НЕПОЗНАТА С РОЗОВ БИЛЕТ

разказ от Миролюб Влахов

 

 

 

На брат ми Петър 

                                          

 

Момичето лежеше само, свито на излъсканата дървена пейка в дъното на чакалнята. Любо се повъртя около трите будки – за вестници, книги и кинкалерия – после, все така с ръце в джобовете на късото си тъмносиньо яке от шушляк, прочете цялото разписание на влаковете. Всъщност, интересуваха го само тези за Горна Оряховица, макар че още не знаеше кога точно ще пътува обратно. С Емил не бяха се виждали повече от година и гостуването му можеше да продължи по-дълго. Те винаги имаха какво да си говорят, поне преди бе така.

И в чакалнята бе студено, но  не така ветровито както на перона. Нямаше смисъл  да излиза в още спящия град. Любо се огледа – всички пейки бяха заети от нагънати от умора и очакване тела, обсадени от куфари и чанти – единствено той стърчеше сам пред очите на тези, които все още не дремеха. Стори му се глупаво, че е толкова бодър и не му се спеше – тялото му бе тренирано от редовните нощни дежурства, които напоследък бяха взели да му дотягат.

Обиколи още веднъж чакалнята, като често се спираше и старателно дълго разглеждаше рекламните надписи, извадките от наредбата за реда по железниците и разписанията, тарифните таблици за цените на билетите, изложеното в будките, осветени отвътре от жълтава светлина, която оставяше тягостно впечатление за нещо забравено и незавършено. На един от по-далечните коловози тежко пропълзя товарна композиция и стъклата на витрините и прозорците зазвънтяха. Някои от чакащите надигнаха сънени глави, един дори скочи, грабна сака, който до този момент бе пазил между краката си, и се затича към вътрешния изход на чакалнята. Любо се усмихна и след малко го проследи как се завърна и отново седна на мястото си доволен, че не е заето от досадно стърчащото момче.

Момичето остана неподвижно и Любо приближи към него. Не забеляза да имаше багаж. Беше в още нови дънки – по шевовете предположи, че са „Райфъл”, въпреки че емблемата бе скрита от погледа му, с ниски обувки от жълта естествена кожа и пуловер с висока яка в мътно тъмносиньо. От широките му ръкави излизаха тънки китки – на бледата светлина те изглеждаха почти безплътни, сякаш са приведени стръкове в оригинална японска икебана. В съня си то пошавна и кичур от гъстата коса се разпиля върху лицето му.

Наистина беше още рано и нямаше къде да се отиде, до отварянето на най-ранните кафенета и закусвални оставаше поне час. Откъм главата на момичето имаше малко място и Любо седна като внимаваше да не го докосне и събуди. Освен Емил,  нямаше други познати в града. Преди година приятелят му се бе преместил да живее тук.  Любо не познаваше жената, която го бе повела – единствените му впечатления от нея бяха задочни, плод по-скоро на въображението му, отколкото на  снимките и  онова, което Емил му бе писал за любовта си и сватбата им. 

Не усети кога момичето се бе събудило. Гласът му го изненада.

– Колко е часът? – беше още сънено и разрошено, косата тъмнокестенява и вероятно още небоядисвана за първи път, гъста и чуплива, закриваше очите му.

– Пет без десет – припряно старателно отвърна Любо. – Не исках да ви будя и затова се настаних без разрешение – оправда се той.

Тя го погледна без особен интерес и се облегна на олющената на места пейка. Бледите й източени пръсти отметнаха назад бретона и откриха лицето й – с остра брадичка и тънки, но някак си крехки, черти и дълбоки очи  без грим.

– Тук не е хотел, не се иска разрешение и не се плаща – каза тя и изпружи напред изтръпналите си крака.

– Всички спят. Или поне дремят.

– Какво друго да правят. И моят влак е по-късно.

– За къде пътувате?

– София – рече момичето. Бръкна зад гърба си и измъкна  малка чантичка – правоъгълна, по-скоро с формата на голямо портмоне.

Била е под нея, затова не съм я забелязал, каза си Любо, хитро. Момичето порови в чантичката, но не извади нищо, щракна със  закопчалката и я пусна отново зад себе си.

– Събудете ме след шест – каза то, дори не го помоли, просто го каза, и се приготви отново да спи. – Нали сте тук?

