СРЕЩА ЗА ПИСАНЕ

 

- Пишеш ли още? – пита дядо ми, който почина преди десетина години. Лицето му е все така изпито, очите му са моите, но сини. Усмивката му е блага, подканваща.

- Да. Даже повече от преди.

Усмихвам се и аз, за да потвърдя сам думите си. За да го убедя.

- Пиши, пиши… Нали помниш Бертолт Брехт – никой няма да пита защо това време е било такова, а защо са мълчали поетите му!

май не беше точно така цитатът

а и ти не си поет

ама не го поправяй сега

некултурно е

виж

човекът е дошъл

нещо да ти каже

не е случайно

че го сънуваш

- Ти как си там? Добре ли си? – питам с малко смутен тон, но какво ли пък друго мога да искам да науча – дали има задгробен живот, дали е виждал Княза? Няма смисъл.

- Важното е да разказваш истории – продължава той, без да дава вид, че е чул въпроса ми. – Може да са ежедневни, обикновени, да ги виждаш около себе си, може да са магични, те винаги стоят точно зад тези, другите, но рядко ги виждаш, докато си Тук.

кимай сега

кимай

но не забравяй

молбата си

че какъвто си заплес…

- А ти можеш ли да ми разкажеш някоя своя история? От Там или от Тук, просто да е твоя, да я научат читателите.

усмихва се на теб

не на глупостта на въпроса ти

спокойно

не се прави на обиден

- Ако държиш, напиши им за този разговор – казва. – Аз пак ще дойда след време да те видя как ми носиш името, не искам да ме разочароваш и да си замлъкнал. Много неща ще ти се случат, но ти разказвай, разказвачите определят какво се случва сега, защото след години ще помнят техните истории, а не реалността.

кимай пак

и го гледай

как си тръгва от съня ти

докато тежките ти клепачи

потрепват

отварят се

получават шамар от първите слънчеви лъчи

а пишещата ти машина е на бюрото

което още нямаш

и кафето ти е до нея

и ти вече седиш

и пишеш

това

вечно

подарено от дядо ти

в съня

благодари му поне

благодари му

и продължавай да спиш

защото

тази

тук

реалност

може би

не си струва.