СЛАНА

разказ от Миролюб Влахов

 

 

 

 

Никой вече не очаквал завръщането на дядо. Когато преди единадесет години заминал за Австрия, той бил млад и силен, имал бозави потури и нов астраганен калпак. Това било първото му излизане в странство. Хората приказвали няколко дена, че Димитър Малага има да пати, дето праща момчето си толкова далеко, но прадядо ми се усмихвал под мустак, побутвал към тила стария си астраганен калпак – новия бил подарил на сина си, – и пускал само едно „Нека!”, което старците и жените дълго разчепквали по кръчми и шури. Но всичко минало и затихнало.

Когато през есента гурбетчиите  започнали да се завръщат, отново се отворило дума за дядо ми. Единствен той не си дошъл.

– Остана там – казали на баща му. – Никой не го е пъдил. Пазихме го, ама младо пази ли се?

Вечерта всички вкъщи мълчали. Мълчали и на другия ден, цялата седмица. Дядо ми бил най-малкия и любим син на баща си. На третата седмица прадядо ми вече се бил скарал с домашните си, на шестата изгората на дядо, Ангелина, която дотогава се фукала сред останалите моми, че нейният Добри не е във Влашко, а в Немско и че ще й донесе от там  коприна, пристанала на друг.

След сватбата на дядовата изгора вкъщи настъпил мир. Всички приели събитието като изневяра към рода ни и това ги сплотило.

Зимата се изтърколила. Доста от градинарите били мераклии да отидат на гурбет в Австрия, предната година там паднала добра печалба, били сигурни, че ще вземат тлъсти земи и тази. Но когато пристигнали, ги чакала изненада.  Градините били вече наети, дори работници шетали из тях. Стояли нашенци като попарени и най-сетне попитали какво означава това. Тогава се появил дядо, поздравил ги с добър ден и добре дошли. Като видели свой човек, нашите  веднага го наобиколили и заразпитвали – защо, аджеба, хер Вилке е дал земите си на чужди.

– Не на чужди, на мене – поправил ги дядо и съселяните му останали с отворени уста. Той продължил: – Тази година ще ги работя аз. Хора си имам, помощ не ми трябва, а вие си търсете други парцели, докато не е късно.

Ако не бил син на един от най-уважаваните по онова време градинари в Добриня, ако не бил млад и силен и наоколо не се навъртали негови работници, дядо сигурно щял да отнесе пердаха. Но му се разминало. В този момент по пътеката се задала Анике, дъщерята на хер Вилке. Тя се спряла до дядо и се облегнала на рамото му. Той не сметнал за нужно да обяснява постъпката й, но скоро се разбрало, че била негова годеница. Гурбетчиите от село се примирили с положението, тръгнали си омърлушени, а градините, които наели след неделя, във всяко отношение отстъпвали на тия върху земите на хер Вилке.

За всичко това прадядо ми научил от трета ръка, по Гергьовден, когато се получило писмо от Стойчо Купала, писаря на групата. Усещали нашенци неприятния край на лятото и отдалеко гледали да подготвят домашните си. Писмото било изпълнено с неприязън към дядо ми Добри, но тя не засегнала особено прадядо ми. Той с часове седял на пезула и предъвквал в ощърбените си уста резенчета ошав от круши. Освен за астраганения калпак, вече мислел и за бялата Анике и богатия си сват хер Вилке.

През нея година дядо ми направил силен разсад, опазил го от сланите и пръв изкарал на виенските пазари зеленчуци. Градините му се прочули. Лехите, опънати по конец, напомняли мозайка, вадите течели на сребърни ленти, без да се прахосва капка вода, навсякъде било прекопано, поляно, оплевено. Хер Вилке започнал да посещава редовно земите си и да се любува на дъщеря си и бъдещия зет. Анике гальовно мъркала до рамото на дядо ми. 

Настъпила есента. Прадядо ми с удвоено нетърпение очаквал гурбетчиите. Този път с тях трябвало да си дойде и снаха му. Но бил попарен.

– Остана там – казали му за втори път. – Сватба ще вдига.

Прадядо ми пак се оказал без нов астраганен калпак. Не че не можел да си купи от тук. Но той държал неговият да е непременно от странство и подарен от сина му.
Търкулнала се още една зима. След нея никой не искал да заминава за Австрия. С малкото смелчаци тръгнал и Стойчо Купала. И ето че му се наложило да пише още веднъж важно писмо.  Този път новините били харни. Дядо ми Добри не бил в Австрия. Никой не знаел къде е. Анике била изоставена. Хер Вилке проклел българите и дал земите си за отглеждане на картофи, а госпожа Луиза, майката на Анике, по цял ден пиела чай до прозореца и оплаквала съдбата на злочестата си дъщеря.

