МАЛКИ ИЛЮЗИИ

 

Утрото дойде натъжено, навярно от навяващия изоставеност дъжд навън. А това ме накара да си спомня лятото и едва доловимия мирис на несбъднатост.

Никога не съм била толкова близо до осъществяването на желанието ми както тогава, през май.
Беше последният ден преди тръгването ми обратно, бях с приятелки в едно кафе, а смехът ни изпълваше пространството. В този миг ме сграбчи някакво непознато чувство, усетих нечий поглед върху себе си. В следващия момент пред мен застана млад мъж, чието лице ми изглеждаше много познато. “Здравей, не си се променила много!” - каза той. “Ти също.” - изрекох една лъжа, защото не бях успяла преди това да го позная.

Лицето, срамежливата му, едва доловима усмивка развълнуваха морето от спомени. Да, тогава бяхме на 16, първият учебен ден, неговата красота и недостъпност, това, че бяхме родени в един и същ ден. “Нека да се видим довечера, ако имаш време” - предложи той. Съгласих се.

Срещнахме се навън, учудена приех идеята му да седнем на една пейка под открито небе. Заровени в спомени си говорихме дълго. Смяхме се, споделяхме си толкова съкровени неща, неусетно беше се стъмнило и нощта беше се спуснала над нас. Той ме наметна със сакото си и продължихме да философстваме, витаещи между минало и настояще.

Беше започнало да се разсъмва, когато си тръгнахме. По пътя за вкъщи той ми каза, че не е необходимо да минат още десет години, за да ми сподели нещо, което винаги е таял в себе си. Тогава, в нашите ученически години, той е бил влюбен в мен. Изтръпнах. Та нали по онова време и аз бях хлътнала по него, после се появи Ники и чувствата ми си останаха несподелена тайна.

След като ме целуна по бузата, Валентин си тръгна. Бях като поразена. Не можех да заспя, станах и започнах да си приготвям багажа, а чувството за време и за реалност просто ми се изплъзваше. Мислите ми пърхаха като пеперуди, нямах власт нито над тях, нито над емоциите си.
Качих се в автобуса, а цялото ми същество беше сякаш се устремило в обратна посока. Непозната за мен.

Телефонът ме изтръгна от унеса ми. ” Моля те, върни се! Не можеш да си тръгнеш точно сега, когато отново те срещнах. Искам да те догоня, да те върна!” - чувах гласа на Валентин. Пътят се беше извил към някакво голо място, където нямаше и помен от трева. Чувствах се силна и слаба едновременно, беззащитна и оголена.

Как да обърна посоката на времето, да захвърля изграждания с усилия живот извън родината? Не бях способна на това в този момент. Не слязох от автобуса, не тръгнах обратно към нещо загубено и открито, проблеснало за миг. Миг, поел в себе си вечността. Понякога твърде късно разбираме какво всъщност пропускаме и губим завинаги.
Така започна тази малка илюзия. От този миг телефонът се превърна в моята опора, надежда, упование. Всеки ден се чувахме с Валентин, говорехме часове наред. Сякаш някаква врата се отвори за мен, за чието съществуване не бях и подозирала. Небето изглеждаше недосегаемо, но същевременно малко, като да го побереш в шепа.

Преобразих се. Започнах да вниквам в нещата около мен много повече, сякаш за първи път проглеждах и в мен преливаше яркостта на цветовете. Смеех се без причина, бях късче слънчев възторг и лека като перо на птица. Живеех чрез миговете споделеност, въпреки разстоянието и далечността.

Валентин беше извикал у мен някаква непозната същност, романтична, нежна и много крехка. Залезът е особено красив тази вечер, кълбото на слънцето стои недосегнато от тъмнината, усещах как се разтварям в тази неповторим миг, в който не бях сама, в който разказвах себе си на толкова близък за мен човек.

Бях се влюбила. До безумие. Тази любов съществуваше като че ли само в мислите ни. Отвъд време и пространство. Малка илюзия. Една красива фантазия, но по-силна от реалността.

Бях готова да направя всичко за този човек, обичах го, а не бях го целувала дори. Допуснах Валентин да надникне до най-съкровените кътчета на същността ми, да проникне в мен. Може би си го доизмислях, но чувствах невероятна близост и как душите ни преливат една в друга. Усещах, че и той ме обича. Никога не си казахме това.

Нямам спомен да съм обичала някога така необяснимо, както в тези няколко мига, отронени от пролетта, които се стопиха един ден. Завърнах се за няколко дни в родния град след три месеца трепети и разтърсващи чувства. Но не срещнах Валентин. Така и не разбрах защо се случи така, че в мига, в който илюзията можеше да се влее и доизвае реалността, това се оказа невъзможност.
Никога повече не съм била толкова близо до сбъдването на желанието ми. И толкова далеч.