ПЧЕЛИ

разказ от Марин Урумов

 

 

 

Свирепото псе диво се хвърляше върху ниската телена мрежа, с оголени зъби и накървавени от злоба очи. От страх бях оставил вратата на колата отворена, за да мога да вляза вътре, ако псето, накрая все пак успее да разкъса или прескочи оградата.

- Циба, бе! – Каза остро мъжът и кучето млъкна. – Айде, изкара си хляба за днеска, бягай оттука... – Гласът му трепна неочаквано ласкаво и доловило го, псето завъртя опашка и се преобрази пред очите ми. Не избяга. Приближи се покорно до стопанина си, чиято ръка го погали по главата и мъжът най-сетне се обърна към мен. - Кажи сега, момче?

- Търся земя за пчелин. Под наем... Или да купя. Някъде пó в края търся да е... Пратиха ме при теб.

- Кой те прати? – Попита някак натъртено.

- Ами... една баба... – Обърнах се в посоката, от която бях дошъл и я видях да стои на същото място, на което я бях оставил – две къщи по-нагоре, от другата страна на улицата, все така, сякаш усмихната с беззъбата си уста. – Ей оная, дето седи на пейката...

- Бонооо...!  - Гласът му ме стресна с неочакваната си сила. - Няма ли да пукнеш най-сетне, мастийо дърта, че да се затъкне с пръст най-сетне и говняната ти уста?! – Обърна се ядосан и тръгна към къщата, оставил ме да зяпам гърба му. Отведнъж се спря, сякаш не съвсем решително и бавно се върна назад. – А заповядай! Влез, да не говорим през оградата, ама мини оттука, че не нося ключа. – Сви вдясно от пътната врата, махна ръждясалия тенекиен обръч и отвори вратника откъдето, очевидно, преминаваха овцете, съдейки по миризмата и наслоената, разкаляна тор, през която се наложи и аз да нагазя.

- Марш оттука! – Каза рязко на кучето и то спусна опашка и отстъпи назад. При все това не ме изпускаше от очи. – Заповядай, влез! – Каза мъжът и се обърна да види кучето. – Марш, ма! – Каза отново, по-остро. – Нищо няма да ти направи докато си с мен, ама знам ли я? Кученца има на десетина дена, пък си е и малко башка. Шантава... Ама влизай, влизай, нищо няма да ти направи! Боно, марш... – Захили се. – Кръстил съм я на баба Бона, дъртата мастия, дето те е пратила при мен... – И посочи с пръст по посока на старицата седнала на пейката. – Ама мойта Бона е по зъбата, а, к’во ше кажеш? – Заради усмивката разляла се по лицето му, се насилих да се усмихна и аз, но очите ми не се отделяха от кучката, която също ме следеше, слава Богу, от разстояние. – Абе ти... – Проследил погледа ми, мъжът се наведе към земята, уж, да вземе камък и преди още да се изправи, псето подви опашка и побягна зад къщата. – Само от мен има страх! – Каза. – Ама à ти си се навел към земята, à те е изяла! Или пръчка да види в ръката на някой... Огън е!

- Бил ли си я? – Попитах, колкото да се включа по темата и поприкрия страха си.

- Скоро не съм, ама няколко пъти, мòреее... Яко съм я драл! – Поклати глава.

Къщата беше много стара, на един етаж, с нещо като чардак или навес в единия край, до който се стигаше по две-три каменни стъпала. От него се влизаше вътре.

- Сядай! – Каза мъжът и ми посочи един от столовете край масата на навеса. – Сега идвам. – И хлътна в къщата, без да събуе мръсните гумените галоши от краката си. Излезе, носейки шише и две чашки. – По една ракийка...

- Не мога, с колата съм... – Опитах се да протестирам.

- Чашката е двайсет и три грама, бе, мерил съм я. Със спринцовка... À, недей се излага! Аз съм Гочо. Бай Гочо... – Подаде ми ръка. – На теб как ти е името?

- Румен.

