ЕДИН ДЕН ОТ ЖИВОТА НА ТИНА

 

 

Внимавай много, когато разплакваш жена, защото Бог брои сълзите й!

 

- Обуй си кафявите обувки!

- Велурените ли?

- Неее, как велурените, ония, кожените с връзките, които ти избрах в  Германия.

Той се наведе с досада към шкафчето с обувки. Тя дойде с греещи очи, извади му ги:

- Ето, тия!

Жоро започна да мърмори кому е нужно това, но тя бликаше от радост и чувството за празничност никой и нищо не можеше да й отнеме. Синовете им бяха заминали на училище. Бързаше да се приготви, но първо отиде да огледа Жоро - да, точно така – тъмно-бежовият костюм, бялата риза и златистaта вратовръзка, кафявите обувки, ухание на черен Деним. Беше доволна, усмихна му се, повдигна се на пръсти и го целуна леко по бузата. Тичешком влезе в спалнята, облече набързо черната рокля, оправи с пръсти косата си и извика:

- Готова съм!

Жоро вече беше изнервен, искаше му се да запали цигара, но Тина не му даваше. Хм, един директор не можело да бъде обвит в облаци цигарен дим - на кой му пука това!

Най-после тръгнаха.

Тина гледаше с блеснали очи Жоро, поздравяваше комшийки, познати, беше го хванала под ръка и макар, че беше ниска и възпълна, а той висок и строен, от тях се излъчваше странна хармония. Абсурдността понякога е толкова променлива.

’’Да, хубаво беше тогава, а сега… Жоро го няма...макар, че аз все още  СЪМ…’’

Така си мислеше Тина в леглото, преминала кошмарните нощодни на един съвсем внезапен инфаркт, който я връхлетя преди месец. Леглото й беше до прозореца и тя можеше да вижда само едно клонче, протегнало се непокорно от дървото  към нея - с него си говореше, с него споделяше…

Христина беше учителка по литература, имаше брак с Жоро от двайсет и пет  години. Живееха добре, имаха двама сина, които вече си бяха поели живота по широкия свят. Най-добрата й приятелка - Силвия, работеше в нейното училище като  библиотекарка и имаше две дъщери. Живееха в два съседни апартамента и често се смееха, че си имат от всичко по две - две момичета, две момчета, две къщи. Обичаха се като сестри, по цял ден бяха заедно и макар и толкова различни, невидими нишки ги свързваха здраво и като че ли за вечни времена. Мъжете им често сядаха за по една ракия вечер, което се превръщаше в поредната обща трапеза.

Докато Силвия беше висока, слаба, с дълга платинена коса и обръщаше погледите на хората след себе си, Христина беше от незабележимия тип жени - нисичка, възпълна, с къса, някак избелял цвят коса и само сините й теменужени очи бяха тия, които накараха Жоро в младостта си да я поиска за своя съпруга.

’’Защо се връщам пак там, където никога няма да бъда, то просто свърши!’’ - започна да се упреква раздразнено Тина.

Георги Карамитев беше заместник - директор на училището и когато внезапно директорът замина в друг град, той зае неговото место. Тина толкова се зарадва, като че ли успехът беше неин. И ако трябва да бъдем справедливи това си беше точно така. Целият си живот тя отдаде на семейството - Жоро и двете й момчета бяха нейната галактика. Постоянно ги обгрижваше, приятелките й подхвърляха иронично:

- Хайде де, ти с тия три твои деца! Едно кафе не седна да изпиеш, едни обувки не отиде да си купиш.

Помнеше много добре, като че ли това беше вчера – как Жоро дойде един такъв непохватен с малко поувехнало букетче за майка й - да й поиска ръката. Тина никога не беше мислила, че толкова красив мъж ще пожелае да му бъде съпруга. Той беше от едно близко до града  село и благодарение на упоритият си баща – селският учител Карамитев, наследи професията му и увлечението към историческите и археологически науки и стана учител в големия град. Забеляза Христина едва на петия месец след като беше започнал работа - на някакъв осми март. Хареса му приятелката й, но тя не му обърна никакво внимание и той си помисли, че дребните обикновени женици стават добри съпруги. Така почти без да се познават, те се ожениха. Първата им нощ наистина беше първа за Христина и тя си пазеше спомена за болката, за възторга, и за любовта, в която се беше превърнало едно обикновено харесване. Тя, любовта я обгърна и не я напусна през целият им живот. Гледаше Жоро с обожание и възхищение.Това му даде самочувствие и той – винаги с колосани ризи, подбрани по цветове и кройка костюми, балтони, обувки, започна да се чувства  истински мъж. Христина забрави за себе си - имаше само една хубава рокля, която беше подарък от свекърва й.

