ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН МЪЖ

 

Както всяка седмица пътувам с влака . Ходя да наглеждам баща си. Купето беше празно и аз с удоволствие се настаних до прозореца. Обичам да пътувам с влак. Толкова години вече не ми е омръзнало да следя пейзажа, да наблюдавам сезонните промени наоколо. Всяка седмица намирам нещо различно и интересно. Не успях дори да се отпусна, вратата се отвори и вътре надникна мъж на моите години. С посребрена коса, слаб и не много висок, леко приведен напред, с очила. Благороден вид. Поздрави с леко пресипнал глас и поиска разрешение да ми прави компания. Поканих го и загледах през прозореца.

Мъжът седна срещу мене, нагласи се удобно и ме погледна бегло. Разменихме обичайната за спътници информация кой за къде ще пътува и отново замълчахме, а влакът бавно потегли. Гледах с любопитство изнизването му от гарата и широките поля, които се рейнаха навън. Реколтата беше прибрана. Щъркели дообираха разпиляното зърно и важно крачеха из простора. Почти бях забравила за спътника си. Прокашля се и тихо каза:

„Имаме време. Ще ми позволите ли да споделя нещо с Вас?"

Учудих се, но не ми се случваше за пръв път. Кой знае защо сред близки и познати, сред непознати, предизвиквах желание да ми се доверят, да ми разкажат, да се посъветват. Усмихнах му се и той започна с дрезгав и леко тръпнещ от притеснение глас. 

„Като гледам ние с Вас сме почти на едни години. Едва ли ще се видим някога пак затова ще Ви разкажа историята си откровено и без увъртания. 

Завършвах висшето си образование и през една коледна ваканция прибирайки се в родния град заварих всичките си приятели сгодени или женени. 

Всички по двойки, весела компания и изведнъж се видях сам сред тях. Сам и самотен. Реших,че ще потърся стара приятелка от техникума, с която имахме някаква закачка през ученическите години. Намерих я, не беше омъжена, каза, че няма приятел в момента. Завъртяхме една ваканционна любов и уж за кратко, уж на шега, след 10 дена вече бяхме сгодени. Тогава не забелязах, че тя не е толкова радостна и щастлива като мене. Беше дребничка и хубавка, с черни очи и красива коса. Бяхме млади и аз бях щастлив. Разбрах веднага, още от първата ни нощ и последвалите дни, че нещата няма да тръгнат, че нещо не е така.

Млад бях, ентусиазиран и мислех, че ако искам света ще променя, че и нашето семейство ще направя за чудо и приказ. За да стане се искат двама, нали? Както и да е, това са подробности, но трябва да Ви ги кажа за да ме разберете. Не казвам, че нямахме хубави години, не! Родиха ни се три деца едно след друго, за това бях обвинен аз. Знаете, в ония години не се разрешаваше сам да планираш семейството, каквото дойде - такова. Нищо, да са живи и здрави, бях и съм грижовен баща.

Обичам си децата, моята майка ни помогна да ги отгледаме, родителите ми не ни оставиха без помощ до ден днешен. С годините освен за вината си, че съм допуснал да ни се родят три деца, разбрах още, че съм бил предпочетен за съпруг защото съм по-голям брат, който като се ожени ще живее при тъстовете. Жена ми е единствена дъщеря. Придумали я, че съм добра партия. Знаете, тогава се гледаха тези неща.

Както и да е, собствена къща направих пак с помощта на родителите ми, работех много, всичко ми лепне и изкарвах допълнителни пари извън работата ми, която беше също добре платена. В къщи винаги се стараех да помагам на жена ми с децата, тя почти не е работила през целия си живот за да се грижи за тях. Пак подчертавам, имали сме много добри моменти, но…Онова недоверие и подозрение за сметка в брака ни и за липса на чувства нарастваше като лавина, студенината в брачното ни легло се настани трайно, жена ми винаги успяваше да изкара на светло нашите проблеми и недоразумения пред родителите и приятелите ни.” 

Мъжът замълча, погледа навън, погледна ме право в очите, приведе се и тихо продължи.

