ЗЛАТНА

 

И лошото държи да ни се случи,
и хем е страшно, хем е много стилно.
Когато да пропадам ме научи,
защо не каза как завършва филма?

 

Стоеше седнала на една скала и гледаше залеза, обвитата в млечна мъгла София, светлините, които започваха една по една да пробиват мрака. Седеше от часове, беше се сляла със скалата. Стана й хладно и съжали за пухкавия син пуловер, който в бързината забрави да сложи в сака си. Искаше й се да вземе топла вана и да си легне, а тук й беше толкова спокойно – чувстваше се като вселенската царица, която решаваше дали да пусне слънчев лъч или градушка върху всички тия безименни хора там долу, всички те бързащи, егоистични, зли, нараняващи, студени, бодливи...

В един мравуняк имаше повече топлина отколкото сред човеците - това си помисли тя тъжно, надигна се бавно и тръгна към мотела. Качи се в стаята си, пусна водата във ваната, съблече се - всичко вършеше абсолютно спокойно. Влезе внимателно и се потопи в горещата вода. Стоя под нея докато не й свърши дъха. Излезе, взема бутилката Джони, хапчетата от чантата си и пак влезе във ваната. Пусна отново горещата вода. Отпи първата глътка - наслади й се, последва втора, трета… Когато посегна към хапчетата, бутилката беше преполовена. Пиеше ги бавно и спокойно с ясното съзнание, че това е последната й сделка с живота. Усети спускането на мрака, който проби обвивката на тялото й, навлезе в нея и потече бавно във вените й. Отдаде му се без съпротива, с лека тъжна усмивка, потъна в лоното му и въздъхна облекчено, че вече няма да има болка, сълзи, разочарования…

- Моля дайте път, по-бързо, дръпнете се!

Лекарят бързаше, санитарите се блъскаха в ужасените хора и едва успяваха да се придвижат към линейката. Пуснаха алармата и червената лампа се завъртя, потеглиха бързо надолу към разбуждащият се град.

Цяло денонощие лекарите се бориха за живота й. Нищо не знаеха за нея. Единствено в шофьорската й книжка прочетоха - Златна Илиева, бул. ’’Витоша’’ 21 и нищо повече. Животът й се беше изцедил от нея, една последна малка капчица успяха да уловят в последния миг преди да падне и чрез нея започнаха сложни манипулации.

А Златна плуваше в тъмносив непробиваем мрак - някак забързано и неориентирано – напред - назад. Майка й, която толкова много обичаше, сина й, първият му концерт, Виктор – напрегнат за всеки тон, който той изсвирваше, блясъка в очите му и промълвеното:

’’Много е добър, ще стане известен!“, нейната радост, баща й – в бялата лекарска манта, многобройните хора, които чакаха у тях да ги приеме.

Чу първите звуци - малко плахи, но нежни, които успя да изсвири от виолончелото, часовете напрегнати упражнения, майка й, която й носеше закуска - да почине поне малко, постоянните скандали от горния апартамент, който бил техен по думите на баща й, но при национализацията го загубили заедно с три фабрики на дядо й, приятелките, прошепнатите тайни – това всичко плуваше край нея, някое по-близо - да протегне ръка ще го хване, друго далечно. Ето, изплува красивият италиански замък.

’’Прелест’’ – беше възкликнала тя когато го видя за първи път. Граф Джовани Болонезе, който искаше да се оженят, целувката му по русата й коса, цветното лято във Венеция.

Виктор – новият колега, среден на ръст, с черни очи и тъмна коса, усмихнат, демонстрираше освен впечатляващо добро свирене и завидно самочувствие. Дали това или нещо друго - никой така и не разбра, привлече Златна като магнит към него, любовта й избухна с неподозирана страст, тя спря да се храни, да спи, можеше да мисли само за него или да бъде в обятията му, галена и целувана, любена от този тъй необикновен в нейните очи мъж. Нищо, че беше оставил жена с две деца – Златна искаше само Виктор. Беше свикнала да бъде винаги първа и винаги да побеждава.

Семейният й живот с Виктор я направи истинска жена! Беше щастлива както никога досега, макар да виждаше подозрителния и недоволен поглед на майка си. Никога не й го каза, но Златна си знаеше, че според нея Виктор не беше мъж за нея. Увлечена в собственото си щастие, в ежедневните задължения, в любовта си, във Виктор и порасналият си син, Златна може би щеше да достигне до дълбоки старини с чувството на победител, ако една вечер не беше телефона…

Пронизителен звън проби мрака, който беше нейната защитна броня…

- Не, спрете го, махнете го – панически се развика тя.

Лекарят отдъхна дълбоко:

- Успяхме! Продължавайте с тези медикаменти в системата, изключете мобилният й, не я закачайте, оставете я, трябва да почива. Довечера ще дойда да я видя.