Появата на момчетата съвсем я извади от собствения й свят и тя започна да кръжи в една друга орбита, която я караше да се чувства щастлива и пълна с радост и гордост от живота. Докато нейните приятелки се разделяха, развеждаха, изоставяха ги и изживяваха драмите на животите си, Христина, поради естеството на собствената си натура някак неусетно откри формулата на щастието - толкова беше простичко - пълна искрена всеотдайност, която ти дава радост!

’’Даааа, така беше… щастието си беше истинско и само мое …’’ - уморени мисли плуваха из душата й, бавно и отмиращо, тя се унасяше отново и отново и потъваше в дебрите на смесицата от болест и спомени. А те бяха много коварни тия дебри - като пясъците в пустинята, които могат да погълнат човек за минути и никой да не го открие след това.

Когато децата заминаха да следват в София, Христина всецяло се отдаде на мъжа си. Все така гледаше безучастно новите тоалети на колежките си, затова пък като видеше своя Жоро изправен, висок, елегантен, се гордееше и искрено се радваше. Изминаха две години откакто той стана директор – Христина все така летеше от радост, както прелетя през половината си живот. Едничкото, което запази като своя територия беше литературата и ако някога купуваше нещо за себе си - това бяха книгите.
Така един съвсем обикновен ден излезе сутринта да пазарува, за да направи любимите лозови сармички на

Жоро. Върна се, нареди покупките и веднага се запъти към книжарницата – видя, че зареждат стока.

- Жоре, днес не си ли на работа? Нали знаеш аз имам само два часа  след обед – усмихна му се тя.

- Не, няма да ходя на работа, имам неизползвани дни от отпуската, нещо се чувствам изморен, ще почина днес, че тези отчети миналата седмица ме изпиха. Ти къде пак?

- Отивам до книжарницата, получаваха нови книги, ще мина да видя какво има и от там направо на работа. Като се върна ще сготвя всичко.

Тя го целуна, той разсеяно си подложи бузата и след малко чу изщракването на бравата. Христина затича към книжарницата и с удоволствие видя, че са получили отдавна жадувани от нея книги. Изкупи голяма част от тях и така натоварена помисли, че ще й бъде трудно да ходи на работа и се запъти към къщи. Като стигна до дома си  се понамръщи - вратата на апартамента беше леко открехната. Влезе, остави книгите и тръгна из стаите :

- Жоро, Жоре, къде си?

Кухнята беше празна, холът където го остави – също, само вестникът му беше захвърлен. Притесни се. Надникна в спалнята сигурна, че не е и там и тогава видя това, което за една малка частица от секундата разби живота й - пръсна се като стъкло, на милиарди малки парченца. Жоро беше със Силвия - и двамата бяха голи, дори не я чуха… Тя затвори вратата тихо и седна поразена в хола. Цялата отмаля, всичко пред погледа й се замъгли. Не, това просто не беше възможно! Силвия - тя й беше като сестра, Жоро беше нейната любов, нейният живот… как така сега те… Една сълза се търкулна по пълничката й буза, отрони се някак самотно, Христина дори не я усети. Не знаеше какво да направи, зъл вихър за миг нахлу в живота й, в нейния така подреден, хубав и обгрижван живот.

’’ Е, тогава трябваше да крещя, кой знае какво щеше да стане, но пък... знам ли…’’ - тя се опита да се повдигне на лакът, но не успя. Отпусна се в леглото, погледна часовника, който отброяваше празни безсмислени секунди, минути, часове. Самосъжалението клечеше в ъгъла и чакаше удобния момент да се намести в душата й и да сграбчи разтрошеното й сърце.

Христина стана от дивана, отвори отново спалнята и каза тихо:

- Мисля, че е добре да знаете, че съм тук…

Жоро нищо не чу, но затова пък Силвия подскочи. Извика, изблъска го и скочи завивайки се с чаршафа. Страх изпълваше погледа й.

’’Страх, а не срам’’... помисли Тина с горчивина.

