МАГИЯ

 

 

 

Ники беше странно  момче – плах, затворен, почти не говореше, а и съдбата не му беше простила дори и външния вид - воднисто-сини очи, избеляла руса коса, обратна захапка, твърде висок и слабоват. Може би никое момиче не би  спряло поглед на него, ако не беше таланта му да композира всякакви творби. Това му придаваше особен ореол и като се движеше из коридорите на гимназията чуваше шушуканията на красивите девойчета и това се разтичаше като благотворен мехлем в изстрадалата му  душа от тъй незаслужената му грозновата външност. Така Ники, израсъл с мисълта за себе си като за един неудачник, с умението си да импровизира  на пианото всяко междучасие, да създава малки пиеси по изпята от съучениците му темичка, доби известността на явление в Музикалната гимназия. По цели нощи композираше и на другия ден свиреше от тук – от там и се усмихваше с възкривата си усмивка, затаил в себе си почти сбъднатата си мечта -  самостоятелен концерт с негови творби.

Дойде и  този ден, салонът беше препълнен – все пак за първи път Музикалното училище имаше композитор. Концертът беше като взрив за всички - ученици, учители, дори и за самия Николай. Музиката му  изобилстваше с красиви самобитни теми, странни похвати - съвременни и невиждани и нечувани никъде до сега. Всички му се радваха и вече ръкуването с него беше нещо като обред, който всеки запазваше в сърцето си, а Николай все по-често започна да се усмихва.

На изпитите в Консерваторията не успя. Той се обезсърчи, но  подкрепян от съучениците си се замисли над една идея, която му се подхвърли ей така на шега – да кандидатства в Пловдивската Консерватория - близо е до София, ще може да ходи на частни уроци и така ще кандидатства композиция отново следващата година, а тази няма да изгуби. Две години никой не го видя, нито пък чу нещо за него. Един топъл пролетен ден той се появи съвсем внезапно в Музикалната гимназия – почти разхубавен, водеше за ръка  дребно чернокосо момиче с червени бузи и наобиколен от ученици и преподаватели разказваше как учи в Пловдив, не кандидатствал втори път композиция защото срещнал Василка и не можел да си помисли дори, че трябва да се разделят. Тази Василка била цигуларка от Панагюрище и не можеше и да мечтае да има нивото на Ники, но по някакви неведоми пътища беше го омагьосала и така неразделни за ръка и целувайки се обиколиха няколко пъти града и изчезнаха отново. Когато се появиха след още две години вече бяха женени. Ники стъпваше бавно с дългите си крака, тя ситнеше край него и обясняваше как са ги разпределили в едно село – него като учител по музика, а нея като учителка по фолклор. Тук всички някак гузно наведоха очи - Ники, кумира на гимназията, да бъде обикновен селски учител по музика?  Никой не можеше да приеме тази вест, но какво ли не прави любовта с хората, а и Ники беше толкова горд със себе си, че си има семейство - от него лъхаше тиха радост, че щастието не го е отминало. Каза само, че човек може да композира и на село, дори там било по-спокойно, хвана за ръка Василка и заминаха.

Всички ги приеха топло и младото семейство заживя в този красив родопски край, радваха се на уважение от стари и млади, радваха се на новата си къща и красотата на боровите гори. Николай обичаше да се разхожда до реката, да гледа есенните цветове, с часове гледаше как  мъглите тръгваха да пъплят по баирите нагоре и сядаше на пианото –  композираше все по-красиви пиеси. И въпреки тези гледки, които му пълнеха душата, не можа да свикне - за разлика от Василка.  Липсваше му нещо, което с годините ставаше все по-голямо и един ден просто се спря, загледа се в един бор, после се вгледа в себе си и видя едно голямо нищо - истинска дупка зейнала с черната си паст, готова да го погълне. Уплаши се, махна с ръка и тичешком се прибра в къщи. Ходи седмица мълчалив,  докато една вечер каза тихо:

– Васи, ние ще си имаме ли дете поне? Ето, седем години вече сме си все заедно, а си нямаме поне едно дете.

Тя го погледна малко сконфузено, промънка нещо и замълча. Така започна ходенето им по лекари, дълго и нескончаемо и съвсем безрезултатно.

Когато Николай я запита отново за това, тя се развика - какво значело това „поне”, какво искал да каже с него, тя ли е виновна, що ли? Той скочи, тропна по масата и за първи път й каза нещо, което се беше загнездило в душата му и го душеше и спъваше:

– Заради теб се забих в това пусто село, аз имах друго бъдеще, друг живот, други надежди, ти дори не си същата Василка, с която се запознах!

