продължи с приглушен шепот – за да не се изплашите, ако случайно объркате вратата. Леля Лиза е болна – продължи заговорнически. – Като била на осемнадесет, ден преди женитбата й с мистър Херън, чиновник в банката, влязла в тази стая за нещо и спряла да се огледа в огледалото. После нещо й станало. Изобщо не се появила за обяд. Никой не се сетил, че е там. Пратили групи да я търсят в околните гори и блата. Разпитвали връстниците и приятелките й дали не е избягала. Никой нищо не знаел.

– Тогава, след десет дни, баба случайно отворила вратата. Леля Лиза седяла като хипнотизирана пред онова голямо огледало, втренчена в една точка. Отказала да отговаря на въпроси. Не реагирала, когато баба ядосано я разтърсила за раменете. Най-странното е – продължи да шепне момичето – че, затворена толкова време без храна и вода, не изглеждала нито гладна, нито жадна. Бузите й били румени, а в очите й блестели сълзи. Никой не знае какво е станало и защо не е мръднала от там. Била пред същото огледало, когато съм се родила преди осемнадесет години и още си стои. Опитвали се да я изведат на сила, но пищяла като заклана, отчаяно се борела и ставала толкова бледа, че решили да не рискуват. Както говори чистачката ни Пела, сигурно е магия – завърши поверително девойката.

– Добре дошла в царството на скуката! – помислих си саркастично.

– Домъкнах се в тази глуха провинция, за да бъда на място, където нищо не се случва, а попаднах в някакъв роман на Стивън Кинг.

Луси отвори без да чука една обикновена врата, която по нищо не се различаваше от другите. Стаята беше в полумрак, със спуснати пердета. В здрача се различаваше един масивен стол. Нямаше никакви други мебели. На него седеше свита съсухрена стара женица, с чорлава бяла коса, облечена с нелепа за нея розова рокля с къдри. Беше безчувствена като восъчна фигура. Отпуснала безволно длани в скута си, не откъсваше очи от голямото огледало на стената. С нищо не показа, че е забелязала влизането ни. Не бих и я запомнила, ако не съзрях случайно в огледалото отражението на очите й. Те бяха светли, млади и живи върху увехналото старческо лице. В ирисите им блестеше неизразим копнеж, мъка и болка. Като бисери се пречупваха непролети сълзи. Изтръпнах. Свитата женска фигура придоби други измерения. Заприлича ми на прекрасна огнена пеперуда, попаднала в кехлибарен затвор и мумифицирана там. Стените са прозрачни. На пръв поглед не изглеждат като препятствие, но са безмилостно твърди и дори и най-могъщата човешка страст и копнеж не може да се избави от тях.

Коя беше тази жена? Какво странно събитие я беше приковало зад тези стени? Доколкото познавах себе си, нямаше да намеря спокойствие, докато не узная това.

Научих историята много трудно, седмици по-късно.

Някога Лиза била весела и прекрасна девойка. Снагата й, гъвкава като на змия, косите – буйни и златисти, но най-прекрасни били очите й – сиво – зелени, огромни, замечтани. Много мъже се обръщали след нея, а млади и стари жени въздишали от завист. Когато запеела, омагьосвала всичко живо. Майка й била вдовица, сурова и властна жена, безмилостна моралистка. Като дочула, че тук – там одумват щерка й, заради свободното й държание и веселия нрав, който вземали за лекомислие, решила да я омъжи незабавно за улегнал и заможен човек. Не след дълго, обявили годежа й с господин Херън, банков служител.

Херън бил около петдесетгодишен невзрачен човечец, с леко кривогледство, шия, мършава като на пиле и досаден и педантичен глас. Никак не приличал на приказния принц.

Въпреки своята жива младежка природа Лиза дори не си помислила да се противи. В това нямало нищо чудно и никой не се запитал откъде идват това покорство и хрисимост. Хората не били изненадани, защото познавали добре мадам Смарт. Била сурова като фелдфебел и тиранизирала двете си дъщери още от детските им години. Ако се опълчели и за най-малката дреболия, играел каишът, а майката била по-яка от много мъже. Така се стигнало до там, че чуели ли да кресне заповед със суровия си, отсечен глас, момичетата били готови по-скоро да скочат в огъня, отколкото да се бунтуват.

