НА АВТОПИЛОТ

 

Имах пет лева в джоба, малко дългове към приятели и роднини и две малки деца. Щях да забравя, имах и много надежди. Придружих сина си в ежегодното пътешествие при баба и дядо на двеста километра от нас, пътувахме с влак. Може би трябва вече да го пускам сам да се справя по пътищата. Всяка година отива при тях, със сигурност е полезно да заздравява връзките си със старите за един-два месеца, да ги заобича повече и да има свои отношения с тях, но и на нас ни липсва през лятото момченцето ни. Наскоро навърши тринайсет. Рекох му да внимаваш, татко, и да се пазиш. И тръгнах да се връщам.

Не известих никого, че нямам пари за билет, излъгах ги, че отивам на гарата да си хвана влака, но отпраших по шосето към изхода на града и на първия удобен завой спрях. И в девет сутринта вдигнах палец за първи път през този ден. Да се пътува на автостоп не е унижение или крайно решение, както смятат прекалено конвенционалните хора. Този вид пътуване е философия. И приключение. Не обичам играчките, които работят на батерии. Батериите се изтощават и играчката остава бездушна. Харесвам механичните играчки. И вечните неща. Човекът е вечен. Затова харесвам да пътувам на стоп. Или с велосипед. Не харесвам автобусите, защото функционират на бензин, бензинът свършва и автобусът умира. Добрината спада към вечните флуиди във Вселената, затова ми е приятно да застана край пътя и да вдигна палец.

След около десетина минути до мен закова спирачки възрастен хомо сапиенс с джип и каза, че е само до съседното село. Но пет километра са си пет километра от пътя, който ме чакаше, и се качих естествено, няма място за гордост и високомерие, на пътя всички карти са открити и играеш честно. Или не си за тази игра. С човека от джипа дори нямахме време да си поговорим и не го запомних. А само пет минути след като слязох от неговия автомобил, седнах в евтина малка кола със спортна кройка. Управляваше я циганче на видима възраст около трийсет години и с много бодър дух. През следващите трийсет километра се опитваше да ме убеди колко бърза и яростна е колата му на фона на ето такъв диалог:

– Откъде пътуваш?

– От Попово.

– И за къде?

– За Бургас.

– Ъхъ. Ммммм. Дано да стигнеш до довечера. А аз имам упражнения по кормуване в Търговище. За Е категория. Трябва ми за ремаркенцето, платформата, на която качвам коли отзад и ги возя тук от Германия. Тая за колко мислиш я взех? 800 евро бе, човек. Какво ще кажеш, а? Форд Пума! Ти какво работиш?

– Водя туристи на екскурзии по Черноморието. Знам словашки език. Бива си я пумата.
За да докаже, че си я бива той натисна газта рязко и за няколко секунди стрелката на километража пресече 170 км/ч. Надминахме няколко други коли, които сякаш бяха спрели. Циганчето се радваше, че ме е впечатлило:

– Шестнайсет вентилки! Като оса е. Спортно окачване. Малко не е за нашите пътища. Рядко я карам. На жена ми е. За нея я купих. Аз си имам друга. Возя хора на работа в Германия и на връщане докарвам по една кола.

– Кой набор си?

– Седем шест.

– Аз съм седем четири. – Попитах го, за да установя колко ни е разликата. Циганчето беше на 36, а си играеше с колата, сякаш е на петнайсет. Ама поне има нещо, дето го влече.

Продължихме да обсъждаме особеностите на търговията с автомобили и тежкия живот на нашето поколение. Дохвърчахме до покрайнините на Търговище и слязох. Пожелах му успех на изпита за категорията, той ми пожела успешно придвижване. Завъртя на кръговото и от другата лента вече в посока срещу мен изсвири за поздрав.

Кръстовището беше оживено, но неподходящо за стопиране. Нямаше добро място за спиране на колите, а и край самото кръгово всички бързаха. Повървях около километър пеша. Откъснах си две зелени ябълки от сгърчено крайпътно дърво. Изтрих едната в тениската си и отхапах. Беше стипчива. Изядох и двете. Харесвам стипчивия вкус. Още не се бях обадил на жена ми, но и нямах такова намерение. Тя не знаеше, че съм си тръгнал на стоп. Напоследък пътувам често по тоя начин, тя не одобрява, но и не ми се бърка, прави, вика ми, каквото искаш.

