НИЕ, БЕЗДОМНИЦИТЕ ОТ ДОМОВЕТЕ

разказ от Марин Урумов

 

 

 

 

Този разказ е гаден! Той не е написан от щастлив човек за щастливи хора и ако ти си един от тях, предупреждавам те, не го чети! Прочети нещо друго, нещо за сбъднатата американска мечта, за споделената любов, нещо с хепи енд или изобщо с някакъв енд... Този разказ е за всички нас, които израснахме по домовете... Той е за всички нас, които не успяхме в тази, някога благословена страна, тук, в България...

 

* * *

Казваше се Доротея Славеева. Един от възпитателите се беше пошегувал веднъж: „по ирония на съдбата, Славеева”. Няма никаква ирония, или поне аз не я откривам, в това, че някой с нежелание й беше дал фамилното си име, след което я бе захвърлил като счупена кукла в края на селското бунище само заради това, че е глухоняма. Сякаш бе имала някаква вина за това или някакъв избор. Та... Относно иронията! Просто фамилията й беше Славеева и се беше родила глухоняма, това е! Повечето бяхме оставени „за осиновяване” и без конкретна причина, което е дори по-противно... Тогава на въпроса: „Защо?”, няма отговор! А когато си дете, един въпрос без отговор може да те убие. Всъщност когато си дете и до теб няма никой, който да те защити, всичко може да те убие.

Домът се намираше в края на селото или, ако трябва да съм съвсем точен, в края на един от отдалечените квартали на столицата, който до съвсем неотдавна е бил село. Бях на петнайсет, когато я преместиха при нас. Беше с година по-малка от мен. Имаше светли коси, които се спускаха на вълни по раменете и гърба й, съвсем като на изрисуваните самодиви върху очуканата табла на бебешкото легълце в дома, от който ме бяха довели преди девет години. И въпреки че трябваше да е една от нас, всъщност беше толкова различна в мълчанието и безнадеждността в уплашените си пъстри очи, че мисля, че се влюбих още тогава.

- Голям кеф, Бата, а, к’во ше кажеш? Тази ако я опънеш, не може и да крещи. Не може да ви изкаже и на даскалите... – Ухили ми се Божана, забелязала как зяпам новата. – Вчера Николова ни събра момичетата и ни каза, че вече я били изнасилили в Берковица... Оттам я изпращат, ако не си разбрал още... Тъй че няма да се мъчите като с мене... – Гледаше ме със зелените си похотливи очи, ухилена в широка усмивка, разкриваща едрите й бели зъби. – Ама побързай, защото след седмица пак ще я местят в Манастирски ливади, в училището за глухи. Тук е само временно.

Божана беше циганка и като всички други, вече си беше минала от реда. Сега джиткаше из селото, тъй де, квартала, и изкарваше по някоя почерпка, а по някога и по някоя кинта от пияндетата... Не беше изненада, когато разбрахме, че и Страхил, единият от нощните пазачи, също я оправя. Сама се похвали. Бил й казал дори, че ще се ожени за нея и тя му беше повярвала... Страхил беше мустакат дебелак, бивш военен, старшина, а от няколко месеца и бивш съпруг, но и преди да го остави жена му заради пиенето и побоите, си беше все същият разгонен нерез. Знаех и за друго дете, което беше минало през ръцете и още някои части на тялото му, още преди да се разведе, но то беше момче. Това с Божана бе ново! На Митко, така се казваше момчето, по-рано, му даваше дъвки и шоколади, ала това, което правеше и даваше сега на Божана, за мен беше по-гадно, защото тя му беше повярвала. 

Като всички останали и аз бях престанал да вярвам в нещо или на някого още в предишния дом, където все се надявах да дойдат родителите ми или някой, който да ме осинови. Спомням си как с другите деца стояхме на оградата и питахме минаващите: „Чичо, искаш ли да ме вземеш за дете? Аз съм много послушен...” или „Лельо, ще ми станеш ли майка, моля ти се! Аз много ще те обичам...” Така ни учеха възпитателките от дома. Да будим съжаление. Някои жени се разплакваха. И някои мъже. Понякога ни подаваха през оградата вафли, пари или бонбони и отминаваха... Но така и никой не ме осинови. Не бях по-лош от другите или по-глупав... Е, не бях и някое красиво, розовобузо ангелче, но макар и не красив, и аз бях дете като всяко друго, и исках някой да ме прегърне, когато плача... Проумях, че съм ненужен, когато разбрах, че ще ме местят тук, в дома за по-големи. Никой не ме бе поискал, така както не ме бяха искали майка ми, и баща ми... Светът около мен беше жив организъм, притежаващ механизъм, усъвършенстван в хилядолетната еволюция да се справя с чуждото тяло в себе си чрез реакция и отхвърляне. Прашинката в окото, трънчето в ръката, отработеното стомашно съдържание... Ние бяхме чуждото тяло и това съдържание. Затова и не вярвах на никого... Освен на тренера... Донякъде... 

Още втората вечер две от момчетата се опитаха да я изнасилят. Новата.