Той кимна в съгласие. Тя го погледна още веднъж, без лицето й да изразява почти нищо, може би все пак с известно съмнение, че наистина ще я събуди, и легна. Косата й се разпиля, няколко кичура дори паднаха върху бедрото му, но той не помръдна, сега тя бе с почти половин педя по-близо, главата й го докосваше, той усещаше допира й и се съсредоточи в него.

Дежурствата му завършваха в седем. Докато се прибере и закуси, минаваше още час, час и половина, така че обикновено си лягаше във вече напредналото утро. Спеше по малко, само няколко часа, останалото наваксваше след нощните смени. Не бързаше да излиза навън по студените и ветровити улици и можеше да изпълни молбата на момичето, макар че тя му се стори твърде странна и твърде лична за молба към непознат, а не бе казало дори името си. Но и той не бе казал своето, не бе се сетил докато следеше повече ръцете му отколкото очите. Всъщност, това не беше задължително, след час или два щяха да продължат всеки по своя път, без да се познават. После щеше да има време да се разходи, да закуси някъде и потърси в един по-приемлив час Емил – не биваше да се появява в непознат дом толкова рано.

Тя спа дълбоко и неподвижно повече от час и  се събуди сама.

– Измъчих ви – каза, докато с мъка прокарваше гребена из разбърканата си коса. Сякаш този гребен е бил в ръката й още  докато спеше, не бе забелязал кога  и откъде го е измъкнала, може би от ръкавите на пуловера.

– Ами, не сте, и аз си почивах...

Навън се развиделяваше. Докато седеше до момичето и не смееше да мръдне, Любо бе наблюдавал как прозорците бавно и незабележимо от черни станаха тъмносини, мастилени, синкави.  В един момент бяха добили и цвета на пуловера й. Сега вече бяха сивкави.

– Вие за къде?  – попита момичето. 

– За тук.

Тя не трепна дори и продължи да се реши, но вече бе укротила косата си и той поясни.

– Отивам при един приятел. Наскоро се пресели тук,  но и аз никога не съм идвал в този град.

Момичето кимна, пусна едно едва дочуто „ахаа”, което можеше да значи съгласие, разбиране, но и безразличие,  и прибра гребена в миниатюрната си чантичка. Любо се учуди, че успя да го натика в нея без да я разпъне и разкъса.

– Първо трябва да намеря адреса.

– Какъв е той?

Той извади листчето, на което бе записал телефона, улицата и номера, на който живееше Емил.

– Не е далеко, но дотам се стига с автобус – рече момичето и му върна бележката, без да се обръща към него.

Прозорците съвсем избледняваха. Чакалнята се пълнеше с нови пътници, повечето  от спящите вече бяха будни. Нощта се стопяваше и Любо се надигна:

– Аз ще тръгвам.

Момичето не отвърна и не го погледна. Извади розов билет, прочете го внимателно, повъртя го в дългите си пръсти и пак го натика в джоба си.

– И аз – каза то. – След двадесет минути. Всеки може да попитате за улица „Гагарин”, ще ви упъти. Но от центъра вземете тройката.

Навън още бе студено. Пред гарата започваше булевард с две павирани ленти и тротоарна алея с чинари, сега  почти оголени от есента. Под краката му неохотно съскаше влажната от сланата шума. Напред градът боботеше още глухо и донякъде сърдито – без желание се разсънваше в съботната утрин.

Реши да върви направо. Някъде напред трябваше, според обясненията на непознатата,  да е центъра. Тогава чу, че някой тича зад него.

– Хей, чакай! – беше момичето. Стъпките й спряха учестено отляво. – Изморих се...

Той забави, почти провлачи крачките си, но не спря. Тя повървя малко, на половин крачка зад него, като се опитваше да успокои дишането си и да влезе в ритъма му. Той си помисли, че е изтървала влака за София.

– Ще повървя с теб – рече момичето. – Искаш ли?

Любо сви рамене и усети, че върви по-бързо.

– Ако не искаш, ще се върна.

– Вече си изтървала влака – каза й и отбеляза, че и двамата са минали на ти.

– Има и други – тя вече дишаше по-спокойно и той я огледа бегло, но все пак достатъчно добре, за да си помисли, че сигурно спортува волейбол, атлетика или нещо такова. А може би гимнастика, щото иначе не бе чак толкова висока, колкото му се струваше там на пейката, докато спеше до него. – Винаги има следващ влак, важно е да знаеш къде отиваш.

