ПИРИН КАТО ЧАСТ ОТ МЕН

 

пътепис от Първан Киров

 

 

 

 

Орисан съм да пътувам. Пътуването из най-различни кътчета на нашата красива родина винаги е било неизменна част от битието на моя живот. Детските ми години преминаха в едно малко село в равната тракийска низина, където през летните горещи месеци ширналите се златни, с напъпили класове пшенични и ечемични ниви се проточват като жълто море до безкрая на хоризонта, пресечен от косите слънчеви лъчи, докато срещнат силната и сурова гръд на могъщия Балкан на север. Привечер, когато повее леко душния вятър и набразди с повея си тънките житни стъбълца, поклащането им бе толкова хармонично, че неволно имах чувството, че само след миг и “вълната” ще стигне до “брега”, ще стигне до могъщия Балкан и ще го целуне със твоята въздишка, неволно изтръгнала се в момент на умиление пред тази дивна и проста селска красота.

Тогава аз мислено си казах, че няма нищо по красиво от златните вълни преминаващи през полята на тучната тракийска равнина.

Минаха няколко години, завърших основното училище и се преместих да уча в горския техникум във Велинград, в сърцето на китната Родопа планина. Картината, която се разгръщаше пред мен всеки път когато пътувах с теснолинейката през дерето на река Чепинска представляваше пъстра палитра от могъщи нагънати оголени скални късове, покрити с тънък слой треви и лишеи. Разнородни гори съставени от пъстреещия в жълто-зелено през пролетта и есента летен дъб в ниското, през прегънатите стъбла на елшите по поречието на реката и от вечно зелените иглици на белия и черния бор, в по-високите части, правеше картината неземно красива. А тясното шосе, правено някога с къртовски труд от нашите прадядовци, в съчетание с бързите и студени води на реката, шумящи с напевни песни, преминаващи от едната страна на шосето, винаги ме е изпълвало с благоговение и възхищение. Слушайки тракането на колелетата, аз с полуотворени очи гледах през замъгления прозорец на теснолинейката красивата картина навън и се чудех как природата успява да съчетае тази прекрасна шевица от цветове, как успява да постигне този равновесен, уникален баланс от цветни нюанси, които и най-добрия световно известен художник не би могъл да повтори?

През зимата, картината коренно се променя, но красотата на природната хармония си остава същата. Дълбокия сняг покрива цялото дефиле с приказно бяла белота, реката се свива притисната от тънкия, бързо пъплещ по повърхността й лед, но бързите й вечно шумящи и бързащи за някъде води не се предават и през тесния коридор, по средата на коритото, продължават никога нестихващия си път към заветната си цел - пълноводните вълни на Марица.

Тогава вътрешно си казах, че няма нищо по-красиво от дефилето на река Чепинска и омаята на Родопите. Така си мислех до един доста понамръщен октомврийски следобед, когато в час по дендрология учителката ни заяви, че другата седмица навръх Димитровден,  ние като вече второкурсници и като хора трайно започващи да навлизат в дебрите на лесовъдския занаят и наука, трябваше да отидем на практика в хижа Бъндерица и да разгледаме и да понаучим нещо повече за флората на Пирин и за нейните ендемитни видове.

Още на предната вечер опаковах багажа си, легнах си рано, но не можах да заспя цяла нощ, а се въртях в леглото. Вълнуваше ме мисълта за пътуването до Пирин, тази планина, която в миналото е скривала под защитата на могъщите си каменни и гористи крила, многобройните български орли, борещи се за национално освобождение и обединение.

Теснолинейката за Банско и Добринище тръгваше в шест сутринта, а половин час преди това четирите паралелки се бяхме събрали в тихата и хладна чакалня, отесняла от множеството ученически тела, едва осветявана от жълтата светлина на старите, позамърсени лампи. Теснолинейката пристигна с шумно пухтене и след кратко изсвирване потегли към едва очертаващите се в предутринната ефирна мъгла върхове.

Има нещо в Пирин, нещо магическо и тайнствено красиво, което не може да те остави безразличен. Тази планина покорява всяко съзнание със своето сияние, със своята възвишеност и възбужда чувството на патриотизъм и дълг във всяко българско сърце.

Тази мисъл ме навести веднага щом слязох сънен на гарата в Банско. Седейки под огромните смърчове в центъра на града и вдъхвайки ароматната пара издигаща се на фини прозрачни къдели от пластмасовата чашка кафе, която държах в ръката си, аз с удоволствие вдишвах свежия планински въздух и наблюдавах красивите и поддържани къщи в старовремски стил проточили се от двете страни на главната улица на Банско.

Банско е град, който по своеобразен начин съчетава в себе се минало, настояще и бъдеще. Град от който е започнал житейския път на видни българи като Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели и Никола Вапцаров, чиято съдба трайно се е свързала с историята на българския народ.

