ТЕКЕТО

разказ от Марин Урумов

 

 

 

Спрях служебната „Нива”, току пред параклиса на манастира, и тъкмо отворих вратата, когато видях стареца, който куцукайки бързаше към мен. Лицето му бе изкривено в мъчителна гримаса, която можеше да е свързана и с присъствието ми, затова побързах да сляза и още от далече да го заговоря пръв. Поздравих:

- Добър ден! – Изобщо не ми обърна внимание. Бързаше, подпирайки се на тояжката си, съсредоточил цялото внимание към земята и крака си, който очевидно го болеше. Само сегиз-тогиз ми хвърляше бегли погледи.

- Ха, добре дошъл! – Каза. - Щом най-после стигна до мен. - Подаде ръка. – От София ли си? – Очите му се плъзнаха към регистрационния номер на колата и от там към надписите на вратите.

- От Варна. Управлението ни е в София затова съм със софийски номера... – Вметнах в отговор на погледа му. Не очаквах толкова силно ръкостискане, когато поех ръката му и се усмихнах непринудено, въпреки умората. Беше ме спечелил. Много мразя някой да ми подаде ръка, отпусната, като умряла каракуда! - Бях на проверка в Коритен и Александрия и разбрах за текето и манастира...

- А, проверяващ си значи?! Аз съм от Добрич. От града. Дядо Тошко или бай Тошко ме викат... Както ти дойде. – Представи ми се. - Ами а, заповядай! – Каза, обърна ми гръб и закуцука на обратно. Говореше прекалено силно, което както и първоначалното игнориране на поздрава ми, ме наведе на мисълта, че вероятно има проблем със слуха. Без да го попитам и без да се обръща отново назад, започна да ми разказва.

– Местността се казва „Текето” защото мюсюлманите вярват, че тук е погребан Мустафа Канаат баба... Някакъв техен светец... Някога е имало и построено дървено теке тука в негова чест... Ама преди туй е имало и манастир, построен от цар Иван Александър! От там е и името на селото - Александрия... – Постави ударение на „и”- то в името, което както и обяснението му, напълно заличиха ироничното ми предположение, че селцето е създадено от Александър Македонски... - Пък още по-рано е било тракийско светилище... Тъй разправят... Сега пак е манастир, ей на, „Свети пророк Илия”.

- Много е хубав! – Казах. - Пък и е съвсем нов, тъй като гледам... Кога е строен? – Спря и се обърна към мен.

- Какво казваш? – Не бях сгрешил. Наистина недочуваше...

- Питам кога е построен манастира? – Повторих по-силно.

- А... Преди четири-пет години. Отзад има извор с лековита вода... Аязмо. – Отново се самопостави в ролята на гид. - И наистина е лечебна! – Погледна ме в очите, вероятно, за да прецени доколко съм настроен скептично и продължи да говори така, сякаш иска да ме убеди в нещо. – По себе си го знам! Като дойдох тука... Отговорник на манастира съм... – Вметна с гордост – имах язва. Хлебна сода, ранитидини, фамотидини... к`ви ли не илачи, гълтах всеки ден, ама кел файда! Туй – чесън, зеле, туршия... не можех да помириша, не да близна! За година и половина, само дето пих от водата и се оправих! Ела да видиш сега! Лютите чушки с шепата ги ям и нищо ми няма! Хвърлих и хаповете и содата, и сега ям всичко... Ти само ми сложи едно прасенце сукалче с лимонче в устата и морковче по-отзад, дай ми литър-два вино да не ми присяда и ела ми гледай сеира! – И двамата се засмяхме широко. 

- Само такава вода ли пиеш?

- Ми то друга няма... Само от извора!

- А тя за какви болести помага... Водата. – Попитах отново, и добре, че ме гледаше в устните. Отвърна.