Очакваше да добави – и при кого, но тя не продължи.

Беше с няколко пръста по-висока от него. На светлото добре се забелязваше умората, разлята върху смуглото й лице и омекотяваща острия му профил. Косата, отново бухнала и разпиляна от тичането, добавяше някаква смътно усещаща се устременост...

Повървяха без да говорят. Тя го заведе в една закусвалня. Дадоха им студени вчерашни банички, но затова пък млякото бе горещо и вкусно. После се преместиха в кафенето през улицата. Тя се чувстваше като на много добре познато място. Извади кутия „Ларк”, запали, предложи и на него, но той отказа. Поръчаха си кафе, нейното със сметана, макар да й предложиха само суха.

– Не ми се прибира – подхвана тя, когато отново излязоха навън: – Мислех, че когато човек преживее нещо гадно, се нуждае от кътче, където да се свре. И че това кътче трябва да бъде много близко и познато, възможно най-тайното, най-съкровеното и лично кътче. Веднага се върнах на гарата и взех билет за София. Но не се качих на влака. Не на този от преди час, на друг влак не се качих. Видях го как тръгва, имах време, не ме беше страх да скоча на степенката в движение, но не се качих. Тази нощ пропуснах още няколко. Дори за някои не излизах на перона. Не ми се прибира у дома. Не зная защо. Глупаво е повече да стоя в този град, но не ми се отива и другаде. Дори у дома...

–  Защо да е глупаво? – попита Любо. Не знаеше какво друго да каже.

–  Просто е глупаво. Както е глупаво и това, даже е нелепо глупаво, че хукнах след теб. Изглежда, че от време на време човек трябва да прави по някоя глупост за баланс срещу това да се стреми винаги  към правилното. Нали не се сърдиш?

Момичето предложи да излязат извън града, знаела къде да се разходят. Любо се съгласи. Беше още рано да безпокои Емил. Тротоарите, както и автобусът, в който се качиха, бяха почти празни. Слязоха в някакво близко село, само на два-три километра, вероятно квартал на града, със затворени магазини и пусти улици. Тя го поведе обратно – пеша, през хълмовете, накърпени от шарените есенни черджета на малки лозя и полянки. Той се успокояваше, че и да бе останал в града, пак нямаше да се изтърси преди обяд у Емил.

Докато се изкачваха по стръмния път, с вдълбани и притъпкани от шините коловози, тя говореше за незначителни неща – софийският квартал със старите схлупени къщички, които преди няколко години започнали да събарят и да строят зона Б-5, за техния дом, който също бил съборен, за апартамента на деветия етаж, за отвратителната атмосфера в студентската им група в химико-технологичния, където учела, за шиповете на баща си, които скоро щели да го оставят съвсем скован и сам, за волейбола, който искала да играе, но не била достатъчно добра. Често се връщаше към сутрешната си постъпка.

– Натрапница съм, нали! – Спряха се на малка височинка. Зад гърба им остана селото, което вероятно бе обявено за квартал на града, тя потвърди, че е така. Тончо Жечев бил от тук, даже можело да му покаже къщата, идвал си и сега да пише през летните месеци, но забравила. Обаче вече щял да знае. Той знаеше. Отсреща градът лежеше ням и сив, неподвижно, слузесто и безформено влечуго без име и порода, обвит  в тънката пелена на утринните изпарения. – Натресох ти се, а ти сега ме търпиш.

– Можех и да откажа.

– Защо не го направи!

– А ти защо ме догони?

– Искаше да разбереш какво ще направя по-нататък, нали!

– Помислих си, че ме познаваш отнякъде.

– Да, бе! Само това ли?

Тя го погледна, после се извърна към града. Постояха мълчаливо, след това тя му каза, че с него, с нейния довчерашен приятел, често излизали на този хълм. Той имал дори виличка наблизо, на южния склон. Тя идвала през седмица тук, той през седмица в София. Между слабините на хълмовете, в ниското, се гънеше шосето, по което  бяха стигнали до  селото. 

– Обичаш ли някоя? – запита момичето.

– Да.

– Далеко ли е?

– Много...