- Бата, ела в пета стая, става голям сеир! Хасана и Лъчо са прекарали нямата да я оправят, а оная само мучи като крава и рита... – Сякаш ме заляха с ледена вода и хукнах, така, както си бях, по шорти. Влетях в стаята, точно когато единият, седнал отгоре й, натиснал с колене ръцете й, я удряше през лицето, докато другият вече беше успял да й събуе гащите. Тя вече само плачеше и издаваше някакви звуци, подобни по-скоро на скимтене. И да беше ритала по-рано, вече се бе предала.

- Тая се е напикала от страх, бе, гледай... – Разбих с юмрук устата на първия докато размахваше гащите й из въздуха и с коляно лицето на другия, така както я беше обкрачил.

- Разкарайте се преди да съм ви смлял! Чекиджии! – Изкрещях.

- Ама защо бе, Бата? – Изхленчи Хасан.

- Разкарайте се! – Изревах втори път, извън себе си, видял кръвта по набраната й нагоре рокля, като едва по-късно осъзнах, че всъщност кръвта не е нейната.

И двамата, и Хасан, и Лъчо, бяха „категория перо”, образно казано, и се изнесоха без повече приказки, разбутвайки зяпачите на вратата. Все пак, ако не друго, бях станал шампион по бокс в категория до 57 килограма на Градското за младежи.

- Аре и всички сега, чупката! Да видя вратата затворена зад гърба ви!

- Няма ли да ни я пуснеш после и на нас бе, Бата? – Попита някой, но щом се обърнах, все още бесен, вратата бързо се затвори и най-после чух бягащите стъпки и смехове по коридора.

Сърцето ми биеше лудо. Момичето под мен ме гледаше с пъстрите си, ужасени очи, и плачеше, разтърсвано от моментни конвулсии. Без глас. Напсувах всичко и всички и й хвърлих едно одеяло от леглото да се прикрие. Видях гащите й на земята и й ги подадох, но тя не ги взе. Пуснах ги до нея и се обърнах с гръб, давайки й възможност да ги обуе, като през цялото време се чувствах ляво, че не мога да й кажа нищо и стоя по шорти в средата на стаята. Накрая се обърнах. Не беше мръднала от мястото си, само стискаше одеалото, вдигнала го до очите си. Поне не плачеше...

- Хайде, прибирай се в стаята си, не можеш да останеш тук. – Гледаше ме с огромните си очи и някак си разбрах, че се опитва да разбере какво й говоря, четейки по устните ми.

Вратата зад мен се отвори с трясък и, още преди да се обърна, чух гласа на Страхил.

- Охо, бияча! Големият таркалджия, Бата, по дребни гащи. Я да те видим сега к’ъв мъж си! – И затвори вратата зад себе си. Беше по-пиян от друг път и накървавените му очи ме гледаха налудничаво. Достраша ме, признавам, но не достатъчно, че да се опитам да избягам. Отделно, че нямаше и къде, защото със сто и двадесетте си килограма, беше заел цялата врата...

- Чичо Страхиле, чакай да ти обясня! Аз само... – Направи крачка към мен и нескопосно посегна да ме удари в корема. Почти успя. Левият ми лакът инстинктивно отби удара, а десният прав се заби в носа му. Не беше силен удар. Нямаше да падне, ако не беше толкова пиян, но главата му се удари в пода и той остана да лежи там. „Нокаут!” Думата нелепо иронично се загнезди в ума ми.

Стоях над мъжа, чудейки се какво да правя, когато усетих ръката й в моята и видях изразителното движение, с което сочеше с лице вратата. Въобще не бях усетил, кога е станала. Хукнах навън и тя ме последва. Минах през стаята, нахлузих дрехите и кецовете си и избягахме.

 

* * *

Хубавото на София е, че можеш да останеш невидим със седмици и месеци, без да полагаш и най-малко усилие за това. Просто се шляеш по улиците и никой около теб не ти обръща внимание, потънал в собствения си ад и собствените си мисли.

Предната нощ безуспешно се бяхме опитали да спим на някакъв строеж, затова на другия ден се обадих по телефона на едно момче от отбора. Играеше с обратен гард и често ми беше спаринг партньор, когато ме готвеха за състезания. Техните бяха някакви важни клечки, майка му работеше някъде по министерствата, а баща му беше дипломат или нещо такова... Но той беше точен и мисля, че ме харесваше.

- Ало, Няголе, аз съм брат, Бата... От залата. Нокаутирах нощния пазач в дома и ми трябва някаква квартирка там, нещо за без пари, сещаш се, да се скатая за известно време... С една мадама съм... – От другата страна на жицата последва продължило неудобно и дълго мълчание. – Ало, брат, там ли си? - Вероятно му бе трябвало повече време да осмисли чутото и обмисли някакъв вариант, защото пропусна последния ми въпрос и направо попита на свой ред:

- Таванска стая става ли? Има тоалетна, но няма баня. Можете да се къпете вкъщи, през деня. Майка ми е до пет часа следобед в министерството...

- Абе нямаш грижи за това! Баща ти...?