- За всякакви! Ако вярваш, че ти помага, за всякакви! И без разлика, дали на християни или мюсюлмани... Затуй и за нас и за тях, е свято мястото. И те идват тук да се молят на светията си и му колят курбани за здраве, и нашите тъй... Същото правят. На Илинден на събора, като ги гледам всяка година, драго ми е, да ти кажа... Срещат се и се прегръщат, усмихнати, като стари приятели. Турци и българи... като братя...

За водата, най-много казват, помагала за очите. Ако си сляп, перде ако имаш, трябва да ги миеш с нея... И да я пиеш, не те бърка... Туй, дето аз съм го видял тука за четири години, ти не мож` го видя във Варна два живота да ги живееш! – Усмихна ми се извинително, за да ми покаже, че не го казва с лошо чувство. – Виждал съм и келяви, и с екземи, как оздравяват... Е, за една нощ не става, ама месец-два като се мият с водата... Само жените са над двайсет, ще ме извиняваш, бездетни, дето тука са такова... Са се оправили. Ей, утре чакам едни гости от Исперих... Миналата година дойдоха по никое време... Ей тъй, както тебе сега... двама. Мъж с булче... Турци. Искаха стая да нощуват. Шест лева е леглото тука. Не е много... Надвечер, седнахме на беседката до извора да хапнем... И те носеха храна, и аз изкарах... Налях по една ракийка, салатка... и от дума на дума, изплюха камъчето. Осем години нямали деца. Доктори, моктори... Сума пари изтръшкали... Нищо! А момчето, Ахмед се казва, работи в Германия. Работно момче, личи му! Не като моя хългазник вкъщи... – Вметна и продължи. - ...И там го водил булчето да го гледат докторите. И пак нищо! Накрая тръгнали по ходжи, врачки... Турците, ще знаеш, за дете умират! Ние сме сякаш по-така... Абе! И ние сме същите! Кой не иска да има дете?!

...Накрая някаква кадъна... леля ли, к`ва им е там… им казала за тука, за аязмото... То до тях било и туй... Текето на Демир баба, техния... Нали си го чувал?! И там били ходили... А! И то не са от казълбашите, ами са си баш турци! Дето си ходят и на джамия и си спазват там всичко... к`вито са им обичаите...

Аз, да ти кажа, иначе не пия. Само хора като има, по малко... Ама нея вечер нещо ми се беше отворила глътката и без да се усетя, викам им: „Вярно е! На много жени съм виждал тука да им е помогнало.” То, не че не е вярно, ама... Ти гладен човек виждал ли си как гледа топъл хляб?! Тъй ме гледат двамата! Домиля ми, да ти кажа... Като на баща, ми домиля... „Кажи – вика Ахмед - какво трябва да направим?” Как да му кажа... Какво да му кажа, като и аз не го знам! На всеки различно помага... Ама устата ми, нали голяма, и като женска, само с шамар мож` я затвори, викам: „Ще ти кажа... ама не е по вашия терк и обичай.” „Абе к`ви обичаи бе, бай Тошко?! Двадесет и първи век сме. – Ми отговаря оня. Ахмед. – Нали виждаш на една маса седим и си пием ракията двамата с теб... и жената и тя барабар с нас... – И сочи с глава булчето. - Всичко друго опитахме... Каквото трябва, всичко ще направим!” На тях Аллах им забранява алкохола... В корана им тъй пишело, че за туй ми го каза туй за ракията... – Поясни старецът и продължи. - „Добре – Викам и започвам да им разказвам всичко, което съм виждал да правят другите. – Трябва курбан да се направи. Животно не видях да носите...” „Утре ще купим от селото! Друго?” – Пита турчето... Да ти кажа, не знам дали трябваше да им го казвам всичкото, дето им го надрънках тогава, ама нали ти казвам, бях малко понаправил главата, пък и много исках да им помогна! Да можеше да видиш ти, туй кадънче... Фатме се казва, с какви очи ме гледа! Барабар с нас стои, дето вика мъжът й, ама го виждам как е изтормозено за дете, че на едни уплашени очи на сърне е останало само! „Вечерта трябва да преспите на извора... Е, вече може и в манастира... стаи бол! Трябва да се обадя и на поп Стоян... – Ей тука, неудобно ми стана... Ама викам си, ще им кажа всичко дето съм видял... - На нашите им чете литургия в църквата за дете като са... То нашите и свещи палят на свети Илия и му се молят... На него и на Дева Мария... Ама за вас – Казвам – не знам! Ако е силна вярата ви, ще стане... – Ей, такива им ги наприказвах! То вярата помага, я! Другото, мен ако питаш, е бошлаф работа!

