„ДОБЪР ДЕН“

 

С риск да заприлича на средношколско съчинение, ще подходя наивно и еднозначно. Само ще изброя знаците на моята България. Надявам се точно тази България да преживее сътресенията, не някоя друга, другите, грозните представи на тълпите безумци се надявам да изтлеят и отшумят. А надежда, че точно така ще стане ми дават много знаци.

Моята България е тази на хората, които изкачват върховете, ходят по планините и хижите. Миналата седмица бяхме през почивните дни със сина ми на връх Ботев. Отдавна му бях обещал да „покорим“ някой връх. Взех му туристически обувки, натоварихме раниците и хванахме ранния влак за Калофер. Не бях ходил по баирите от петнайсетина години. Наследникът е вече на тринайсет и много обича да го водя на нови места. Знаех, че ще се преумори и в края на пътешествието ентусиазмът няма да е на началното ниво, но исках да му се случат всички тези приключения.

Да види как из планините непознатите хора се разминават и задължително си казват „Добър ден“ или „Здравей“. А се разминахме не с един или двама, разминахме се със стотици през тези три дни. Тези усмивки и поздрави го впечатлиха. Маршрутът не беше никак лек, хвърлих го направо в дълбокото. И въпреки тежкия маршрут горе беше пълно с хора. Те са моите сънародници, щастлив съм, че не са се свършили, а напротив – водят дори малките си деца, някои направо ги носят в носилки на гърбовете си. Тези хора не притесняват другите, дори когато спят в една туристическа спалня. Не оставят боклуци след себе си. Мнозина от тях са на възраст под двайсет и пет.

Те не слушат поп-фолк. Те не се оплакват и не мрънкат. Те преодоляват трудностите – също както превземат стръмните пътеки. Когато Алеко е призовал хората да не седят по задимените кафенета, а да се вдигнат и да вървят пеш на чист въздух, не е предполагал колко много последователи ще има. И не става дума за интелектуални способности. А само за нагласа. Преминаха най-хаотичните години. В момента може и да сме ниско долу, но сме на чисто и знаем как трябва и как не. Не са на чисто мръсниците, чиито сънародник не съм. Когато споменавах паметниците в предишната статия, имаше обвинения в „родоотстъпничество“, щото нали из интернет бъка от патриотари – квази и псевдо националисти. И ще си позволя да се оправдая – манталитетна особеност е прекланянето пред каменни идоли и умствената вкаменелост, но не на всички българи и не на моя български народ. Такъв е манталитетът на тълпата. Моят народ се е поучавал от Алеко, не от убийците му ганьовци, които после строят паметник след паметник. Тия ганьовци трябва да вдигнат морните си телеса и да се разхождат по баирите, докато отслабнат телесно и заякнат душевно, с такава терапия може да се излекуват от ганьовщината си. Това са мечти, разбира се.

Моята България е на хората, които не гледат телевизия. От доста години сандъкът стои сбутан в някой ъгъл като артефакт от миналото.

Моята България е тази на всички чудесни типове и типажи, с които ме срещна случайността на къмпинг „Корал“ през изминалото лято. И въпреки че съвсем скоро къмпингът ще изчезне, защото така са си решили онези от не моята страна, моите сънародници няма да изчезнат. Те ще съхранят себе си, ще предпазят и децата си и всичко ще бъде наред. Условията ще бъдат други, ще се пръснем по целия свят, както вече го правим. Но винаги ще сме заедно и ще се срещаме – под връх Ботев или на друго някое добро местенце, непревзето все още от ТЯХ (ха-ха).

Моята България е на шофьорите, които взимат стопаджии. Аз взимам на стоп, когато шофирам. И често сам пътувам на стоп. Винаги съм успявал да стигна до крайната цел. Първото ми голямо пътуване по тоя начин беше през юношеските години, някъде през 90 или 91. Тогава стигнах от Созопол до София за 10 часа. Сега шофьорите спират също толкова често на стопаджиите, колкото и през ония години. Стопаджийството не съществува поради икономически съображения. Дори да имам пари за билет, предпочитам да вдигна палец и да пътувам с някой случаен човек, който е решил хей така да ме вземе, вместо да седна в друсащата, неклиматизирана маршрутка, от чиито тонколони дъни до дупка радио „Веселина“.

На къмпинг или на хижа можеш да си забравиш багажа или телефона на някоя маса, но ще си го намериш все там, когато го потърсиш. Хората в моята България не крадат. Не ми се слушат истории за противното, защото това са само изключения. Опитът ме е убедил. Нормалността не е изчезнала безследно. Жизнена е и дори се разраства.

Синът ми беше грохнал в края на втория ден, след осемчасов преход. Но иска пак да ходим нанякъде. Ще го сторим. Спестих му, разбира се, че някои, може би съвсем малко, от същите тия планинари, които казват „Добър ден“ горе, като слязат долу и се качат в колите си, почват да псуват по кръстовища и светофари. Това той сам ще го открие, но още не му е време. Човек не е еднозначен и двуизмерен. Долу ни карат да подивяваме толкова много неща. Само дето не бива да си търсим оправдания за идиотията, а просто по-честичко да се срещаме ние, народът на моята България. Може държава да си нямаме вече, но хич не е малко, че сме народ. А за ония другите, вкаменелите и крадливите, моля да се използва терминът „тълпа“. Защото не те са народът, колкото и да са много.