Приятелска шега

 

разказ от ОЛЕСЯ НИКОЛОВА

 

 

 

 

 

Самочувствието ми е ниско 1,85. Ходи със скъсани обувки дори и през лятото. Не обича да се бръсне и къпе.

Най-често може да бъде видяно да пие бира на някоя пейка и да се чуди, ако гъбичките на краката се излекуват, ще може ли най-после лятото, да носи джапанки.

Евтини са!

По 5 лв. се намират.

Изтървах си самочувствието още преди години. Събрах го с много лоша компания. Те имаха високи самочувствия, а моето стоеше като досадна запетая в изречение без препинателни знаци.

Те се наричаха „Хора на новото време” и в началото много ме харесаха. Приеха ме като катализатор. Успявах да променя скоростта на почти всичките им реакции, без сам по себе си да търпя значителни качествени или количествени изменения.

С две думи казвах каквото мисля, не им се подмазвах и това много ги забавляваше. С всеки изминал ден заприличвах все повече на тях. Лъснат, накипрен, без гъбички по краката, с кърпа на врата, прилизан, лачен като детски обувчици за танци.

Дори се научих да говоря като тях. Бях патетично жалък. Нещо, което можех да кажа по най-елементарен начин, излизаше в този му вид:

„Притеснен съм и имам аноксия в тази аутсреда. Обратната конотация вещае предстоящо психопатологичното поведение на метафизичното ми изживяване. Чувствам някакво своеобразно инфернално величие.„

Спяхме с мацки само в събота. В неделя почивахме, а през седмицата натирвахме носовете на глупаците. Глупаците според „Хората на новото време” бяха всички останали.
Така се започна.

Изгорихме единствената книжарница в града, защото глупаците нямали нужда от книги, а ние бяхме изчели всички.

Изпочупихме стъклата на болниците, защото глупаците боледували, заради глупавия си начин на живот.
Подигравахме се на глупаците с очила, на глупаците в смешни дрехи, на глупаците, които ходеха на работа, на глупаците, които бързаха да се приберат при семействата си, на всички глупаци, с които се срещахме.

НИЕ БЯХМЕ „ХОРАТА НА НОВОТО ВРЕМЕ”.

Хора с концепция. Новото време не търпеше никого и по никакъв начин. Ние сътворявахме бъдещата класика, от нас зависеше какво ще се случва.

Резултатите от усиления ни труд не закъсняха. Заобикаляха ни, страхуваха се от нас, а ние пропадахме.
Една вечер, след като цял ден се трудихме върху новото време, хванахме едно хлапе. 

Беше мелез. Ей тия хич не ги харесвахме. Нечистокръвно, смесено, никакво. Гнус, която трябваше да изчезне.

Карахме го да ни рецитира стихове на всички езици, които знае, като едновременно свиреше на цигулка, седнало върху камък, който ритахме, а то се опитваше да балансира на ръба на една скала.

Камъкът се търкулна, детето загуби равновесие и...

Още пазя парчетата от цигулката.

Настана тишина, която и до ден днешен усещам.

Тишината на пробуждането, на вината, на тягостното стискане за гърлото, на обвинителните погледи и на оправданието, че само се шегувахме и не сме искали да стане така.

Накараха ни да носим ковчега, да рецитираме на онзи превзет език, който използвахме, а когато положихме малкото телце в земята, започнаха да ни замерят с рози.

Още помня миризмата на рози. Цели двадесет години я нося. Цели двадесет години се чудя защо рози, а не камъни, пръст, разстрел, писъци или кълнене.

До онзи ден.

Бях се позаседял на една пейка и отново си пийвах бира, мислейки за гъбичките на краката. Само тази мисъл ме вълнува вече. Единствено тя ме държи жива, когато до мен седна мъж на моята възраст и ми подаде билет.

Каза ми, че е време и че ако ме види още веднъж ще ме убие.

Поех билета втренчен в красивите му обувки, току-що лъснати.

Качих се на влака и потеглих към последната спирка.

Докато слизах от влака отново ме удари онази миризма, която пазя вече 20 години. 

Миризмата на рози. Целият град беше боядисан в розово. Хората бяха облечени в розово. Розов кошмар насред пустошта.

Посрещнаха ме същите онези авери – „Хората на новото време”.

За два часа разбрах, че всичко това е построено в наша чест. 

Искахме да променим света и го направихме. Всеки дeн ядяхме вината си, всеки ден миризмата водеше мисълта ни на погребение. Всеки проклет ден се молех да съм в затвора, но не и тук. Бяха ме оставили да се самосъжалявам прекалено малко след излизането ми от него.

Липсваше ми живота на пейката и мисълта за гъбичките, защото единствената ми такава сега беше: „Какво за бога сторихме? С какво право!?”.

И докато пропадах в бездната на вината, до мен седна 26-27 годишно хлапе, усмихна се приветливо и ме помоли да му върна цигулката, била „Страдивариус”. 

После ми намигна!

Сподели пред опуления ми поглед, че приятелите ми просто си направили шега с мен, защото спрели да ме харесват.

Започнал съм да ставам различен.

Нямах сили да попитам за розовия град.