МОМИЧЕТО, КОЕТО ЧАКАШЕ СПРЕЛИЯ ЧАСОВНИК ДА ТРЪГНЕ

 

разказ от Нина Стоянова

 

 

Тя стоеше привела глава - всеки ден, всеки час, вперила поглед в часовника, който внезапно спря в  12:06 и чакаше той да тръгне. Чакаше търпеливо. Беше един такъв електронен часовник - със зелен циферблат и черни цифри  и две  пулсиращи точици. Kогато си вървеше, те туптяха като две малки черни очи. Понякога се питаше кому  беше хрумнало да съчетае това зелено с черно.

Един ден очичките  на зеления часовник спряха вторачени в нищото, спря и стенният часовник с кукувичката и старият будилник на баща й – всички те, в този съвсем обикновен декемврийски ден, спряха едновременно в 12:06 часа. Когато това се случи, тя отиде до механичният часовник и започна да го разглежда.

Сашенка много го обичаше, но ето, че сега замлъкна. Реши, че кукувичката се е уморила толкова години на всеки час да излиза от къщичката си и да кука. Старият пожълтял будилник на баща й беше от много години и си беше съвсем нормално да спре. Но защо часовникът на Сашо спря - не знаеше. Дори и не помисли да отиде на часовникар. „Както е спрял така и ще тръгне” реши тя. Беше й малко странно - как всички часовници едновременно спряха в един и същи час в дома й, но отмина това с някакво спокойно смирение.

Не помнеше и колко време го нямаше Сашо. Все го виждаше там, на вратата, усмихнат, с бялата тениска, дънковото яке и сака през рамо, изпращаше й въздушни целувки, а тя, със засъхнали сълзи, нервно потрепваше с устни. Защото не искаше той да заминава? От денят, в който чу: „Извинете, този чадър Вашият ли е?” и срещна погледа му, тя премина в някакво друго измерение.

А сега си тъгуваше за Сашо. Нейният  Сашо с топлата усмивка, който й носеше шоколад на всяка среща, който я изненадваше пред блока й… този Сашо си чакаше тя. Сашо със сивият костюм и искрящите очи, тя с дългата бяла дантелена рокля, пристъпваха по червения килим, водеше я под ръка,  целуна я пред всички и после я изнесе на ръце… този Сашо замина един ден. Нещо й обясняваше – не помнеше какво – ставаше дума за неговата работа, за родината и все едни такива неща, които не я интересуваха изобщо. Що за родина беше тази, която й объркваше живота? Тя искаше да са заедно със Сашо и вечер да й разтрива уморените нозе, да я ласкае с топлите си ръце, да заспива в прегръдките му. Толкова ли много искаше?

Когато Сашенка се роди, тя от изтощение можеше само да плаче, а Сашо тихичко й шепнеше: ”Всичко е наред, ти си моето геройче, спокойно, скъпа, толкова те обичам, виж какво съвършенство си ми родила!”.

Дните и нощите се сливаха в плача на Сашенка, кашлиците й, зъбчетата, пълзенето, гукането  и… усмивката на Сашо, който само като я погалеше нежно и цялата й умора се стапяше. Дъщеря им порасна, тръгна на детска градина и тя ги изпращаше със Сашо всяка сутрин, махаше им дълго от терасата и се усмихваше. Виждаше как той я вдига на раменете си на конче и започваха лекичко да подтичват. Докато се изгубят зад ъгъла…

Затова, когато Сашо й заприказва в този счупен ден за някакъв дълг и как трябва да замине, тя се вцепени. Не разбираше нищо, някак думите  не достигаха до съзнанието й. Сашо беше най-прекрасният съпруг и баща, това беше неговият дълг и това я правеше щастлива. Не, не, това не трябваше да се случи, знаеше го, по някакъв странен начин усещаше, че той трябва да остане при тях. Но ето че замина, след една звездна нощ изпълнена с целувки, сълзи , хлипане и меката светлина на усмивката му.

Часовникът не тръгваше – нито единият от трите. Този, със зеленият циферблат Сашо й остави -  „за кураж”, както се изрази тогава. Но когато спря -  тя се изгуби. Времето се местеше като някакви врати  на колела – наляво-надясно, нагоре-надолу и тя не разбираше какво става. Майка й - жената със строгото лице и дългите коси, се премести да живее при нея, когато Сашо замина. Гледаше Сашенка, готвеше и все нещо я питаше. Нищо не разбираше, единствен миг, в който като че ли прочу, до съзнанието й достигнаха думите: ”…длъжна си,  защото си майка, каквото и да е станало!”

Това й прозвуча странно – какво може да е станало и какво общо има тук малката Сашенка? И  не спираше да се ослушва за щракване на бравата. Думичка не  продума от мига, в който Сашо замина. Просто не можеше.

Майка й също замлъкна и се движеше като сянка от стая в стая. Единствено  Сашенка извикваше накъсан трепет в очите й, в нея тя виждаше усмивката на Сашо и устните му.  Само дъщеря й тананикаше из къщи и бърбореше. Търкаляха се дните, нощите, месеците, дъжд, слънце, сняг, дъга, луна, облаци, вятър, а тя все гледаше този часовник. Вече бе решила, че мигът, в който той тръгне и ще чуе гласът на Сашо. Но това не ставаше и не ставаше. Косата й изтъня, посивя, тя отслабна, трудно намираше сили  да отиде в другата стая. Не усещаше промяната в себе си, не усещаше и времето, което беше минало – ето, Сашо вчера беше тръгнал и ще се върне, няма как да бъде по друг начин.

Едно ранно утро се събуди с пламнало сърце, гореше и изпепеляваше всичко в нея. Неволно отрони стон от собствената  си клада. Падна в леглото плувнала в лепкава пот. Бавно събра сили, надигна се и тогава чу как вратата се тракна леко. Изхриптя: ”Сашо!“…, но не получи отговор.

Втурна се по нощница навън, боса, затича с всички сили да го настигне. Да, Сашо е дошъл и тя е спяла и той е отишъл да й купи цветя, но няма време. Тя толкова много го чакаше! Ето, сега ще го настигне, тичаше, тичаше с всичките силици, които й бяха останали от това обвито в черен креп чакане. Напрягаше се, дъх не й остана, блъскаше се в хората, който й пречеха да види раменете му, косата му, а и той не можеше да я види затова силно викаше: „Сашооооо…”, косата й се заплиташе, но тя тичаше, не можеше да спре…

Внезапно падна до едно дърво, подкосена като пречупено цвете, сърцето й се строши, от очите й потекоха горещи сълзи,  небето – свъсено и мокро се наведе, обгърна я и я целуна. Тя въздъхна тихо и отрони: ”Сашо, обичам те…”

На погребението беше само майка й, която някак се беше смалила от времето и чертите й бяха изтънели и омекнали. Когато си тръгна, мина да остави цветя и на другият гроб  –  Саша Николаев, 1975 – 2003, загинал в Ирак – Кербала, при изпълнение на служебния  си дълг…