- От къде си, бе, Румене? – Напълни чашата, която не личеше някога да е била мита, и ми я подаде. После напълни и своята, вдигна я, изчака да му отговоря и каза, както ми се стори с облекчение: - À, наздраве сега! – И отпи. – Машала! Такава ракия само аз правя тука. Дюлева, отлежала... – Отпих с погнуса. – К’во ше кажеш, а?! È, от таз дюля тука е. – И ми посочи някакво дърво, току до къщата. – Не съм близвал ракия от Гергьовден. Три месеца стават. Заради кръвното. Обещах на племенницата... Тя учи за докторка... Ама гостенин си ми! Кажи сега за пчелите! - Облегна се назад, а очите му ми се усмихнаха.

- А... Имам там двайсетина кошера, искам да ги направя стотина... пък може и повече, ама дворът ми е малък... Взеха да ми правят бели и да имам разправии с комшиите. Хем съм ги дръпнал от оградата, ама то пчели, току дойде някой да се разправяме, че са го ужилили или че са му метнали гроздето... Вилна зона е, ама вече станахме цял квартал... Че сега затуй обикалям селата наоколо, ако намеря нещо под наем или ако е по-изгодно, да купя. Тук има ли някой пчелар?

- К’ъв пчелар бе, момчето, то хора не останахме! È, на, я сме десетина папардака в цялото село, я не... Пък за комшиите, не ми разправяй! Бащата имаше пчели по-рано... Дано му прости Господ! – Вдигна очи заедно с чашката и я гаврътна на един дъх. Напълни я отново и ме попита. – Ти от колко време си пчеларин?

- Ами... Три години станаха.

- Три години, ли?! Хе! Че къде си ти още бе, Румене?! – Жегна ме насмешливо и отново отпи.

- Що, баща ти колко време гледа пчели? – Изгледа ме студено и съвсем неочаквано за мен попита:

- Баба Бона ли ти разправи?

- Какво? Не! Нищо не ми е разправяла. Казах й само, че търся да купя земя да гледам пчели и тя ме прати при теб.

- Дърта скокарджа! – Изсъска ядно и неочаквано отново ми се усмихна. Странен тип. Отпи и примижа от удоволствие. Май се стремеше да навакса пропуснатото за трите месеца въздържание. Въпреки погнусата ми от чашите, не можеше да се отрече, ракията му бе превъзходна! – Дядо ми беше пчелар, после бащата. От дете, все бях край пчелите... Докато не умря тате. È, той, беше хасъл пчеларинът! Влизаше при пчелите гол до кръста. Пушалки, була, мула... Няма такива работи! Гол до кръста влизаше да ги разбутва и ни го жилеха, ни нищо! И им говореше като на хора... Веднъж го питах какво си мърмори, като отиде при пчелите, а той ми каза: „Говоря им. – Вика – Казвам им, че само ги преглеждам, нещо ако има да го оправя – да подмажа някоя тръвна, да сменя водата в поилката, майка някоя, ако има отпаднала, да сменя... Такива работи им говоря... Че не ги разбутвам за лошо.” И го разбираха! За тебе лъжа, за мене истина! Помня веднъж, още ме беше страх от пчелите, взе една... Знам ги, не беше търтей, пчела беше, и ми я сложи на ръката. Говореше й едно тъй... меко, все едно на мен говори. Че съм му бил дете, че не съм бил лош, ама ме било страх... А оная попълзя, попълзя по ръката ми, надигна си коремчето, сякаш се кланя, че литна. Казват, уж, не познавали били сайбията си... Хората не познават пчелите, те нас ни знаят. Тате казваше, че ни познавали и по сърце, и по лице... Ама от мен да знаеш: сайбия пчелите нямат! Може да си имат с някои човек, ей тъй като с тате, достлук, ама сайбия нямат! Те са си бамбашка...

- А ти защо не гледаш пчели? – Попитах.

- Тя мойта е друга... – Отвърна неопределено. – Я, като си пчеларин, аз да те питам нещо. Знаеш ли, ако има глад... Там, ако си ги зазимил с малко храна, дъждове ако много са валели през лятото и не са успели да се запасят за зимата... Абе от глад, като почнат да мрат, какво прави преди да умре последната жива пчела, знаеш ли?

- Не знам. – Отговорих с известна доза съмнение, че и той знае, но Бай Гочо ми се усмихна многозначително.