Ахмед нищо не каза, само наведе глава... Ама на онуй, ококореното, очите му блестят... Пие ми думите... И за пръв път го чух тогава да проговори на български. „Добре! – Каза – Всичкото, дето го каза, ще го направя! Обади се на попа...” Гледа те като сърне и ти вярва като малко дете... И да ти кажа, уж съм мъж и съм ги виждал всякакви, ама разплаках се...

На другия ден ги заведох в Коритен и купиха един заек...

- Защо чак в Коритен? – Попитах, като че ли имаше някакво значение. Бяхме приседнали на пейката на тясната веранда пред църквата. – Ей я Александрия... – И аз поставих ударението на „и” - то. -  На километър и половина е... По километраж, толкова ми показа...

- Какво казваш? – Не знам дали се подразни от това, че не ме чу или че го бях прекъснал, но му пролича. И аз се ядосах на себе си, но отново повторих въпроса. - А... По-бедна е Александрия. – Отвърна. – Нямат чак животни за продан. То и в Коритен не са цъфнали и вързали, ама... пак е по-така. Абе, по-голямо село, повече хора... Имат стока.

- Е? Какво стана нататък? – Прекъснах го отново щом ме погледна. Усмихна ми се.

- Като се обадих на поп Стоян да му кажа да дойде да чете литургия на турци, мълча половин минута в слушалката. Иначе не можеш му затвори устата... От мен повече приказва... Не знам дали беше заради туй, че е туркиня, ама тъй мисля. Само каза, че на другия ден имал погребение в Крушари и щял да прескочи до манастира.

Насреща, е, къде е камъкът...?! – Старецът посочи с ръка възвишението срещу манастира, където точно под дърветата, различих някаква скала. – Това е плочата със стъпките на пророк Илия и копитата от магаренцето му. Курбаните там се колят. После ще те заведа... Пък можеш и сам да отидеш... и най-добре, че с тоз крак едвам стъпвам. Едно дърво падна отгоре му... Там заклахме заека, а вечерта го опекоха отзад... Ела да те заведа! На чешмата. На извора... – Надигна се бавно, подпирайки се на тояжката си. Отвори една врата и ме подкани: - Влизай! Това е магерницата... – Пресякохме малката манастирска столова, минахме през друга врата, през нещо като склад, и през трета, излязохме точно зад манастира.

Нямаше как да бъда подготвен за красотата, която се откри пред очите ми и за спокойствието, в което потънах, преди да ме изпълни онова усещане... За Бог. Човек никога не е подготвен за Голямото. Или не го вижда, или то просто го смачква... Помислих си, че ако за някое място може да се каже, че е свещено, то това място беше точно тук, под тези вековни дървета, събрало болките на хиляди вярващи, дошли да отпият и измият сълзите си във водите на извора... Сред някак тъжните песни на птиците и ромона на водата, втъкани в глухотата на божественото начало наоколо...

- Ей, тука се правят чеверметата... – Думите грубо ме изтръгнаха от мислите ми. Сочеше към някакви въглени, оградени с камъни. – Тука опекохме заека. А докато хапвахме, онова ококореното Фатме каза нещо на турски и двамата се сджанкаха... ама не много! Ахмед бързо втаса. После разбрах, че му е казала, че ще остане да спи в гората. На извора... И хем, тука останаха да спят! Ей там, под дървото. Дадох им по две одеялца, колкото да не са на земята... Какво да ги правя?! То жал да ти стане... Гледаш ги млади, здрави... Ама те си знаят какво им е в душите!