Досадният, мрънкащ Херън, с тесни и хлътнали старчески гърди и лепкави, потни ръце, станал годеник на Лиза. Имал правото да я посещава в дома й всеки ден. Човекът не носел цветя и сладкиши, нито прекалявал с визитите си. Нищо не го интересувало особено, ако не ставало дума за пари. Отбивал се за обичайния, задължителен за подобни случаи половин час и занимавал годеницата си с лихвочисла, банкови залози и любопитни истории за глупаци, дали заем от жал към приятели, без да го гарантират. Клетото момиче се преструвало, че слуша и кимало като автомат, а мислите му бягали далеч от тази стая, тази къща и този град, но най-вече, далече от този мъж, който с лепкавите си, потни пръсти й бил по-гнусен и от жаба.

Два дни преди сватбата, майка й подала една розова рокля и сухо и студено заявила:

– Влез пред голямото огледало и я пробвай. Тази вечер сме на чай при родителите на Херън. Трябва да се представиш добре.

Девойката се подчинила, влязла и неохотно нахлузила смешно старомодната, натруфена рокля с воня на нафталин...

Роклята била с прекалено смело деколте и я усещала малко тясна в бюста. Младите й гърди напъвали пазвата, сякаш щели да я пръснат. Лиза с диво отчаяние се вторачила в огледалото. Представила си очилатия, мънкащ Херън. Видяла как с треперещ, тънък врат облизва мазните си устни и пъха в деколтето й дебелите си, потни ръце. Почувствала, че ще повърне.

– Господи, моля те, помогни ми! Предпочитам да умра! – захълцала и заудряла гладкото си чело в огледалото като птица в клетка. От там я гледал неузнаваемият й образ – бледо лице, треперещи устни, трескави, обезумели очи.

– Няма ли спасение за мен? – занареждала. – Няма ли място, където да се свра и да изчезна?

Изведнъж, огледалото започнало да се замъглява. Кристалът сякаш ставал все по-прозрачен и по-прозрачен, след това течен, а накрая се превърнал във въздух. Отворил се проход, който приличал на изящна порта с извита арка. Девойката пристъпила с подкосени крака и преминала през него. Озовала се на широка поляна, върху която падали лъчите на залязващото слънце и позлатявали копията на вековните дървета. Миришело на цветя, на борови иглички и гъби. Чували се типичните горски шумове. В клоните на близката ела потраквал кълвач, звънтели птичи гласове. През полянката като стрела профучала изплашена сърна и само за миг, край Лиза се мярнала късата й бяла опашчица. Момичето се почувствало като упоено. След вонята на нафталин, кисела старческа пот и плесен, тези аромати изпълнили сетивата й с радостна възбуда.

– Къде съм? – прошепнала полугласно и се заоглеждала смаяно. – Сигурно съм умряла и се намирам в рая.

– Все още си на грешната земя и си достатъчно жива да ми подплашиш дивеча! – чула от близките храсти бодър младежки глас.

Появил се висок, плещест момък, с буен тъмен перчем и проницателни очи. В ръката си държал колчан със стрели.

– Не бой се, моме – казал засмяно. – Горите са пълни със сърни и елени. Не ти се сърдя. А и тази палавница ми домиля. Бягаше юнашки и заслужи живота си. Ти от къде си? От Буково или от Ягодово?

– Нищо не разбирам, господине! – с треперещ глас започнала девойката. – Бях си в къщи, пред огледалото, плачех за нещо и тогава…

Било й се събрало много и избухнала в ридания.

– Тихо, тихо! – прегърнал я младежът през рамо и смутено погалил косите й. – Ние не сме зли хора и тук нищо не те заплашва. Казвам се Огнян и баща ми е старейшина на село Върбово, долу край река Зелена. Това е май най-богатото село в Сините планини. Ще измислим как да помогнем и на теб. Ще прощаваш девойко, но, според тукашните обичаи си облечена странно и неприлично, въпреки че си много красива. Ето, наметни моето наметало, защото, след мръкнало тук, в планината, става студено.