– Но ще се върнеш при нея, нали! Още тази вечер. Най-късно – утре!

– Не мога.

Тя  се извърна, по лицето й се стрелна иронична усмивка и се стопи в ъгълчето на устните й. Той си  каза, че са много тънки и меки.

– Звучи мелодраматично. Вилата му е наблизо. Ако се отбием по тази пътека, ще  видиш покрива й.

Това го подразни. Тя се спря и прекъсна разговора, като че ли за момент бе забравила за него. След малко, може би след минута,  а може би след цели пет, продължи:

– Имам ключ, но вече не мога да идвам тук. Появата ми застрашава чуждо щастие. Щастието на двама. Над чуждото щастие нямаш никакво право – нито да го унищожиш, нито да го подкрепиш. Първото и без това не мога да направя или още не зная как, второто ми забраниха...

Седяха на един синор и тя въртеше ключа за вилата с върха на дългите си пръсти... Зад тях бе пътеката към нея.

– Имам ли право да си отмъстя?

– Имаш, но е безсмислено.

– Защо?

– Няма да върнеш нещата. Ще е отмъщение, няма да е победа. Даже реванш няма да е.

– Нямам сили може би.

– Така си мислиш. Имаш, сили ще намериш. Трябва ти убеденост…

– Не ме успокоявай! Не искам да ме успокоява никой. Нямам нужда.  

– Не те успокоявам. А как ще обясниш това, че си тук, че си пропуснала няколко влака.

– И то е от безсилие. От празнината е. Или от обидата. Върна ли се вкъщи, трябва да призная, че съм загубила. Сигурно заради това признание сега сме тук.

– Не е по твоя вина...

– Вината винаги е обща. Не може в любовта да са двама, а  във вината само един. Невинни в любовта няма.

Слънцето затопляше гърбовете им. Изведнъж тя се усмихна. Той откри, че дори не бе решил дали е красива или просто само симпатична. Харесваше му да седят така.

– Вярваш ли ми?

Любо кимна. Реши да не предлага пръв да продължат. И без това не познаваше пътеките. Тя извади от чантичката си  паспорт и му го подаде.

– Ето, чети. Не съм от тия, не съм измислена. За някоя курва ли ме помисли?

– Вярвам ти – бутна той ръката й без да вземе паспорта.

– Просто така!

– Просто така.

– Ще ме целунеш ли?

– Просто така?

– Просто така.

Той се наведе и я целуна по бузата. Бе студена и гладка. Усети тръпчивия й мирис, струната опънала тялото й. Зад гърба им се чу говор, по пътя се изкачваха мъж и жена с кошници. Около тях се моташе мръсна и мокра от росата болонка, която ги залая, но не се отдели от мъжа и жената. Гроздоберът бе приключил, сигурно обикаляха за баберки или просто искаха да са заедно. Тя се усмихна за втори път, после скочи и му подаде ръка.

Спуснаха се към града, стори му се прекалено бързо. Мъглицата се бе разсеяла и завлякла в далечните си дебри безформените му очертания. Тя го преведе по тънки пътеки и вади, пристегнали тесните синори между лозята и овощните градинки. Все по-често  срещаха хора. Някои ги поздравяваха, тя им отвръщаше.

Градът бе оживен. Обиколиха книжарниците и магазините за сувенири. Любо искаше да избере нещо подходящо за Емил и жена му, тя се съгласи да го придружи и му даваше съвети, сякаш ги познаваше много добре и от доста време. Когато купиха последния, тя го запита:

– Твоето момиче хубаво ли е?

– Беше красива.

– Нима вече не е!

– Вече я няма.

– Напуснала те е? Защо те напусна?

– Напусна  ни.

Тя замълча. По лицето й, оживено през последния час, отново се  появи  бледина.

– Задуши се при изтичане на газ в захарния – каза Любо. – По време на нощно дежурство. Не е знаела, че има теч, нямала и  противогаз...

Повървяха бавно, без да говорят. После тя предложи да го заведе до улицата на Емил.

– Не е ли още рано? – рече Любо.

– Ти си  на път да загубиш деня си с мен – засмя се тя. – Как ще е рано, вече не е.

– Все ще отида до обяд. Сега само ще завъртя един телефон, да му кажа, че съм пристигнал и че не съм сам.

Тя се спря. После го погледна и попита има ли дребни за автомата.