След около едночасова почивка тръгнахме по посока на хижа Бъндерица, където щяхме да преспим една вечер, а късно на другия ден щяхме да се върнем обратно във Велинград. Незнайно защо учителите ни решиха да тръгнем пеша до хижата. Тогава си помислих, че това е грешно, че пътя пеш е прекалено дълъг, че много по-разумно е да достигнем до хижата с автобус и се ядосах. Но сега от дистанцията на годините обръщайки поглед назад разбирам, че те са постъпили правилно. Не знам дали съм помъдрял оттогава, много се съмнявам, но това, което видяха очите ми по време на този тричасов преход от Банско до хижата горе, остави траен отпечатък в съзнанието ми за цял живот.

Есенното слънце се бе вдигнало високо, дърветата и храстите около нас все още бяха запазили красивата си зеленикава лятна премяна, макар, че есента вече тук–там надяваше оранжево-жълтата си плащеница, правейки пейзажа пред нас още по-приказен. Величествените скални зъбери, дълбоките бездни, реещите се орли високо в небосвода.

Орелът – този характерен представител на планинското птиче  царство, този величествен образ на властелина на синия небосвод остана в паметта ми като символ на Пирин. Не, че и по другите наши родни планини не се среща тази благородна птица. Но никъде другаде не се постига такова плавно допълване между птицата и планината, между историята и настоящето, което някак си е особено характерно за Пирин. Планината, която в миналото е била свидетел на лютите битки за запазване на българщината, била е свидетел на борбата за запазване на целостта и независимостта на Пиринска Македония. Сега този борбен дух се пази. Този борбен дух се пази в крилата на орела, в силата на бора да устоява на ветровете, в силата на камъка отронил се от планинския зъбер и политнал към сякаш безкрайната бездна. Борбеният дух се пази, защото Пирин не е просто планина, тя е една съдба свързана с всички нас.

Още от дълбока древност Пирин е присъствал и е бил част от житието и битието на българите. Със заселването си по тези земи славяните оприличават планината със своя бог Перун откъдето идва и наименованието й. Перун е едно от най-могъщите божества в славянската митология, сътворител на гръмотевиците и светкавиците, носител на бурите и дъждовете, закрилника на бойците и предводител на отрядите по време на битка. Но освен,че е мълниеносец и наказател, Перун е бил и благодетел - дъждовете, които е предизвиквал са носели живот и плодородие на земята. Ето така Пирин е бил неразривно свързан с хората, още от онези времена.

Гледката беше неописуема. Птичите трели, носещи се от храсталаците покрай нас приятно галеха слуха ни. Около ранните часове на следобеда, след няколкочасов преход достигнахме до хижата. Заморени и запотени насядахме на слънчевата полянка и извадихме от раниците кой каквото имаше за обяд. След като изядох грижливо приготвените сандвичи от вечерта, станах и пих до насита от студената вода извираща от малката, красиво иззидана чешмичка пред хижата. Настанихме се по стаите, а малко след това излязохме навън за да се проведе и първото занятие за деня.

Говорихме предимно за флората характерна за Национален парк Пирин и за най-разнообразните ендемитни растителни видове срещащи се тук. Такива видове са бялата мура, златистата кандилка, дребнолюспестият карамфил и много други. След кратката лекция изнесена ни от преподавателката по дендрология се насочихме към Байкушевата мура намираща се недалеч от хижа Бъндерица. Това най-старо иглолистно дърво в България съчетало в себе си повече от 1300 години история няма как да не  порази съзнанието ти и да не те остави безмълвен пред величието на природата. Докато гледах могъщите корени сякаш излезли изпод земята и огромното стъбло, аз неволно се сетих за една мисъл на Йордан Йовков “Ако можеха да говорят”. Да наистина колко много неща можеше да ни каже това дърво расло рамо до рамо с основаването на държавата ни?

След лекцията и кратката разходка в околностите ние седнахме в трапезарията на хижата и покрай топлината на огъня запален в камината и ароматната пара идваща на талази от вкусните гозби сготвени от майсторските ръце на хижаря, ние се унесохме в разговори и не усетихме кога стана полунощ. На другия ден сутринта потеглихме обратно по същия път към Банско. Не пропуснах възможността отново да се насладя на дивната пиринска красота съпровождаща ни през целия път.

Орисан съм да пътувам. Пътуването из най-различни кътчета на нашата красива родина винаги е било неизменна част от битието на моя живот. Бил съм в най-различни планини и равнини, но от този ден осъзнах, че има нещо в Пирин, нещо магическо и тайнствено красиво което не може да те остави безразличен. Стъпиш ли веднъж по неговите пътеки той завинаги остава част от теб, като частица от твоята съдба.