КАФЕ ЗА САРА

разказ от Миролюб Влахов

 

 

 

 

На Рос

 

Жената зад бара бе едра и синеока – искрено синеока, каза си Сара и продължи да я наблюдава, докато тя зареждаше дозата за нейното кафе в машината. Не знаеше името й, но вече се познаваха. През последните четири месеца Сара често пиеше кафето си тук, нерядко и без Иван – някак си свикна да се отбива и да сяда на някоя от масичките зад витрината, по възможност на тази с двата стола и саксийката с цвете, което като че ли бе вечно цъфтящо в теменуженовиолетово, а листата му бяха месести и големи колкото детска длан, с жилки във виненочервено, сякаш не бяха на растение, а кръвоносни съдове под нечия прозрачна кожа. Все се канеше да попита момчето, което сервираше как се казва цветето, но отлагаше, може би това бе един малък повод да дойде пак и пак.

Оставаха десетина минути до уговорената среща и тя си представи как той влиза – висок и съвсем леко приведен, но не от прегърбване,      а заради онази особена смесица на деловитост и артистичност, която излъчваше и която така незабележимо внушаваше доверие и любопитство. Представи си как затваря чадъра и го стръсква дискретно встрани от входа, а после се оглежда, но всъщност веднага отправя поглед към нейната маса, с което показваше, че винаги е готов да я потърси, че това не го унижава или наранява, че няма нищо против другите да забележат това, тя също да го забележи, но че в действителност знае къде да я открият очите му и това го радва.

Трябваше да си признае, че бе очаквала този разговор, поне през последните шест седмици след онази знаменита нощ, когато осъмнаха в игра на табла, но и потопени в дълъг и сложен, но леко дърпащ ги напред един към друг разговор. Той беше брилянтен играч и оставяше впечатлението, че зарът му върви, но че и каквото и да хвърлеше, знае как да размести пуловете. Под ръцете му те сякаш оживяваха, дългите му пръсти ги вземаха леко и меко, с приятна пластичност ги местеха по полетата – почти без шум. Тя мразеше играчи, които тракаха с пуловете и плющяха с картите – Иван не беше от тези комплексирани мъжкари, но мъжествеността, която излъчваше беше извън всякакво съмнение, поне тя я чувстваше такава.

Момчето донесе кафето, каза й „заповядай” тихо, по-скоро внушавайки, отколкото изговаряйки го, като сложи чашката върху стъкления плот безшумно и я плъзна леко към нея. Ще стане сервитьор с лична клиентела, отбеляза си Сара, беше се убедила, че във всяка професия  имаше хора, родени сякаш за нея. Момчето беше от тази порода. С възрастната жена зад бара изглеждаха като много фино сработен екип и въпреки очевидната разлика във възрастта им, това не дразнеше и не предизвикваше допълнителни въпроси. Те просто работеха и това им харесваше. Оставаха малко повече от седем минути и тя почувства, че някъде дълбоко в нея се натяга и надига напрежение като пружина – силна и крехка, заплашваща всеки миг да се счупи. Познаваше това усещане и в себе си наричаше тия състояния ресори на надеждата. Беше счупила вече много такива и понякога се шегуваше, че  от отломките им  може да напълни цяла доменна пещ със скраб.

От години не се бе чувствала така спокойна и близка с някой мъж. Никога не бе оставала без ухажори, някои вероятно истински увлечени или дори влюбени. Със сигурност имаше и такива – като Станой или Велизар например. Тя не посмя да продължи. Можеше да се окаже, че на нейната възраст вече е навъртяла сериозен списък с мъжки имена и съдби. Усмихна се и проследи как по полираното от светлината стъкло се мъчи да се закрепи премръзнала муха. Дъждът продължаваше да мие града след жестокото лято. Никога не бе мислила за лятото като за жестоко, но отминалото наистина бе такова. Беше започнало с разочарованието и болката от използвачеството на Юри и разправиите, които наследи от злополучното си приятелство и жертвоготовност към него, преминало през мъчителните опити на Богдан да се настани в живота й и вмъкне в леглото й. Всъщност и през какво ли не още. Включително и до решението да задраска профилите си в сайтовете за запознанства и надеждите си, че ще срещне най-после някой, който истински да я разбира и подкрепя и да го покаже – поне да го покаже, – преди да се опита да я завлече в спалнята или да изкрънка от нея пари или връзки за нещо в своя полза. Понякога се гневеше на родителите си, особено на баща си, дето я бяха научили да разбира приятелството като раздаване, а любовта като разбиране на другия. Вече бе  изстрадала и истината за другата страна на монетата – за да станат те същност на отношенията с другия, трябваше  да получиш същото – малко, дори символично, но същото или почти същото. А какво получаваше тя? Напоследък май нищо – само болка от съкрушената надежда и онази впиявичена в душата й обида, че е използвана и унизена.