- От половин година е в Китай, в посолството... Не ти ли казах?!

- Да бе, вярно... – Бях запомнил правилно. – Златен си, брат! Няма да го забравя!

Когато най-после стигнахме в Драгалевци и Нягол ни заведе на тавана над апартамента им, първото, което Тея поиска със знаци, беше лист и химикал. Написа нещо и обърна листчето първо към Нягол, после към мен. Задържа го пред очите ми, а после хвана дланта ми с двете си ръце и я допря до врата си, наклонила буза към нея, така, сякаш беше сгушила спящо бебе. Леко залюля тялото си, гледайки ме в очите... Беше жест на дете, но и на жена... И на обич. На листчето беше написала само една дума: „Благодаря!”

Така започна най-тихата седмица в живота ми, седмицата ми с Тея.

Лежахме по цели дни, сгушени в леглото и тя четеше по устните ми или ги целуваше, докато аз се учех да чета думите в очите й. Бяха само две думи, но всеки път очите й ми ги повтаряха различни, отново и отново... и неизменно едни и същи. Едва тогава разбрах значението им...

 

* * *

- Бата, тренерът пита за теб, дали някой не те е виждал. Притеснява се. Бил се обаждал на директора ти в дома и той му казал, че си избягал. Нищо друго не каза. Нито че си ударил някого, нито че някой те търси. Що не дойдеш на тренировка? Ти си му надеждата за републиканското, знаеш... – Докато Нягол ми говореше, Тея не откъсваше поглед от устните му и когато накрая излезе, грабна химикала и надраска в тетрадката, донесена ни от Нягол за целта: „Какво ти каза? Нещо за бокса ли?” Обясних й накратко под думите й, а тя издърпа химикала от ръката ми и веднага написа: „Не можем само да се крием. Отиди!” Подаде ми химикала, но аз не го взех отново. Гледах я в очите и само с устни й казах: „Искам да остана тук с теб.” Посочих леглото, после нея, а тя написа: „Аз няма да избягам. Искам да видя как тренираш. Вземи ме да те гледам.”

Не знам дали беше разбрала по някакъв свой начин какво ще се случи, но към края на тренировката, когато в залата се появиха ченгетата заедно със заместник-директорката Николова и още някаква жена, която не познавах, Тея само ми се усмихна тъжно, преди да я отведат. Жената, която не познавах, тръгна с тях. Мен ме отведоха по-късно, след като с второто ченге изчакахме да свърши разговорът между Николова и тренера в другия край на залата. Видях ги, че си стискат ръцете и разбрах, че точно треньорът ме е предал.
В дома всичко беше с главата надолу. Момчетата ми разказаха, че два дни след като сме избягали, Божана хванала през нощта Страхил с Митко в леглото в стаичката на пазачите, вдигнала му скандал, той я пребил и тя влязла в лекарския кабинет и изпила всички хапчета, които успяла да намери. Едвам я спасили в болницата, след което ченгетата окошарили Страхил и директора. Всички ги били разпитвали какво знаят за отношенията между Божана, Страхил и Митко. И мен ме разпитаха, но като разбраха, че не знам много повече от това, което вече са научили, ме оставиха на мира. Скоро след това започнаха да ни местят в разни домове из страната, а на наше място да изпращат деца оттам. Тренерът се опита да се застъпи за мен, но аз вече не му вярвах и след шампионата, в който не влязох и в тройката, и мен ме преместиха в дома в село Стърмен, Русенско.

Така се разделих с бокса. И с Тея. После животът ме завъртя. Завърших и започнах да работя по обектите, общ работник, там... каквото падне. От две жени имам по едно дете - син и дъщеря, които не живеят при мен и които, и да видя на улицата, няма да позная. Така и не успях да имам свое нормално семейство... А толкова исках...

Пиша всичко това, защото преди два дни в някакъв сайт, се натъкнах на следното:

„Съвместните усилия на социалните служби от Казанлък и Пловдив спасиха глухоняма жена с инициали Т.Г.С., намерена в безпомощно състояние в Павел баня. Сигналът е подаден на телефон 112. Жената е прибрана в полицията за 24 часа. Нямала е лични документи. Тя е настанена, нахранена и обгрижена в Центъра за временно настаняване в Пловдив. Намерен е жестомимичен преводач, който е влязъл в контакт с нея.

„Очаквахме роднините й да се свържат с нас и да дойдат да я вземат, - разказва директорът на пловдивската дирекция "Социално подпомагане” - но от телефонен разговор, който лично аз проведох със синовете й, стана ясно, че те не я желаят и молят нас за съдействие за настаняването й в институция. Това може да стане само по настоящ адрес. Надяваме се, ако те не дойдат да я вземат, поне да донесат личните й документи. Установихме, че тя явно има лични документи, тъй като пенсията ежемесечно се превежда на семейството й, следователно някой се възползва от нейната пенсия.

Оттогава се питам, дали това не е Тея? Не знам второто й име, а и първата буква не съвпада, но и журналистите често грешат...

Та вече втори ден не ме свърта и съм намислил утре да отида до Пловдив.