Минали години, а дядо ми Добри не се завръщал. От време на време се случвало да го срещат по чужбина, но всеки път в различна държава. Той отбягвал разговорите, а когато те ставали неизбежни, се интересувал само от баща си – жив ли е и чака ли го още, но дума не обелвал за астраганен калпак. Зиме гурбетчиите прекарвали в топлите дюкяни и там, покрай многото бивали и небивали истории, си спомняли и за дядо. В разказите им той се разхождал винаги чист и пременен, а жените, които се въртели около него, били хубавици и го гледали предано в очите. Градините му лежали на най-тлъстите парчета в лъките, никога не ги горяла слана, пръв изкарвал стока на пазара. Шушукало се още, че бил натрупал много пари.

Дядо ми рядко се задържал на едно място и скоро съвсем загубили следите му. Прадядо ми бил вече много стар, даже ошавът го мъчел, но не се решавал да тръгне за оня свят без астраганен калпак от странство. Постепенно в Добриня забравили за дядо ми. Вкъщи също не се говорело за него, както не се говори за умрял.

Но ето че един ден той се завърнал.

В началото никой не обърнал внимание на прахоляка, който се виел над Горнооряховското шосе. Но облакът приближил, дочула се музика, различили се шест файтона.

В първия файтон лясковски цигани думкали нашенско хоро. По-късно се разбрало, че били пазарени да свирят само унгарски чардаши и руски романси, но те го метнали, затова когато се разплащал, дядо ми отбил от цената.

Във втория файтон, в бяла риза с колосана яка и черна папионка, се возел сам дядо ми. Панталоните му имали три пръста маншет, а сакото два реда копчета, лъскави като биволски очи. Въпреки слънцето, носел цилиндър. Едната му ръка лежала върху сребърната топка на бастуна, а с другата често вадел джобен часовник, окачен на златен ланец, като че ли придвижването му до село било разчетено по метри и секунди. На поздравите на смаяните съселяни, които в началото дори не го познали, кимал сдържано изпод елегантната периферия на цилиндъра.

В третия файтон се возели тригодишно момиченце и руса жена с пеленаче на ръце. Пеленачето било родено по време на пътуването и още никой не знаел, че дядо ми и жена му (а той бил вече женен) имали големи неприятности с митническите власти, тъй като румънците не искали да извадят документи за новороденото. Чичо ми, а това бил той, се показал с неуравновесен характер, може би защото не му потръгнало още от раждането, и не закъснял да покаже това. Той се разревал така силно, че начаса застрашил и без това подронената в очите на дядо ми репутация на музикантите. Майка му се принудила да извади бяла гръд и да уталожи вълненията му.

В останалите файтони се возел багажът на дядо.

Шествието бързо набъбнало от придружители и новината, неизвестно как, с бързината на мълния успяла да стигне до ушите на прадядо ми.

– Значи дойде, а! – изфъфлил той, бръкнал в джоба си и извадил резенче ошав. Дори успял да се надигне от пезула, където се припичал, но поради невнимание или нещо друго забравил да наложи оглозгания от молците и времето калпак. Така с побеляла и учудена глава посрещнал сина си.

Цяла седмица дядо ми развързвал бохчите и вадел подаръци. За всички имало, дори за първата му изгора, която сега имала четири деца около фустата й още едно под нея. Дядо ми я погледнал, без да я познае, и хвърлил на рамото й няколко ризи и парче киевска коприна.

Най-щастлив бил прадядо ми. Първи той получил подарък – висок астраганен калпак. Дядо ми още със слизането от файтона, го нахлупил върху побелялата глава на баща си.

Анися не знаела български, защото била украинка, а дотогава дядо ми не разговарял с нея на родния си език. Тя се усмихвала на всички и от време на време разкопчавала пазва, за да уталожи неуравновесения характер на чичо ми. Дядо се правел, че не забелязва тия моменти, жените пълнели очите си със завист и набързо правели сметка докога ще й стигне кърмата и още колко деца ще износи, а мъжете се опитвали да си представят и онова, което оставало скрито. Анися, снахата, била втората голяма радост на прадядо ми. Но той не й се радвал дълго. Един ден след Коледа, както се любувал на новия си астраганен калпак, му щукнало да се похвали с него пред Свети Петър. Не се и бавил много, и без да се обажда на никого, веднага поел на път. Най-много плакала Анися.

Дядо ми прекарал зимата в кръчмата на баба Хаджийка. Той викал на кръчмаря „гарсон”, а когато нещо много му харесвало прибавял и по едно „маладец”. Опитните газдаджии,  опрашнели и побелели по пътищата на Европа, се видели принудени да го пуснат на чергата си. Истината била, че те се страхували да не повлече след себе си най-добрите им работници. Затова му правели мили очи. Но за изумление на всички дядо ми се отказал от гурбетлъка в чужбина, а се спуснал в лъката, където по-големите му братя  били отделили парцел от градините на прадядо ми и за него.

Годината се случила добра, имало много работа, но дядо ми не взел измекяри. Хората виждали в градината му само бялата Анися.

Там всичко вървяло добре. Разсадът пак станал силен и сланата пак не го попарила. Водата тихо бълбукала между фитарите и нощем вадите приличали на ленти от парчето коприна, което Ангелина не знаела за какво да употреби.

