КРЪСТОНОСЦИ

В тази райска земя разтегната на световния кръстопът, така беше отредено от незнайни времена. Хората се раждаха и умираха, отглеждаха децата си и обработваха земята, въдеха добитък и красяха домовете си, но не помнеха миналото си. Не знаеха дедите си. Тук-таме сред родовете някой ще се знае като куманина, татарина, циганина, маджарина, но защо е така, кой точно е дал името рядко се знаеше и помнеше. Някое предание се носеше в родовете или пък из селото за далечен праотец, някакъв по род, дошъл от някъде и се заселил тука, та от него идело името. Годините и вековете се губеха назад, дълбоко в миналото и тъмно мълчаха. 

Малката конница бавно се предвижваше през полето. Мъжете яздеха уморените си коне и не бързаха за никъде. Водеше ги младия граф Филип, но отдавна никой от конниците не се обръщаше към него „графе”. 

Години бяха минали откакто мъжете напуснаха родните места и поеха на Изток, към Божи гроб. Западналите графства, пренаселени от люде бяха обеднели дотолкова, че вече нямаше хляб за никого. Беше настъпило глад и немотия. Когато започна събиране на войска за новия поход граф Филип сам извика най-близките си войници и заедно поеха на Изток. Папата беше обещал опрощение на греховете всекиму, който достигне Божи гроб и избие колкото може повече неверници. Плячката оставаше за войниците. 

Дълги дни вървяха кръстоносците през непознати земи все на Изток. Минаха планини и градове, газиха реки и поля. Вече се говореше, че Константинопол е наблизо, няколко дена път. Най-богатият град на света, плячка колкото искаш, ще има за всички. 

Рене, Хуго, Пиер, Жан, Херман, Ричард, Луи яздеха след граф Филип и с любопитство разглеждаха земите, в които навлизаха. 

Това бе земя равна, плодородна и приветлива, намериха в изобилие овършано жито, грозде, вече узряло за гроздобер, и всякакви блага. Виждаха хора приветливи и чисто облечени да се трудят по нивята си. Дълбоки гори тъмнееха към планините. 

Когато войските спряха да стануват за няколко дни близо до голям град населен с българи, граф Филип поведе малката си дружинка по изоставен стар римски път. Искаше му се да разгледат наоколо, да видят тая благодатна земя. Яздиха почти цял ден, стигнаха планината на север от лагера на войската. Стануваха нощта, сутринта рано навлязоха между дърветата на вековната гора и бавно поеха нагоре. От страните им имаше огромни дъбове , мека трева, диви животни. Спокойствие лъхаше отвред. Яздиха и стануваха два дни преди да прехвърлят билото. Когато слязоха от другата страна на планината пред погледа им се откри безкрайно поле. Поеха из равното. Ливади и нивя, малки горички и много реки правеха сърцето да спира от наслада. Мъжете се оглеждаха, слизаха от конете, разглеждаха посевите, билките в ливадите, дълбоките вирове на реките пълни с риба, склоновете с лозя натежали от грозде. Когато спряха в една долчина на завет да похапнат граф Филип дълго мълча и накрая ги попита искат ли когато се връщат от Константинопол да спрат пак тука. Да запомнят сега мястото, да настигнат войската и ако оживеят след битката да се върнат пак на това място. Мъжете всеки за себе си беше решил същото. 

Сега, след дългия поход до Константинопол, след боевете и обсадата, след завземането и плячкосването на града се завръщаха. Слава на Господа никой от тях не загина. Всеки беше натоварил по няколко коня с плячката си и когато оределите редици на кръстоносците достигнаха оня български град в обратния си път, малката групичка на граф Филип пое по стария римски път. Минаха за няколко дни планината и вече наближаваха избраното място. Бяха решили да останат тук завинаги. Да заселят свое място, да откупят своя земя, да потърсят жени от местните и да останат в тези богати земи. Там, откъдето тръгнаха никой не ги чакаше. Графа беше изгубил земите и богатството си. Беше толкова беден, че нямаше за какво да се връща. Оставаше с войниците си, които през дългите дни на похода бяха станали най-добрите му другари. Тази земя имаше всичко, черна и богата орница, гъсти гори, дълбоки и силни води. Щяха да останат в нея, щяха да помолят и платят на местния граф за разрешение да изживеят живота си тук, в българско. 

Откупиха земя, съградиха къщи, напълниха оборите си със стока. Взеха си стопанки от местните жени, завъдиха челяд и заживяха Рене, Хуго, Пиер, Жан, Херман, Ричард, Луи , граф Филип щастливо в благодатните български земи. 

Годините минаваха, вековете се нижеха. В местните родове се родиха чудни момичета с черни като смола коси и ясни като небето очи, растяха яки момчета със сламени коси и черни като въглени очи. Понякога в някой род се явяваше някакво чудновато име, а родата обясняваше, че някога преди много години в рода имало някой си прадед с такова име. На него е кръстено детето, да не се забравя. На някой от родовете хората казваха романския род, на друг пък франкския, на трети викаха болярския. Вечер по седенки жените или пък мъжете в кръчмата и по сборове разказваха предания от прастари времена. Селото било създадено от хора чужди по времето на кръстоносците, но истина ли е никой не знае. Тъй останало да се мълви от стари времена до ден днешен. Заедно с мълвата все така се раждаха жени с чудни очи и мъже с руси коси, деца с имена дето не са нашенски. 

Има го до ден днешен това българско село, заселено от кръстоносци тръгнали да освобождават Божи гроб от неверници. Тръгнали, но се влюбили в нашата благодатна българска земя и останали завинаги тук. Влели буйната си кръв във вените български, оставили на поколенията сламени коси и сини очи.