Златна започна да чува леко потракване, стъпки, тишина. Не искаше да си отваря очите – не знаеше къде е и за първи път изпита страх от неизвестното.

Отново се гмурна в дълбоката тъмнина - там беше топло и познато… телефонът беше до нея, след няколко позвънявания го вдигна и тъкмо щеше да се обади когато чу гласът на Виктор:

- Да, скъпа моя, до утре, наистина ли трябва да свирим, не може ли направо да отидем във вас? Целувам те! - шепнеше и тя помисли, че има някаква грешка. Стана от креслото и отиде в спалнята. Виктор още държеше слушалката на телефона. Когато я видя се смути и побърза да затвори:

- Злато мое, ще си лягаме ли? – опита той да се усмихне. Тя стоеше като вцепенена. Попита го. Той отрече. Тя повиши тон. Той също. Тя заплака. Той се раздразни и запали цигара. Тя се развика, че това е нейният дом, а не някакъв бардак, в който явно е започнал да живее. Виктор стана и излезе. Не се върна цяла нощ. Сутринта на репетиция Златна го гледаше с неизсъхналите си от сълзи очи и се чудеше коя е тази жена, от кога, как… И по тия неведоми , но пък винаги носещи истината пътища разбра, че е колежката, с която подготвяха солов концерт и вече месеци наред любовта им била явна за всички, но не и за нея. Върна се в къщи, мълчаливо сложи няколко неща в сака, качи се на колата и отиде на Витоша където винаги се е чувствала най-добре.

Виктор вече трета нощ не спеше и се чудеше къде е Златна. Родителите й живееха в горния апартамент върнат им при реституцията, той успяваше някак да ги заблуди, но срещаше невярващият поглед на майка й. Реши да подаде сигнал за изчезването й в полицията. Рано сутринта му се обадиха, че има жена с такова име във Втора Градска болница. Той панически се разбърза, взе такси и влетя в стаята й. Тя спеше. Отдъхна си като я видя. Беше бледа и смалена, но сигурно жива щом имаше система. Появи се сестра, която го накара да напусне. Говори с лекаря й – когато чу, че е направила опит за самоубийство, не повярва. Очакваше я дълго лечение. Бързайки за работа той се успокояваше, че поне сега знае къде е, все ще измисли нещо за родителите й.

 

***

 

Златна се върна в къщи, прегърна майка си и се разплака. Синът й смутен я погали непохватно и се отдръпна. Виктор внимателно я придържаше за ръката. Заведе я в стаята й, баща й дойде, поговори малко с нея и я оставиха да почива. Когато оздравя и беше наясно със себе си, хладно каза една вечер на Виктор:

- Искам развод.

Започнаха дълги тягостни разговори кой разбрал, недоразбрал, защо и как, кому… Тя се уморяваше и се прибираше в стаята си. След два месеца Виктор влезе при нея, легна и я прегърна - Златна се бореше тихо, да не събуди сина им, но той я държеше здраво. Така постепенно сломи съпротивата й, успя да я убеди да му даде втори шанс. На четиридесет и четири години Златна роди второто си дете – едно малко сладко момиченце.

Майка й се радваше на малката си внучка, жалеше Златна и започна да мърмори открито. Това не помагаше на дъщеря й, но поне знаеше, че и някой друг мислеше като нея и има подкрепа.

Виктор беше винаги край тях, построиха си вила, по-късно купиха друга на морето. Синът й завърши и постъпи като негов наследник в оркестъра. Дъщеря й започна да учи класическо пеене в Музикалното училище, но въпреки всичко двойственият живот на Виктор продължи – дали Златна знаеше за това и на него не му беше ясно.

Тя ходеше на работа, на фитнес и плуване, гледаше родителите си, пазаруваше,готвеше, контролираше децата, с него почти не говореше, никога не вдигаше телефона, разхубави се, но с хубостта на студените отчуждени натури. Никога не го попита къде е бил, никога не излезе повече с него, само пред децата поддържаше някакъв общ разговор.

Виктор прекара тежка пневмония и месеци не се подобри. След много изследвания поставиха диагнозата рак на белите дробове. Златна мълчаливо уреди да заминат в Истанбул на лечение. Ходеше с него години наред по болници, клиники, санаториуми, следваше го, помагаше му. Винаги хладна към него, изпълнена с разочарование от всичко и от всички.

Виктор като че ли оздравя. Пенсионира се. Повечето време прекарваше на морето. Синът им се ожени. Златна продължи напред – разбрала, че никой не заслужава живота й, той си е неин, даден й, за да бъде тя такава каквато беше създадена. Понякога си поплакваше, разочарованието и стаеният гняв струеше от нея и малко хора се осмеляваха дори да я заговорят. Но Златна се чувстваше добре сама. Дълбоко в наранената си душа никога не му прости!

Радост, щастие, любов - това прие като изпълнено задължение, а примирението – като най - добрата сделка с чудото - живот.