По това време дядо ми за първи път видял Аница. Когато преди единадесет години напускал селото, тя била още дете. И Аница не го помнела, само била чувала за него. Тя започнала да слиза за вода до вадата в лъката, а понякога трупала пране на кобилицата и го перяла под дядовата градина. Анися забелязала Аница и нещо в нея трепнало. Тя се обърнала към дядо ми на украински и му казала, че тази жена не идва само заради прането си.

– Какво ти пречи – отговорил безгрижно той на български. – Сигур й харесва градината и иска да работи при нас. И без това нямаме човек за пазара.

Анися не казала нищо и за първи път се отделила от мотиката без разрешение. Искала да накърми чичо ми, но в този момент той предателски спял. Майка му се посуетила около него, хвърлила още веднъж поглед към прането на Аница, което съхнело върху отсрещната ливада и се върнала на лехата.

Трудно е да се определи коя от двете била по-красива. И може би нищо нямало да се случи, ако с тревогата си Анися сама не насочила дядо към Аница. След няколко дена той я поканил да продава стоката на пазара.

– Питай нашите – отговорила му тя, без да сведе очите си.

Домашните й се съгласили веднага. Дори си направили сметка, че на следващата година, ако дядо ми реши да тръгне пак по чужбина, може да вземе и братята й със себе си.

Сутрин дядо и Анися ставали по тъмно и отивали в градината. После дядо оставял жена си да работи, натоварвал каруцата и я закарвал с нагиздената Аница в града. Връщал се и работел редом с жена си, а вечер отивал да прибере Аница и печалбата.

Веднъж пред каруцата изскочила лисица. Конете се подплашили и дръпнали колата към синора. Аница извикала и се хванала за дядо ми, но той успял да укроти конете и да върне каруцата на пътя. Аница се отделила плахо от него и до село двамата не проронили нито дума.

На следващата вечер, когато наближили мястото, където лисицата подплашила конете, Аница се притиснала към дядо ми.

– Какво ти е? – попитал той с пресъхнало гърло.

– Страх ме е – продължила да се притиска тя.

– От какво! – не смеел да шавне дядо ми.

– От теб – обърнала лице към него Аница.

Дядо ми сръгал конете и отбил каруцата към върбите, които делели пътя от близката ливада.

Когато влязъл вкъщи, той не поздравил. Мълчаливо наблюдавал как Анися застила одъра, как се съблича, как гаси ламбата и отпуска дъхавото си тяло до неговото. Мълчал и когато му казала на смешен български, че ще имат трето дете.

Лятото напредвало, работата в градината ставала все повече и все по-късно дядо отивал да прибира Аница от града. Всяка вечер конете почивали някъде край пътя.

– Покажи ми парите – помолила веднъж Аница.

Дядо я погледнал мълчаливо, тя продължила:

– Никога не съм виждала много пари на куп. Искам само да ги видя. Страх ли те е! – В гласа й мъркала странна нотка, дядо я взел за тъга.

– Добре – казал той и потърсил юздите.

На следващата вечер натъпкал парите в една торба, мушнал ги на дъното на каруцата и отишъл да вземе  Аница. На връщане се отбили от пътя.

– Тук ли са? – попитала тя.

Конете тихо хрупкали в ливадата. Докато се любили, някъде в далечната бистра вечер кретала каруца.

Изведнъж в долния край на ливадата се зачули викове. Дядо помислил, че са стопаните и скочил.

– Бягай! – извикала Аница. – Ще те видят, аз ще докарам каруцата.

– А парите!

– Бягай, глупако! Искаш да ме опозориш ли! Утре ще си ги вземеш!

Виковете приближавали. Дядо ми се метнал във върбалака. Аница шибнала конете, каруцата се понесла към селото. Мъжете хукнали след нея.

На другия ден от Аница и братята й нямало следа. Те не се завърнали повече в Добриня. Известно време ги срещали из Влашко. Когато ги подпитвали за парите на дядо ми, те вдигали рамене  и отвръщали, че тая басня била съчинена нарочно от него, за да оправдае яловото си скитане в странство…

Дядо си прибрал каруцата. Анися продължила да ходи в градината, като че ли нищо не се е случило. Селото дълго говорило за бягството на Аница и братята й, мълвяло се, че и дядо имал пръст в тая работа, че не е измамен, ами сам е дал парите си и само се прави на изигран.

Една сутрин Анися станала и вместо към градината, тръгнала към града и повече не се върнала. Него ден дядо ми имал работа вкъщи и забелязал бягството едва вечерта. Тръгнал веднага да търси жена си, но напразно обикалял околните села и градове, напразно разпитвал всеки срещнат, напразно давал бакшиши на файтонджиите и железничарите. Никой не можел да му каже нищо за Анися.

Така, за едно лято, дядо ми загубил почти всичко, което имал. Останали му само  децата и градината. Жената, която взел след няколко години, не била така красива и не носела звучно име. Тя му родила още деца и била съгласна да ги гледа сама, ако той реши да тръгне на гурбетлък, но дядо ми завинаги останал в село. Градината му продължавала да бъде плодородна, подредена и чиста. Още се говори, че в нея никога не падала слана.