Тя се врътна и излезе. Прибра се по късните часове. Той пак свиреше на пианото. Не му каза нищо, влезе в спалнята и се заключи. От този ден отношенията им се скършиха. Нито тя го поглеждаше, нито той нея. Ники се затвори в себе си, в непрестанно бликащата в душата му  музика, а Василка си гледаше домакинството. Все по-често се връщаше късно вечер и намираше Николай заспал в кухнята. Никога нямаше да разбере какво става с жена му Ники, ако не беше съседа му. Една вечер тъкмо се прибираше и чу:

- Комшууу! Ела бе, даскале, ела да се видим, да пийнем по една ракия – от сливовата ми градина е, ела, ела, хайде, чакам те!

Николай се изми, преоблече се, взема си пуловера и отиде в  Крум. Седнаха на трапезата, отпиха от ракийката, заприказваха се и от дума на дума направиха главите, което пък им развърза езиците и за първи път Николай си изля болката. А Крум неволно изпусна:

- Затова ли я виждам аз да шари вечер при сина на Керкенеза?

Николай подскочи:

- Какво?!

- Е, как какво, ами тя вечер през вечер все при Недялко, и вчера пак се върна по късните часове, разлая кучето, затова я видях, ама… знам ли…

Николай се оклюма, помръкна някак, изправи се тихо и  тръгна без да каже и дума.

От този момент се почувства като душевен инвалид, като че ли природата не му беше отнела  достатъчно с тази му външност, а сега му отне и любовта, за която никога не се беше надявал дори, че ще я има. Започна да слабее, вървеше все по-бавно, прегърби се, ако можеше никой да не го забележи, в душата му се загнезди огромен срам. Пропуши и вече никой не видя на лицето му усмивка. „Бре, отиде си даскала ни, що стана, таз неговата май не е много читава, от това ще да е… „ – тъй си шепнеха бабите в селото. Към измъчената му и без това душа  от увехнали  мечти, от умираща любов,  се прибави тази отрова и душата му почерня, музиката му стана тежка, бавна и с  дъх  на креп.

Една нощ не издържа - беше към час след полунощ, Василка я нямаше. Стана, излезе тихо, не запали цигара и се отправи към плевнята на Керкенеза. Приближи тихо, напрегна се да види по-добре в тъмното  и тогава дали случайно или пък оня горе тъй го нареди, блесна месечината иззад облака и ги видя - неговата Василка и Недялко -  като я зацелувал, загалил и тя охка, стене, извива се в ръцете му както никога не е правила с него. Николай усети силен удар в сърцето си и то изведнъж спря. Падна на земята. Когато се свести - не помнеше много добре какво точно е станало, изправи се бавно, избърса кръвта от главата си и бавно тръгна покрай слънчогледите към къщата си. Влезе тихо в тъмнината – Василка се събуваше. Като го видя извика, не очакваше да е буден по това време. И оная лунна картина отново изплува пред очите му – скандалът беше дълъг, болезнен, той крещеше така както никога не го беше правил в живота си. Накрая изтощени и двамата седяха на пода, напълно опустошени.  Мълчаха дълго, пукна се зората, Василка стана бавно, погледна го и злорадо му каза нещо, което никоя жена не трябва да казва на един мъж:

- Как искаш дете бе, Николай, ти самият си едно дете, какъв мъж си ти, композитор – ха! И за това не ставаш, нищо не става от теб! И да знаеш, че от теб дете никога не съм искала, за да не прилича на теб! Да не съм луда, аз си мислех,че ще станеш композитор и все по балове и приеми ще ме водиш, а ти си остана един селски даскал, отивам си!

Излезе рязко, вратата се затвори с оглушителен трясък и този звук отекна в Николай като удар на гилотина - главата му клюмна и дълго време не можеше да помръдне.

Разводът им беше много болезнен за него, докато Василка се разхубави, разцъфтя някак, вече излизаше открито с Недялко под ръка и гледаше от високо. Богат беше Недялко, голяма къща на три ката си имаше, гледаха коне с баща си и печелеха много. Живееха сами, по мъжки, известни бяха с буйния си нрав - и баща и син , често в хоремага бяха център на скандали и сбивания, но пък бяха работливи и имотни.  Когато развода приключи, вдигнаха богата пищна сватба, цяло село поканиха и цяла седмица празнуваха.

Николай като че ли беше забравен от всички, дори и от Бога. Стоеше сам в празната си къща, пиеше, пушеше и понякога сядаше на пианото за малко. Изпитваше неистов срам от всичко, което се случи в живота му и все се питаше - защо? Защо стана така и защо пък неговата Василка не искала дете от него?

Започна учебната година - Василка не дойде на работа, напуснала била, така говореха хората от селото. Той ходеше в училището, свършваше си часовете и се прибираше в къщи. Сам и пак сам. Комшията го викаше понякога да си приказват, той отиваше, но все мълчеше. Докато един ден не ги видя – Василка с нейния Недялко под ръка, тя една такава закръглена, засмяна, с кожено палто облечена, нагиздена, били по чужбина някъде и сега чакали дете.