От Търговище до Омуртаг ме откара по-възрастен с десетина години от мен циганин с волво. Нямаше типично циганско лице, единствено дълбокият цвят на кожата го определяше. Гледаше мъдро, караше спокойно, почти не си говорихме, защото и малкото думи ни стигаха, за да разберем повечето свои мисли. Някои шофьори не обичат да говорят. Не обичат да разпитват откъде идваш и накъде отиваш. В този живот. Качват те просто за да ти свършат услуга, не за да се позабавляват с разговор.

От околовръстното на Омуртаг минах още един километър пеша, докато стигна подхода към Котленския проход. Изядох сандвича, който ми бяха приготвили близките, отпих малко вода и получих някакъв есемес. Не го погледнах. Знаех какво пише там. Сега нямах нужда от такива новини. Зарадва ме фактът, че телефонът ми още не е спрян за неплатени сметки. Бяха ме предупредили, че предстои спиране на услугите заради натрупан двумесечен дълг. Хич не ми дреме. Имах си пет лева в джоба, една найлонова торбичка в ръката и много добро настроение. Бях изминал над петдесет километра за по-малко от час. Слънцето си грееше без възражения. В найлоновата торбичка носех армаган от родителите една бутилка пивка домашна ракия и няколко глави пресен чесън, откъснат от градината предния ден.

– Само до Тича съм – каза момчето с пикапа.

– Няма значение.
Момчето возеше мляко в един петстотинлитров пластмасов съд, цистерна, разположена вътре в затворения пикап. Усетих миризмата на мляко, но и един друг нюанс, забравен от детството, непреодолим.

– Млякото овче ли е?

– Да.

– Баба ми някога гледаше овце. Правеше ми домашно сирене. Няма такова по магазините. Най-хубавите неща хората сами си ги правят.

– Добро е домашното сирене, но ние рядко правим.

– Харесвам го и прясно, и като узрее.

Момчето говореше по типичния за турците начин, с грешки в родовете. В Тича неговият баща изкупува млякото от близки и по-далечни села, събира го в пункта и от там го товарят камионите на мандрите. От една година синът му е завършил средното си образование и сега помага в семейния бизнес. Бях учител на такива деца и ги познавам. На него му се говореше и си полафихме. Повечето от турците са предпазливи и премерени в думите си. Не плямпат излишно и не засягат теми, по които не знаят как се общува. Момчето съжаляваше, че е свършило детството му, но не го изричаше направо. Като разбра, че пътувам за Бургас, очите му светнаха. Средното му образование е от техникума по лесничейство в Бургас. Дървото. По това време на годината обикновено вече ходели на плаж с приятелите.

В Тича не се наложи да чакам дори две минути. Първата кола, която се появи на хоризонта, закова на един метър от мен. Раздрънкан червен микробус форд и двама циганина на предната седалка.

– За къде си бе, момче?

– За Петолъчката.

– Ние до Котел. Ако искаш.

Загледаха ме през огледалото изучаващо, когато се намърдах на седалката. Пред мен на другата седалка кротко си пътуваше куфар с йоника, а стойката й лежеше на пода. Музиканти. Или поне единият от тях. Този, който се возеше. С татуировки по ръцете и умишлено свиреп поглед. И отново добрите стари въпроси – откъде си, закъде си, с какво се занимаваш. Съмнения и преценки, обобщения и съвети.

– Ми като знаеш чешки, какво дириш тука, заминавай за Чехия – сложи точка на диалога клавиристът. Вече не им бях интересен. Разтоварих се насред пътя в Котел и тръгнах към края на градчето. Шосето върви през циганската махала. Колкото пъти съм минавал от там, винаги е едно и също. От двете страни на улицата през различно разстояние стоят групи мъже или жени, цигани, и си говорят или просто зяпат. По което и да е време на деня. Не гледат към минувачите или колите, не се натрапват, нито веднъж нито един от циганите не отправи агресивен или любопитен поглед. Занимават си се тук край пътя със свои си неща. И край същия този път посред циганските схлупени къщи контрастно се открои една по-голяма и нова сграда, върху която пишеше името на някаква секта: „БЪЛГАРСКА БОЖИЯ ЦЪРКВА”. В повечето бедни градчета стърчат такива новопостроени сгради на секти.