– Но ти имаш правото да искаш обич, преданост и грижи – беше й казал веднъж Иван, докато дръпваше кафеника с накипяващото кафе и след миг със същите пластични движения го наливаше в предварително приготвените със захар чаши.

Спомни се, че тогава за пръв се удиви на откритието колко бързо бе привикнала с него. Той се бе появил в сайта първите дни след оная дата, за която бе решила от нея насетне да не отваря сайтовете и да изтрие всичките си регистрации. Дори си бе приготвила много силни доводи против неизвестния си кореспондент от провинцията – онова малко и брадато мъжле, което на моменти пишеше смислено и увлекателно, а друг път се губеше с дни и отговаряше едва ли не протоколно, с несъмнена досада, дори враждебност. Но те си бяха виртуални приятели и тя бе споделила с него болезнения извод, че нетът изобщо не може да реши проблема със самотата й. Той пък бе побързал да го оправдае. За малко да си навлече гнева й, но все пак реши да не спори – и без това е глупаво и неефективно да се спори с писма. А тя бе добра в споровете, още като ученичка рядко влизаше в разправии, но затова пък бе жестока и никой, поне не очи  в очи, не смееше да й излезе за каквото и да било надприказване – тъй или инак, намираше начин да ги затапи. Тогава остави спорът настрана, и твърдо решена да се откаже от тази инфантилна надежда, че в нета ще срещне любовта, се зае няколко дни по-късно да изтрива профилите си. Така попадна на писмото на Иван… И реши да му отговори – последно, колкото да спази принципа, че човек не бива да бъде отхвърлян предварително ей така, за нищо или само заради един гол принцип…

Зад гърба й седна двойка на средна възраст. Всъщност коя възраст беше средна? Говореха тихо и тя си помисли, че са любовници – поне на такива й заприличаха, още докато ги проследи как притичаха през улицата, без да се прикриват от дъждеца и някак удовлетворени се вмъкнаха в кафенето. Може би и те идваха често тук, но досега не бяха се засичали. Докато се настаняваха, тя усети мириса на свеж хлад. Говореха полушепнешком банални неща и Сара изпита почти непреборимо желание да се обърне и да им се полюбува. Щеше да е неприлично. Нима тя самата би искала да я гледат така втренчено и изучаващо. И тогава откри, че откакто бе започнала да излиза с Иван,    изобщо не се запитваше какво впечатление правеха на околните.

Оставаха една-две минути. Кафето й още напарваше и тя отпи – обичаше го тъкмо в това състояние на вкуса и температурата. Момчето вземаше поръчката на двойката зад нея, а тя видя как откъм ъгъла към витрината на нейното кафене се насочи цяла тумба ученички от близкия техникум. Защо Иван бе избрал този обеден час, обикновено се срещаха в късния следобяд. Може би защото днес бе дъждовно, той не работеше още никъде, а тя можеше по всяко време на деня да излезе за час от работа.

Сигурно имаше причина. Вече бе разбрала, че той не е човек, който върши нещата без причина, въпреки че това не си личеше. При него те излизаха леки и естествени, но тя вече умееше да дешифрира поведението му. Той не обичаше да демонстрира нито качествата си, нито заниманията си и рядко говореше за цели и мечти. В нея бе останал обаче тънкия привкус от нелекия му живот. Бедно детство на момче от разорено през четиридесетте заможно семейство, адът на съпружеството, нелепостта на това сам мъж да отгледа две дъщери. Амелия бе в Италия от осем години и той веднъж й бе обяснил, че работи като журналист в някакво сателитно на Милано градче – каза й името му, но тя го забрави на мига, а после не посмя да попита още веднъж. По-късно стана ясно, че всъщност се занимава с оформление, а не с писане, но и това не бе малко. Светлана пък от две години бе в Гърция и той бе споделил само, че работи във фабрика, дори не бе казал каква. Но тя му вярваше… И очакваше…

