Първото счупване

 

разказ от ОЛЕСЯ НИКОЛОВА

 

 

 

 

 

Четях си Торо - „Живот без принципи” и тъй като животът ми беше без никакви принципи, вътрешният ми диалог с него беше спорен и труден. Дълбаех редовете, когато малко, сладко момченце на видима възраст 6 годинки, ми подаде лист хартия.

Огледах се за майка, която всеки момент може да ме обвини в престъпления, за които и рецидивист не би си помислил, но такава нямаше. Поех инстинктивно листа и попитах:

- Здравей сам ли си?

- Не, мама е ей там и си говори с онзи чичко.

Погледнах по посока на малкото му пръстче и видях симпатична дама да кокетничи с не толкова симпатичен мъж.

-  Мама няма ли да ти се скара, че говориш с непознати? - попитах притеснено.

- Няма, тя си мисли, че този чичко може да е новия ми татко и ме прати да си играя по-надалеч и да не стоя до нея.

- Искаш ли сладолед?

- Не, мама не ми дава да взимам храна от непознати.

Звучеше нелепо, не му давала да взима храна от непознати, но напъждаше към такива, когато уреждаше поредния баща.

- Ще ми прочетеш ли това? - настоя детето.

Усетих се, че все още държа листа хартия. Помолих мъничето да седне до мен и сигурен, че се чувства комфортно, зачетох:

„Помня първото си счупване. Бях много гладен. Не бях ял близо седмица. Имах силното желание да убия някого за една хапка, каквото и да е. Тогава го намерих. Смачканият на топка вестник с увити в него пържени картофи.

Бяха точно три. Три картофа, които излапах толкова бързо, че ми се пригади, а после започнах да ближа проклетия вестник.

Близах го дълго, всяка буква, всяко заглавие, всяка снимка, всяко празно пространство попито от мазнина. Близах докато не изядох и последния ред.

Разплаках се. Тогава се счупих за първи път. Последните редове, които доизяждах все едно бяха написани за мен.

Изядох себе си с гарнитура от три пържени картофа.

Пишеше за проклетия ми живот.

С какво право!?

Аз не бих го описал, не бих го докоснал, а там някъде имаше хора, които се ровеха сякаш гнилоча, който намираха беше по-малко миризлив от този, в който живееха.

Заваля и се наложи да се приютя, тогава се счупих за втори път.

Скрих се под мост, завит от бездомно куче, на което подадох да доизяде останалата част от вестника, а после легна върху мен, за да потреперим заедно.

Третият път когато се счупих беше, когато детенце, което много приличаше на сина ми, ми хвърли няколко монети в ръката и дълго ме гледа в очите.

Гледаше ме втренчено, а аз се чупех на малки парченца.

Парченца, които нощем завиваха детето ми, не спяха от притеснение, водеха го да играе, успокояваха го, когато плаче, ритаха топка с него.

То подмина по детски щастливо, а аз останах разпилян на улицата. Една много мила чистачка ме събра, подмете и изхвърли до кофата.

Всъщност бях счупен много преди това, но не исках да си го призная. Една сутрин се събудих и разбрах, че всичко, което съм правил, изграждал и отстоявал, го няма.

Наложи се да замина.

В живота ми настъпи есен. Нахлу ревяща, носеща след себе си потоп, който отнесе най-ценните късчета живот, които ми бяха останали.

Дете, семейство, къща и работа.

Виждах осколки небе в очите на хората.

Есенно мълчание.

Емигрирах и оттогава се чупя всеки ден по малко, защото нямах късмета да успея. Няма връщане назад, няма път напред. Чупя се всеки ден и само спомените ми са цели и цветни.”

Подадох листа на детето без да го погледна. Държах хартията и се молех да спре да пари в ръцете ми, но малкия не го взимаше. После дочух едвам глухо:

- Какво е да се счупиш?

-  Откъде имаш това? – попитах аз.

- Какво е да се счупиш? - настояваше детето.

- Откъде имаш това? - изкрещях.

- Мама си го пази, казва че само това й останало от татко. Ама ти не ми казваш какво е да се счупиш и си лош! - разплака се детето.

Не му отговорих. Хванах го за ръка и го заведох до майка му. Подадох й листа и детето. Тя ме погледна с онзи особен, празен поглед на човек, който отдавна е изгубен, а аз се счупих за първи път.