Откъде съм? Закъде съм? С какво се занимавам? Не знам и аз. Отникъде, заникъде и с нищо. Отвсякъде, завсякъде и с всичко. От Котел до разклона за Катунище ме откара един дядо със стара витара. Бил монтьор по селскостопанската техника някога, после станал земеделец, жена му е агроном, вземат под аренда много декари земя, получават субсидии, децата му се изучили, сега му помагат, единият син си купил наскоро чисто нов джип тойота, а другият си купил друга марка някаква. Не може иначе, ако искаш работа, трябва да си създаваш сам.

На разклона за Катунище ми се обадиха по телефона двама приятели. Казах им къде съм в момента и с какво се занимавам. Така, да ми завидят малко. Защото каквото и да си имам, то си е мое, а в момента с тия хиляди надежди се чувствах по-богат от всички едри земеделци. И по богатство ме надминаваха може би само циганите музиканти.

От разклона до Петолъчката ме транспортира един чичко с чисто ново пежо. Слушаше класическа музика, говорихме си съвсем малко, повечето за бизнес, даде ми визитната си картичка и ми рече ако случайно някой прояви интерес към неговата дейност да му звънна един телефон, само да звънна и да затворя, той щял да ме набере. Понякога, рече ми, работите стават точно така, по случайност. Слязох на Петолъчката, влязох в бензиностанцията и от петолевката останаха само монети. Взех си нещо за пиене. Седнах отвън, запалих цигара и не бързах да тръгвам. И си мислех. И се чудех.

И с две дечица сме дарени в този най-прекрасен живот, за какво да се оплакваме? Синът остана при баба си и дядо си, за да можем ние да работим. Следващата седмица идва и другата баба, за да се грижи за момиченцето ни, а после двете заедно да заминат за два месеца в провинцията. А ние все не сме се наработили и все си въобразяваме, че можем да изкараме повече от пет лева. Не можем. И си го знаем. В есемеса, който получих, пишеше, че на сметката ми са преведени някакви пари. Ама на мен за какво са ми тия пари? Трябват ли ми изобщо?

От Петолъчката до Бургас ме откара един едър и типичен представител на моето поколение, бързаше за КАТ, където да регистрира току-що купения турбодизелов фолскваген на старо. От Котел е, живее под наем със семейството си в Бургас, занимава се с веика. Очите му бяха невъобразимо весели и се смееше заразяващо на всяка глупост, която сам изтърсваше или която чуеше от мен. Дори ми се извини за турбофолка, който се носеше от уредбата, но нямал друга музика, а как разбра, че не съм турбо за мен си остава загадка, но такива сме си ние от това поколение, проницателни.

Слязох в началото на Бургас, с последните събрани от джобовете монети седнах да изям една шкембе чорба в едно от типичните работнически ресторантчета из покрайнините. И набрах номера на жена ми. Тук съм, прибрах се на стоп, да, за три часа и половина минах двеста километра, идеално постижение, хората са добри, спират, не се шегувам, довечера ще се видим.

Вечерта с нея стояхме на балкона и гледахме кооперацията на отсрещната страна на улицата. Върху покрива й, който бе на нашето ниво, неотдавна се излюпиха малки гларусчета. За съвсем кратко време се опериха, взеха да щъкат по керемидите, да се пързалят до самия улук и да размахват несмело крила. Родителите им кряскаха невъобразимо от радост и тревога покрай тях. А през последните дни крясъците им рано сутрин ни събуждат. Птеродактилските им вопли и викове подлуждат целия град.

– Онзи ден са отлетели. – Рече жена ми. – Забеляза ли? Преди месец им носеха храна в човките, а оня ден тези малките кафявите сами са полетели. Представяш ли си? Представяш ли си усещането от първия полет?

– И твоите ще отлетят някой ден... Засега само тренират.

Умълчахме се. После я погледнах в очите и тя ми каза:

– Че ако пиленцата са отлетели, на мен гнездо изтрябвало ли ми е? За какво ми е?