- А! È, сега да научиш нещо от мене! Храни майката! Последната капка мед, дето я носи в гушката си последната пчела, я дава на майката да продължи рода, а не я поглъща да спаси себе си... È, това нещо е пчелата, Руменчо! Майката трябва да живее, защото тя е семейството! А семейството и рода, са по-важни от пчелата... И храната им е обща! Комунизъм! Пчелите са го измислили, не Маркс или Ленин! - Каза усмихнат.

Въпреки политическия привкус, признавам си, бях впечатлен от чутото. Нямах причина да не му вярвам и наистина недоумявах, защо, по думите му добре запознат с пчеларството и пчелите, няма пчели.

Реших да доближа малко темата до идеята, с която бях дошъл.

- А къде беше пчелинът ви? Тука ли?

- А, къде тука, бе?! Четирийсет плетени тръвни имахме, а накрая бащата купи и десет чисто нови кошера. Дванайсет рамкови, с четири сантиметра дъски... È, там, поляната до корията, виждаш ли я, с ореха в края...? – Посочи гората. – Там бяха. Ако искаш, да идем да ти покажа... Я, ела, ела, да се поразтъпчем... Ще взема и ракийката. Нали казваш, че си тръгнал да гледаш за място...? – Това беше самата истина, затова го последвах, щом се надигна и отправи навън. Огледах се притеснено за псето из двора, но то, слава Богу, не се показа отникъде.

Минахме пак през вратника и предложих, ако до там може да се стига с кола, да отидем с колата.

- Няма бе, ей от тука ще минем, е къде е! Няма сто метра, къде да трошиш колата! – И ми посочи някаква пътека, отъпкана от добитъка.

Навсякъде около нас бе пустош, изпъстрена от хиляди нацъфтели треви – кантарион, бодил, мащерка, детелина... Колкото повече се доближавахме до гората и започнах да различавам дърветата, основно липи и акации, толкова повече си мислех, че съм попаднал в „рая на пчелите”! Глупостта на словосъчетанието сама ме намери и се загнезди в съзнанието ми.

Мъжът пред мен спря и като обходи с поглед наоколо, каза с блеснали очи:

- Ей, тука бяха! А? К’во ще кажеш, става ли?

Мястото беше в ниското, равно, и на площ приблизително три-четири декара, оградено от север и запад от гората и със синор от юг.

- Твое ли е мястото? – Попитах.

- Мое е! Имам и натурален акт! – Каза с гордост, а аз само отбелязах наум обичайното дублиране на нотариуса с натурата, възхитен от мястото.

- Ами, бай Гочо... Да вземем да си дойдем на думата! Продаваш ли го? – Погледна ме слисан.

- Не, бе! Доведох те само да ти покажа къде ни бяха пчелите... Аз земя не продавам! Не ми трябват пари, пенсията ми стига. – Усмихна се неубедително. – Ама щом си мераклия и ти харесва, давам ти го да си гледаш пчелите. Пари не ти ща! – Каза сериозен.

- Кооперацията, колко ви плаща тука на декар? – Попитах.

- Нямаме кооперация... Има един арендатор, мошеник, ама той работи земите оттатък гората. За тез парчета земя тука пари никой не дава. По-откъснато е да се работи и не става! – Каза наивно. – Инак, рентата за земите оттатък гората е по трийсет лева на декар...

- Тука колко декара са?

- А, то по натурален акт са пет и половина, ама не е чистено от храстите и дърветата. Сега да има, да има... Три декара да са най-много, не са повече!

- Три декара по трийсет лева, са деветдесет лева, слагам ги сто... Съгласен ли си да ти плащам по сто лева на година. – Погледна ме и се усмихна.

- Я, ела ние с теб да си допием ракията под ореха, остай ги ти тез пари... Пу-у-у, глей, к’ва трева е станала от дъждовете! Ще кажа на Стоянчо да завърти овцете насам да я опасат, че не мож си намери кошерите от треволяк... – Говореше така, сякаш вече се бяхме договорили и всичко беше решено. – Досега не му давах да ги пуска в мястото... Ей, тъй, не исках... Ела, най-важното не съм ти показал още! – Каза с гордост. Последвах го и едва сега съзрях в ниското, дългото зидано корито и бълбукащия чучур на чешмата. Под ореха, от грубо обелени пръти, бяха сковани пейка и маса. Наоколо, отъпкана от животните или заради дебелата сянка, хвърляна от дървото, тревата бе ниска и мека като килим. И, сгушено в глухотата на ромона, цялото място бе изплувало сякаш от друго измерение... – Аз я направих! – Каза мъжът не без гордост. – Водата съм я карал от триста метра, чак от Солука... Сам! Копане, тръби, камъни, зидане... Всичко сам! Ама е, направих я! Чешма! Знаеш ли защо турците правят толкоз много чешми? – Не знаех. – Защото водата, казват, работела за тях пред Аллаха им на този, и като отидели, и на другия свят. Аз я правих да работи за хората и за добитъка, те са ми на мен Аллаха. Ама то и той един Аллах... Ни хора останаха наоколо, ни добитък... И заради бащата! Ако водата работи за някой, за него да е...