Лиза го послушала и се сгушила в плътната дреха ухаеща на свежо, на здрав и млад мъж. След това, учудена на самата себе си, започнала да му разказва всичко. Огнян слушал мълчаливо, без да проявява недоверие и закрилнически стиснал ръката й.

– Страдала си много, момиче! – отсякъл. – Какъв е вашият свят, в който майките продават щерките си на богати нищожества и ги обличат като блудници? Как никой не е защитил една клета девойка, твърде млада, за да се бори сама? Аз ще те закрилям и никой с нищо няма да те обиди. Остани завинаги в Сините планини. Стани ми жена.

Лиза унесено гледала изсечените, твърди и прекрасни черти на момъка, силното му тяло, честните, добри очи и отново заплакала, но този път от щастие.

Огнян разпалил огън и опекъл на жарта чифт наскоро убити фазани. Хапнали от крехкото, сочно месо. Младежът я целунал по челото и прошепнал:

– Поспи малко. Твърде си измъчена. Утре ще отидем да се оженим, за да влезеш в дома ми като моя стопанка. Обещавам, че до тогава няма да те докосна.

– Защо не останеш, защо не ме грабнеш в прегръдките си и да стоплиш сърцето ми? Не искам повече самота! – трескаво си мислела Лиза, но само бледо се усмихнала и му пожелала лека нощ, след което се свила и опитала да подремне.

Представила си суровия и жесток поглед на майка си, когато влезе в стаята и не я намери. Помислила си как ще грабне колана и ще пребие от бой сестричката й, а после задълго ще пусне кепенците като на умряло и нейната мила Ана ще се задушава, затворена в мухлясалата гостна със суровата заповед да не я напуска, а да везе или плете. После старата ще продаде и нея като животно.

– Трябва да взема Ана и да я доведа тук, а на мама ще оставя бележка!

Девойката скочила, нежно целунала заспалия Огнян и погалила твърдата му черна коса. Той сънено измърморил нещо и се обърнал на другата страна.

Тогава момичето слепешката затърсило в мрака мястото, от където се появило. Изведнъж се почувствала, сякаш нагазва в мръсни блатни води и се озовало отново в прашната стая, пред голямото огледало.

– Страх ме е ! – помислила отчаяно. – Мама може да ме върже, и да ме заключи. Ще се върна и ще повикам Огнян да дойде с мен!

Девойката затърсила портата в огледалото, но уви. Видяла само гладка и твърда повърхност. Обезумяла, започнала да удря с окървавени пръсти, но порталът не се отворил. Стояла и чакала вече четиридесет години. Не посмяла и за миг да излезе от стаята. Ами ако се отвори точно тогава? Така си мислела и с безумна надежда отброявала мъртвите си дни, а в огледалото виждала само все по-остаряващото си лице.

А аз не се чувствах зле като наемателка. Мадам Смарт беше зла жена, но готвеше хубаво и деликатно ме оставяше на спокойствие, защото си плащах. Със седмици се потапях в света на своите приказки и дори забравях къде се намирам.

Една вечер ме стреснаха писъците на Луси. Идваха от съседната стая. Скочих и изтичах при нея.
Клетата Лиза беше паднала, сгърчена на пода. Беше мъртва и бледата й ръка все още се протягаше към огледалото. Само светлите, пълни с блясък и копнеж очи вече ги нямаше на мъртвото лице. Пеперудата беше напуснала кехлибарения си затвор и беше отлетяла. Надявам се този последен портал да я е извел в наистина вълшебен свят, където я чака нейният Огнян.

Аз бих желала да запомните само едно. Като творец, мога да влизам през много портали и в много светове и знам колко прекрасни са Сините планини. Но порталите между световете са нещо рядко и скъпоценно. Ако попаднете на такъв, не се обръщайте назад и не напускайте бленуваната си страна. Защото назад се обръщат само страхливците, които носят стените на затвора в душите си. За тях огледалният портал завинаги се затваря и ги осъжда да гледат само тъжното си, увехнало лице.