Момичетата наистина се оказаха шумни. Някои от тях продължиха, без да се отбиват в кафенето, но и влезлите бяха достатъчни, за да създадат усещането за препълненост. И въпреки това, Сара се чувстваше спокойно и приятно. Дори натегнатият в дъното на душата й ресор не я тревожеше… Иван щеше да дойде, въпреки че вече броеше минути не до определения час, а след него. Той не закъсняваше, ако не се смятаха редовните четири-пет минути толеранс плюс или минус – но и това се вписваше много естествено в образа му. Ръката й напипа коженото колие, което й бе подарил на една от първите срещи. После не бе получила нищо друго, освен отвреме-навреме по някое самотно цвете. Но това не я дразнеше. Тази особеност на отношението му към нея  – тя все пак бе дама от ниво – също я бе заинтригувала. Той не държеше на етикета само заради самия етикет или околните – спазваше го, но правеше и дребни отклонения от него, без това да се набива в очи. С Иван тя се чувстваше  очаквана и разбрана. Но дали това бе достатъчно, за да си признае, че са се зародили чувствата, за каквито толкова години копнееше.

Обърна се към бара и за миг срещна погледа на русата жена. Той не просто премина през нея. За частица от секундата в душата на Сара припърха съмнение – нима всичко е заблуда или девическо увлечение. Ученичките от техникума побързаха да я опровергаят – в припряните им преплетени реплики, в смеха им, на моменти ехиден, на моменти истеричен, но всъщност бликащ и волен като надигащ се изгрев, имаше всичко друго, но не и девича свенливост. Едва ли дори и една от тях бе опознала истинското съприкосновение с мъжа, каза си Сара, но сама побърза да се възпре – нима момичетата от нейното поколение също не бързаха да се хвърлят в тепавицата на страстта, очаквайки чрез нея да покорят живота или да бъдат покорени – всяка според мечтите или същността си.

Кафето й изстиваше, на дъното на чашата бяха останали две-три тънки глътки… Тя не бързаше да ги изпие, не искаше да погледне и към часовника си. Бе отложила съвещанието в отдела с цял час, за да може да се види с Иван „поне за двадесет” минути – така бе казал той по джиесема, но докато преди малко минутките се влачеха, сега вече летяха. Точно сега ли намери да закъснее… Очакваше, че най-сетне разговорите им ще прекрачат границата на много близкото приятелство, на съкрушаващото доверие, и че ще преминат на онова ниво, след което приказките ще избледнеят на фона на емоционалната близост. Последната събота, когато играха табла у тях, той бе подхвърлил – така, между другото, докато редяха пуловете за поредната  гюлбара – че има да й казва нещо. Не, не било нещо страшно, но във всеки случай важно и той иска да й го каже… Тогава сърцето й се сви, но не от страх или лошо предчувствие – с този мъж не можеше да има лоши предчувствия. Пишеха си от пет месеца, излизаха от четири, бяха пропуснали жестокото горещо лято, защото бяха заети повече със себе си и за него научаваха от новините или оплакванията на колеги и роднини. И тя бе сигурна, че с него не може да й се случи нищо лошо. С удивление бе констатирала, че вече не изпитва нито гняв, нито болка, когато си спомняше за използвачеството и измамите на Юри, нито пък се дразнеше от глуповатата досадливост на Богдан. Бе оставила регистрациите си в два сайта и продължаваше да  пише в тях, но вече нямаше чак такова значение колко и какви писма получава, дори да бяха от оня провинциален съветник, иначе добър приятел. 

Нямаше смисъл да му звъни... Тя кимна на момчето, остави левчето и излезе. Трябваше веднага да хване такси, иначе закъснението щеше да е некоректно. Не можеше да си позволи да я чакат няколко души, въпреки че й бяха подчинени…

… Веднага след съвещанието влезе в кабинета си, каза на Зоя да не пуска никой при нея и седна с гръб към прозореца. Телефончето – нежно и лъскаво – писукаше през минута – отвори ме, отвори ме, имам нещо за теб. Тя пое въздух, опита се да го задържи възможно най-дълго, после се отпусна назад в огромния фотьойл – в него дори жена като нея се губеше и чувстваше некомфортно, – после прочете съобщението:
„Съжалявам, че не успях. Ти си страхотен човек и аз се радвам, че ми се случи именно ти и такава преди да напусна България – може би завинаги. Тази вечер летя за Милано. Желая ти обич, Сара! Търси я, ти я заслужаваш”.

Тя постоя още няколко секунди втренчена в дисплея, после се надигна с въздишка, отвори вратата на кабинета си и каза на Зоя:

– Да влезе, който е наред.

Докато чакаше, изтри съобщението…