ОТРАЖЕНИЕ

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

 

- Какво ти е татко? – попита разтревожена Наталия – Ако трябва да се обадя на бърза помощ?

- Не, недей дъще! Само ми прилоша, ще се оправя! Вече съм по-добре. А и морския въздух ме освежава.

Всъщност Стефан се чувстваше значително освежен; само дето му дойде много и най-вече вълнението беше значително след срещата с дъщерята с помощта на Иван, на когото не би стигнало цял живот да отблагодари.

Задиша по-спокойно и на лицето му пробяга неопределена усмивка.

Причината за това болезнено вълнение беше трудният и невъзможен за сега отговор за двамата братя близнаци.

Но как да й каже, като единият беше неин работодател, а другия с когото също се познаваше и изпитваше и към двамата особено близки чувства, които Наталия не можеше да определи…, като че бяха родени и расли от един корен.

В случая тя не можеше да има приоритет към някой от двамата.

Наталия наблюдаваше баща си с неособено спокойствие, но същевременно се страхуваше за здравето му. Не желаеше да го притиска с въпроси, независимо че искаше да научи за брат си, но не знаеше, че са двама близнаци. Причината за това бе непростимата лъжа на майка й и на другите близки роднини.

Информацията която криеха от нея, може би криеше злонамерено поведение, или пък нещо друго.

През мислите и мина болезнена вълна, сещайки се за смъртта на майка си следствие от катастрофата, която беше потулена за известно време, а сетне получиха урната с праха и.

Спомените й бяха бегли по причината, че по него време беше малка.

Странното беше, че нито съпруга й и синовете не научиха навреме за ужасната катастрофа, причинила коварната смърт.

А тази все пак млада жена беше изцяло обгорена.

Точно по това време сестра й - нейна близначка беше в Германия и никой не можа да се свърже с нея, за да й съобщят за смъртта. Всичко това беше много странно и забулено в загадка. Времето минаваше и нямаше никаква информация за другата в чужбина.

Наталия и баща й мълчаха и гледаха към хоризонта, който очертаваше морската диря – с оттенък на синьо-златист цвят, представляващ своево рода отражение. А то изразяваше своята многозначителност, която можеше да определи само този, който притежаваше значими философско-психологически познания и усет, за да сравни природните и абстрактните явления и дадености с моментните човешки чувства и вълнения, дори и психологическо- емоционалната настройка.

Мълчанието продължи. Те усещаха дишането и влажния морски бриз, определящ колоритността на положението.

Цялото това моментно положение беше един вид поема, която изразяваше значимостта и своята самобитна мелодия за краткия човешки живот – с неговата красота, любов, нежност, изпълнен с препятствия, несгоди, омраза, подлост, потайности и жестокости.

Всичко това се случва не само в мълчанието, но и в бунта.

А мълчанието е също вид бунт…

Подобен вид мисли минаваха през мозъка на Наталия и баща й.

Те се разлистваха като прочетени и излитаха като есенни листа подгонени от влажния и не много студен вятър, който изпращаше отминаващото лято.

Дишаха с пълни гърди, и с надежда очакваха да се случат нещата, които ги вълнуват.

Лицата им грееха като слънце, и желаеха да посрещнат прекрасната вечер, усмивката на луната и искрящите звезди.

- Виждам, че си по-спокоен – каза Наталия и се сгуши в баща си.

- Да скъпа – отговори той, прегръщайки я с лявата си ръка. – Много ми липсваше. Жадувах за този момент.

- И аз татко… Извини ме за притеснението и многото въпроси …, а очите й се напълниха със сълзи.

- Няма нищо, дъще! Имаш право да знаеш!

Въпреки успокоението, в душата му се беше загнездило полузагаснанло въгленче и трябваше малко повече въздух за да се разпали, и по тази причина се стремеше да диша бавно и спокойно.

- Така е! Знам, че ти дойде много. Прости ми! Надявам се в скоро време да науча. Нали миличък? – тонът й бе мек, а в сърцето се таеше щастие смесено с тъга.

Тя все още бе облегната на рамото и слушаше неравномерното биене на сърцето му.

При друг случай той би й казал всичко, и въпреки това кой би могъл да бъде по-изгоден?

Стефан беше убеден, че колкото повече бави момента да каже истината на дъщеря си, толкова по-зле щеше да й се отрази. Предчувстваше, че няма да му се сърди а и нямаше за какво.

Ако й каже сега? Когато и да е, реакцията й щеше да бъде една и съща.

Двамата продължаваха да седят прегърнати, наслаждавайки се на свежия морски въздух, писъка на гларусите, небесната пелерина прегръщаща с нежността си родната земя, флората и фауната.

Спокойното море целуваше родния бряг с безкрайната си нежност, а къпещите се на смрачаване пореха с любов синята му мантия.

А то беше като огледало, върху което се отразяваше не само хоризонта, а и всичко останало.