ДЕГИЗИРОВКА

 

Много е просто: обличам си синия работнически комбинезон и това е. Взех си го от магазин за дрехи втора употреба, беше достатъчно чист и без петна, но все пак го изпрах два пъти. На джоба над сърцето има лого на някаква фирма, нямам идея каква е, май е немска. Вчера сутринта, около осем и половина отидох в бизнесцентъра, паркирах на служебния паркинг. Карам комби. Хората вече бяха започнали работните си дейности, така че в близкия поне половин час имаше минимален шанс някой да излезе да пие  кафе на теферич и по този начин да ми пречи. Излязох вече екипиран, извадих от багажника една ножица за тел от най-здравите и започнах да режа заключващите механизми на един очевидно скъп планински бегач. Разбира се, никой не ми обръщаше внимание. Покрай мен минаха няколко човека, които се позагледаха какво върша, но решиха, че явно съм от някоя фирма кой-знае-за-какво, щом съм с униформа, и дори не ме попитаха нищо.

Първото заключване ми отне около три минути, следващото – минута, останалите две – също някъде толкова. Натоварих велосипедите в просторния багажник на комбито, свалих шапката с козирка и с отработено движение забърсах потта от челото си с опакото на ръката. Попротегнах се, после необезпокояван се качих в колата и подкарах към вкъщи. Пристигнах без произшествия и се обадих на моя човек да дойде да вземе велосипедите следобяд. Разбрахме се за час, а аз ги разтоварих един по един, замъкнах ги към мазето на блока, а през това време с опитно око преценявах приблизителната цена, която щях да искам за всеки. И тук никой не се усъмни в действията ми. Тъкмо прибрах цялата стока с изключение на последното парче и хванах да му разглеждам механизма за сменяне на скорости, и някакъв глас зад гърба ми ме накара да подскоча в кожата си.

- Жорко, хайде да ми помогнеш тука да заредим печката, че не мога, дядо…

Обръщам се и се сблъсквам с пръхтенето на съсед в анцуг и пуловер на фъндъци големи колкото уморените му очи.

- Имате грешка – опитвам, но Съседа продължава да дудне настойчиво изпод прошарените си мустаци.

- Айде, за пет минути ще свършим, после ще те черпя една ракийка горе…

Няма как, влизам в ролята на Жорката, защото другият вариант е да му обяснявам какви са тези колелета и защо съм тук. Истината е, че никога не съм подреждал кофата на печка тип “Циганска любов”, оказва се наистина сложно – подреждат се въглища, после нарязани дървени трупчета, а най-отгоре се слагат трески и намачкана хартия. Пускам покрай ушите си няколко “Абе, ти печка не си ли зареждал, моето момче?” и замъквам цялото това чудо до втория етаж и апартамента на Съседа. Познахте, асансьор няма.

- Ама няма ли все пак по една ракия, тука набързо…?

Мия си ръцете.

- Не, не, благодаря, чичо… – и се сещам,ч е не му знам името. – Бързам, хайде, лек ден!
И се затичвам обратно към мазето със значително по-изцапан комбинезон от преди малко. Нищо, казвам си, даже няма да го пера – така следващия път ще изглеждам по-достоверно. Слизам надолу, а мазето ми е отключено и съвършено празно. Оглеждам се и усещам първите признаци на връхлитащата паника. Оглеждам наоколо, но общото пространство между мазетата също е празно. Затичвам се по стълбите нагоре. Пред входната врата на блока ми се изпречват двама униформени полицаи. Понечвам да ги подмина, но не съм достатъчно убедителен.

- Чие е това мазе? – започва единият, а другият вече говори по радиостанцията.

- Мое – признавам и започвам нервно да пристъпвам от крак на крак. Не знам защо, ама винаги, когато се чувствам виновен, го правя.

- Така, ясно. Хайде сега да дойдете с нас до участъка и да обясните чии са тези велосипеди, как ги откраднахте и да ни съдействате да намерим Вашия партньор в схемата…

Останалото не го чувам, притъмнява ми. Оказвам се с белезници на ръцете и едното ченге ме избутва напред, другото ни следва. Патрулката е удобно паркирана пред самия вход. Идеално.

- Какво правите, бе? – това е Съседа, който пак се е появил отнякъде и тича към нас тримата. – Къде водите Жорката? Какво е станАло?

- Господине, това е крадец, има цяла престъпна мрежа. Арестуваме го…

- Жорката ли?! – смее се недоумяващо Съседа. – Ама, момчета, това не е така! Жорко е много добро момче!

И ме сочи с пръст, все едно те не знаят за кого говори. Позволявам си да се усмихна благодарствено.

- Моля Ви, не се приближавайте. Арестантът ще бъде в Шесто РПУ, където ще даде показания. Ако сте негов близък…

- Я да не закачате Жорката! Ще звънна в полицията! – крещи вече Съседа в лицето на едното ченге.

- Ние сме полицията господине, отстъпете! – отговаря униформеният спокойно. Другият вече се е качил в патрулката.

- Не ви ли е срам! Гамени! – преминава в бяс Съседа, мустаците му треперят гневно и се налага полицаят да го избута назад. – Помощ! Бият ме! – закрещява моментално в отговор.

- Карай го направо там, аз ще остана, че виждаш какво е – казва тихо отегченото вече ченге на това в колата, докато ме натиква на задната седалка. Аз не протестирам.

- Помощ! Хора! Помощ! Бият ме! Помощ! Отвличат Жорката! – крещи вече с все сила Съседа, а патрулката потегля с вой на сирена. Оставяме зад себе си и полицая, и Съседа и пътуваме явно към Шесто РПУ. На задната седалка аз вече се чудя какво и как ще лъжа, на кого ще звъня и дали има как да се измъкна от цялата ситуация. Отгоре на всичко синият комбинезон вече доста ме запарва и усещам, че мириша. Това може и да не е особено важно, след като така и така съм арестуван, но ми става още по-кофти. Радиостанцията на ченгето-шофьор изръмжава.

- Да – отговаря той, без да изпуска пътя от поглед.

- Всичко е наред – казва пращящият глас отсреща.

- ОК – отговаря ченгето. Замислям се, че по-логично би било да каже “Разбрано” или “Тъй вярно”, нещо такова, а не “ОК”. В следващия момент почти забивам глава в предната седалка, защото рязко се заковаваме от дясната страна на пътя. Ченгето хвърля фуражката си на седалката отпред и излиза от колата. Отваря ми вратата и почти ме измъква навън. Обръща ме с рязко движение и откопчава белезниците.

- Изчезвай – казва бавно.

Повдигам вежди. През това време той разкопчава ризата на униформата си. Под нея има тениска. Хвърля ризата на земята.

- Няма да повтарям.

Обръщам се и се затичвам с всичка сила. Все пак зад гърба си чувам как радиостанцията в патрулката шуми.

- Благодаря, момчета! Златни сте! Златни! Това значи, че смятаме въглищата за платени, нали?