На другия ден само кадънчето влезе в църквата... И още като запя поп Стоян, падна на пода сякаш някой я отсече. Пък да кажеш, че поп Стоян глас има някакъв голям или е кой знае какъв певец... Не е! Ама като тогава, не бях го чувал да пее! Да ти кажа, не съм от най-вярващите... Него път обаче, го гледах и слушах и знам, че някой друг беше... Може и да не вярваш, ама не беше поп Стоян, честно ти казвам! Сега...! Бог ли, ангел ли там, или свети Илия... или пък тоз`техният, Мустафа Канаад... не знам! Ама някой друг беше! Фатмето горкото, само седи на колене, забило глава в пода и се тресе... Не знам и дали, изобщо, нещо разбра от туй дето го чете попът... То и аз нищо не разбрах. Само гледам накрая и той се разплака. Клекна до нея и я прегърна. Нещо й говори там... Ти поп виждал ли си да реве?! Аз не бях! А той иначе е... Абе направо, голям човек е, да ти го кажа! Е, манастира направи... Преди това приюта за жените и децата в Горната църква в Добрич... Сега друг приют е почнал... Смесен. В Рилци... Ходи, моли се за пари на тузарите... От едната врата го гонят, той влиза от другата... Грижи се за сирачетата повече отколкото за неговите си деца... Ама да плаче, не бях го виждал!

Кадънчето накрая, плете крака, излезе от църквата и аз взех да оправям свещниците, а то пак се върна назад.

- Кои са – вика - тез дето им палят свещи? - Заведох я при иконите... Те тука са една до друга... А тя се поклони на иконата на свети Илия и остави пет лева. Пред Дева Мария заговори нещо на турски... И за тебе лъжа, за мене истина, наведе се и целуна ръката й и пак се разплака... Също дете ти казвам! Има вяра света да премести, а сила няма да стои на краката си. – Дядо Тошко се усмихна широко на нещо и продължи.

Това беше септември месец миналата година... Този януари, гледам един ден, слънцето напекло, ще речеш е пролет... Бях седнал на пейката пред параклиса, а една кола кара към мен и амен-амен ще мине отгоре ми. Уплаших се чак и станах и без тоягата. А от колата скача Фатмето ухилено до ушите.

- Чакам дете, дядо Тошко! – Вика и се хвърля на врата ми.

- Чакай ма, да не съм ти любовник, че ми се хвърляш такава?! Мъжът ти какво ще си помисли? – Шегувам се, а Ахмед и той слиза от колата ухилен, целува ми ръка... Стоплиха ми сърцето, да ти кажа! Три ризи носят дар. За поп Стоян, за мен, че и за Петко, ей го, виж там, с козите. Сираче е... Не е добре с главата, ама го взех при мен да живее... Уж да помага, там...

Вечерта направихме една софра, ядене, пиене... Останаха да преспят в манастира и на заранта си тръгнаха.

Май месец ми звъни телефона. Ахмед. От Германия. И крещи, ама... Крещи!

- Син имам бай Тошко... Син. Великан... Пет кила! Другият месец се връщам в България и като стане да можем да го изкарваме, ще дойдем да те видим и да го видиш и ти. Кажи на попа, че искам да дам пари за манастира... Дарение ще ви направя. Не са много, ама от сърце! Фатмето тъй иска... И аз искам! – Вика - Айде затварям, че от тука е много скъп телефона! – И затвори.

Че тъй! Вчера ми се обадиха, че за утре ще идват. „Оправи ни - вика Ахмед - най-хубавата стая. И едно голямо легло още да сложиш, за великана...” И пак се смее... Не като първия път... А детето, Иляз го кръстили... Иляз, по тяхно му, на свети Илия...