Виж, друго, ако не, поне, ако си докараш пчелите, няма да има нужда да им правиш поилка и да им носиш вода всеки ден като тате... – Усмихна ми се.

Бяхме седнали на пейката и му бях заговорил отново за земята и наема, докато накрая не ме прекъсна:

- Слушай, Румене... Ще ти кажа! От това място пари не ща! Бащата се обеси тука, ей на тоя клон. – Посочи един дебел клон точно над главите ни. – Гледах като го сваляха от въжето... – Настръхнах. - И ще ти кажа за какво! È, заради баба ти Бона и мъжа й... И заради пчелите най-много.

Баба Бона имаше дъщеря, Стояна. До второ отделение учихме нàедно... Че него ден, защо е идвала насам, не знам, ама бащата я намерил, ей там, в края на гората, умряла... Видях я и нея, като я носеха, главата й беше станала двойна, цялата надута. Очи, уста... Няма!  Като идиот... Тате каза, че са я нажилили стършели. На десетина метра беше от гнездото им, в една хралупа на метър, метър и нещо от земята, показа ми я... Но Бона и мъжът й не щяха и да чуят и ореваха орталъка, че са я убили нашите пчели. Бащата се опита да им обясни, че ако са пчели, жилата им ще са останали по нея, а стършелът жили, ама жилото му е дебело и не се къса да остава в кожата, като при тях... И отровата на стършела е повече и по-силна, и може да жили много пъти, а пчелата жили само веднъж и умира, ама... „Не! – Пищи Бона, скубе коси и събира селото на главата си. – Пчелите ти са! – Вика. – Убиец! Ти ми уби детето! Бял ден да не видиш! И децата ти да не видят! И внуците ти...! Земицата да ва изяде, дето ми затри детето! – Вика. – Едно по едно си чистил жилата им да не си личи, че са пчелите ти...” Глупости нарежда, ама иди говори на майка, дето кълне и нарежда за детето си на умряло!

Погребаха Стояна, а на третия ден през нощта, отиват баба Бона с мъжа си, събират тръвните ни и кошерите на куп, поливат ги с газ и ги запалват. Тате не издържа и се обеси на следната нощ... Дано Бог да му прости греха, че другите не можаха! Заровихме го до оградата на гробището. Отвън. Попа не дойде да го опее... А Бона цял живот, де седне и стане, кълнеше рода ни до девето коляно... Ожених се, ама нямах живо дете! Две се родиха, и двете мъртви. Ама сестрата роди! В града... Че за туй като е чула за пчели, дъртата скокарджа те е пратила при мен... От злоба! Защото знае, че и аз като тате и дядо съм пчелар по душа, нищо че нямам пчели... Докарай ги, момче! Не ти ща ни парите, ни нищо! Искам само, ей тъй, като седна на пейката, да ги гледам как пият вода от чешмата, и носят мед и прашец, да хранят пилото си и майката... Пък аз, с каквото знам, ще ти помагам. È, по цял ден и без това съм си тука. Хич да не е, да ги наглеждам, докато си в града, все ще съм ти файда... – Продължавах да не проумявам, защо, все пак, щом е толкова голям мераклия, не гледа пчели и го попитах отново.

- Не мога! – Отвърна. – Бона толкова ни кълна цял живот за пчелите, че не мога! Майчина клетва, знаеш, най-лови! Страх ме е нещо лошо пак да не стане... Аз, ако нямах, сестрата има дете... Племенницата. Само тя ни остана да продължи рода, Ивето... Дете ни е, ама сега тя ни е пчелната майка. – Усмихна се тъжно. - Не мога...