След малко се появи Жоро - облечен, сърдит, внезапно изкрещя:

- Ти нали си на работа? Нали нямаше да севръщаш, какво сега, проверки ли ще си правим?

Тина онемя. Дори не забеляза Силвия, която се измъкна по халат на пръсти. Онемя от нахалството му, от липсата на каквато и да било обич или поне чувство на срам, от мисълта, че животът й е бил една лъжа - цял живот- лъжа? Всичко се срина - като пясъчните замъци, които децата строят на брега на морето и ненадейна вълна ги помита. Нима и нейният живот бе само един пясъчен замък? Така сега неговите думи просто изличиха всичко – нея самата, живота й, обичта й, щастието, радостта, всичко, което имаше… Като безмилостна вълна! Тя, учителката по литература, на какво можеше да учи гимназистите след като тя самата имаше нужда от учител за живота.

Стана и излезе. В къщи повече не се прибра. Напусна училището и заживя в една малка стаичка в блока, чийто вход започна да чисти.

Жоро повече не видя в живота си. Обърна се изцяло навътре към себе си и самообвиненията не й даваха миг покой. След година разбра, че Жоро е заминал заедно със Силвия за друг град. Оставил й ключа за жилището на съседката от първия етаж. Един топъл ден се престраши и отиде - влезе, гледа, почти всичко стоеше така както тя го беше наредила. Само сладко-горчиви спомени и мириса на безвъзвратна загуба го изпълваха. Жоро го нямаше. Плака целия ден и цялата нощ. Заживя в дома си, но не се върна на работа в училището.

’’Аз,щастливката , както ми подмятаха зад гърба!’’- иронизираше се Тина опитвайки се да диша дълбоко и да преглъща горчилака на спомените си. Слагаше ръка на изнуреното си сърце да го успокои и изтриваше някоя заблудена сълза, която правеше браздичка по лицето й.

В един хладен есенен ден чистеше високият дванайсететажен блок и залисана в мислите си бутна кофата с водата. Разля се, потече надолу по стълбите - тя седна и заплака. Нямаше вече живот за нея, та Жоро беше нейното любимо дете, а сега е някъде си  с тази платинена лъжкиня, която дори и едни яйца не можеше да му приготви. Захлипа - кой ли щеше да я чуе на десетия етаж… Гледаше как водата пълзеше по стълбите надолу и си мислеше, че така от нея изтича целият й заблуден и някак неистински живот, но нали си нямаше друг, трябваше да го живее някак, докато изтече окончателно и постепенно следите му изсъхнат като тая плиснала се вода и… изчезнат.

Не чу отварянето на врата, не видя много ясно  кой какво й говори. Спомняше си момента когато стоеше седнала в някакво кресло и един мъж й подаваше чаша с вода.

Така се запозна с Вальо. Жоро беше любовта, която пръсна сърцето й, Вальо стана нейният истински приятел. Имаше един син и живееха двамата сами - по мъжки. Повече от година мина докато Христина успя да се почувства спокойно с  този човек, който живееше само два блока през нейния. Заживяха заедно.

Вальо излизаше с нея всеки ден, пазаруваха заедно, носеше покупките, миеше чиниите - все едни такива неща, които Христина цял живот си вършеше сама. Не беше свикнала да бъде глезена, нито пък гледана с толкова много нежност и обич, чувстваше се неловко. Дали заради неочаквано обгърналите я обич, грижа и радост, които така неочаквано я споходиха или заради преживяното, непростено и раздиращо я недоволство, една вечер получи внезапно инфаркт - изпадна в кома. Дълго се бориха за живота й, когато я изписаха от болницата беше в състояние да може да пристъпя бавно здраво хваната за ръката на Вальо.

- И без това то си е счупено моето сърце, Вал - казваше му тя като го гледаше колко е разтревожен.

- Е, сега го поправят, моя Тина, потърпи малко, само, не ме оставяй сам, моля те!

 

Събуди се от полъха на отворения прозорец - Вальо беше до нея - галеше я нежно по лицето, целуна я:

- Хайде, мила моя, тук съм си вече, хайде да излезем на нашата разходка, нали?

Тя стана с негова помощ - той я облече, обу я, среса я и бавничко, придържайки я тръгнаха към вратата.
Самосъжалението изплашено изскочи от прозореца навън, тръпчивите с привкус на неузрял лимон мисли, излетяха като рояк мушици, а тя виждаше само усмивката и нежността на Вальо…