Тази мисъл как неговата жена ще има дете от някакъв коняр не му даваше мира. Затвори се в къщи и дълго време никой не го видя. Съвсем почерня - трябваше, трябваше да има някакъв начин да бъде наказана, какво й беше направил той, толкова я обичаше, всичко направи както тя поиска, забрави за себе си, само и само да е негова, а тя сега… Не издържа и отиде при Крум. Поизкашля се край стобора и викна:

– Бай Круме, ела за малко, моля те!

Излезе човека и като го видя ахна - Николай съвсем се беше запуснал - беше с дълга брада, неподстриган, остарял, не се бяха виждали от месеци.

– А, Николайчо, ела бе, ела да пийнем една ракийка – какво става с теб бе човек, виж на какво си заприличал? Ти все за тая твоята ли? Ама стига вече, я какви хубави моми си имаме!

- Остави се, бай Круме, виж, не мога да я гледам такава грейнала, с тез нейни очета, да я ощастливи един коняр, а аз да не мога… Моля те, помогни ми, кажи, трябва да има начин да го разваля това, не е честно!
Крум се замисли, въздъхна тежко. Заговори му тихо, но той клатеше глава неодобрително.

Накрая му каза:

- Ами иди тогаз при баба Дена - тя сигурно ще има лек за твоята болка, но знай, че този лек е измама - забива се в сърцето ти после смъртоносно!

Обърна се и преди да затвори вратата тихо каза:

– Не си го чул от мен!

Три нощи не спа Николай, изгори всичките им снимки - нейните,  неговите, изгори с тях и спомените си за нея, за успехите си, за пътя , по който беше тръгнал и не успя да извърви заради  невярната си  жена. Една вечер отиде в къщата на баба Дена. Говори с нея  дълго, плака, тя  го гледаше и поклащаше глава недоволно. Накрая му занарежда  нещо тихо и го изпрати да си върви.

След  седмица, късно през нощта срещу петъка, Николай се промъкна тихо навън и макар и толкова висок, успя да мине незабелязано между къщите. Излезе от селото и отиде на  гробището. От един  пресен гроб, сипа в  торбичка две шепи пръст и пак така тихо си тръгна. Зави наляво и като наближи къщата на Керкенеза се поспря - толкова дни я беше гледал, заобиколи я и там където започваше баира се качи на най-високото, пъхна ръка в торбичката  и  хвърли върху покрива две шепи пръст. Тихо и бързо се изниза и потъна в мрака. Прибра се в къщи някак успокоен и свири цяла нощ. Сутринта заспа и чак към обед се събуди от някаква врява – чу женски писъци, скочи, наметна се и излезе, но нищо не виждаше, чу сирените на линейка и след това го обгърна тишината на селото. Надвечер се изкъпа и избръсна, облече се и тръгна да се поразходи из селото - усети, че пак шушукат зад гърба му, но не знаеше какво е станало. Една възрастна жена  се изпречи на пътя му:

– Даскале, хайде, то се видя кой крив, кой прав, Господ не наказва току-така, ами гледай сега твоя си живот да подредиш и все така да ни свириш и учиш децата, я виж, стаменовия Валери чак в Германията отиде с това пиано - и кой го научи да свири - ти, даскале, ти, остави я таз твоята…

Поусмихна се леко Николай, кимна и продължи. Като се прибра Крум го чакаше  пред къщата.

- Здрасти, Даскале, ти май цяла нощ пак свири?

- Е, прощавай, бай Круме, ако съм ти пречил да заспиш.

- Не си бе Николайчо, не си, ама разбра ли какво станало с Василка?

- Не, какво?

- Таз сутрин се събудила цялата в кръв, завели я в болницата, ама късно - изпуснала детето.

Николай се стъписа!

- Не думай!

- Думай, не думай  - станало… хайде лека ти нощ!

Тази нощ Николай пак свири… и следващата и по-следващата. Така заживяха в селото - Николай с осланената си любов превърнала се в омраза и Василка с новооткритата си любов и надежда за щастие. А то, щастието не я споходи. След година пак забременя и пак изпусна детето. Започнаха кавги с Недялко, искаше да я връща на първия й мъж, че била яловица -  така селото слушаше пианото на Николай и писъците на Василка. Една сутрин тя върза кърпа на главата си, взе си куфарчето и замина за родното си Панагюрище. Николай остана. Учеше децата в селото, свиреше, композираше, дори в града вече рядко слизаше. Само понякога нощем слушаше самотния бухал от съседния двор  и си мислеше: „Ех, приятелю – ти твоята песен - аз моята, ама ти свободна птица, а аз на кого ли ще оставя творбите си, нямам си никого, може пък да се харесат някой ден, след години, нали композиторите са били неразбрани и недоооценявани и харесвани векове след като са творили”. Триеше внезапно бликналите си сълзи и така лежеше на пода по цели нощи  с отровена душа…