„Минаваха години, сексуалният ни живот се сведе почти до нула. Бяхме вече около 40 годишни. Работата ми позволяваше, пътувах в кратки командировки. Реших да опитам с краткотрайна връзка. Мъжете понякога го правят. Вършеше работа, но не това исках. 

Дъщерите ми се омъжиха, родиха се внуците и минаха години в радости и грижи около тях. 

Отношенията с жена ми приключиха напълно след като тя замина за близко градче да гледа първо майка си, после баща си. Идваше си в къщи, заминаваше, живеехме вече като чужди. Винаги при нужда ходех да й помогна, но това беше само задължение. Един ден случайно, дори не помня как се случи, след някакво объркване или грешка в служебната интернет кореспонденция, срещнах жена от недалечен град. Ситуацията беше весела и смешна, докато я изясним се запознахме и заговорихме. Оказа се, че аз пътувам до този район много често в командировка и се уговорихме да пием по едно кафе някога за да се запознаем на живо. Минаха се може би два-три месеца, да не бяха и четири. Веднъж се сетих, че ще пътувам към този град следващата седмица и писах на жената. Поканих я да изпием обещаното кафе, тя се съгласи и се срещнахме.”

Отново замълча спътникът ми, после се усмихна на себе си и продължи: 

„Нищо особено. Жена на моите и Вашите години, сама в живота, дребничка и леко закръглена, с чаровна усмивка и усет към събеседника. Още от първата среща нещо трепна в гърдите ми. Казах си: самотата приятелю, самотата.

Срещнахме се втори, трети път и все през месец-два. Но не можех да забравя топлите й очи, милата усмивка, търпението да слуша. После всичко стремително хукна напред. Срещи и срещи. Всеки път откривах нови и нови неща в нея, харесваше ми все повече, всичко в характера и държанието й беше това, което винаги съм искал и харесвал, и никога не съм имал. Връзката ни ставаше сериозна. Говорихме какво ще правим. Аз бях откровен - не мога никога да изоставя семейството си, нито децата, нито жената. Децата ми са вече почти 40 годишни със свой живот, а жена ми се върна след смъртта на родителите си в къщи и всеки си живее живота все едно другия го няма - това вмъкна мъжът.

„Жената помисли тогава и се съгласи, каза ми, че и тя не иска друго семейство след смъртта на съпруга си. Запознах се с нейната дъщеря, ходех у тях и исках да съм честен пред двете. Когато успявах престоявах по 2-3 дни. Бяхме и сме като влюбени ученици. Правили сме какво ли не един за друг. Уж беше среща за едно кафе и разговор , а ето вече почти 10 години живеем така. С нея споделям всичко, разбира ме и търпеливо ме изслушва, съветва ме и признавам си, аз, силният мъж често се вслушвам в думите й.

Тя се грижи повече от мене да съм изряден в семейството си, да не ги лишавам от нищо, винаги те да са на първо място. Може би е права, не зная. Аз искам, сигурен съм в това, да доживея живота си с тази жена, да бъдем заедно, да си отидем от света заедно. Зная, че и тя го иска, но спазва оная договорка от началото на връзката ни. Не мога без нея. Тя е любовта на живота ми, тя е смисъла на живота ми, тя е всичко, за което съм мечтал.

Чувствата ми към нея не са лудостта на един застаряващ мъж - те са дълбоки, осъзнати, много премислени, много изстрадани. Нямам силата и смелостта да застана пред децата си и да кажа: в живота ми има друга жена и аз отивам при нея, оставям вас и майка ви. Не мога! Не мога и без Жената на живота си. Мятам се от едното към другото и от пълно щастие, и радост когато съм с НЕЯ, потъвам в невъзможния си друг живот."  

Мъжът се усмихна виновно и каза:

„Това исках да споделя с Вас, кой знае защо. Вие сте жена и ще ме разберете, а и не се познаваме. Иначе никой не знае за моята любов.”

Влакът наближаваше гарата ми и трябваше да слизам. Нищо не казах, дума не пророних, не запитах. Стиснах ръката на непознатия симпатичен, благородно изглеждащ мъж и слязох от влака. Старите липи достолепно зашумяха, слънцето се промуши между листата им и ме погали бащински, вдъхнах роден въздух - кристален и свеж.

Обърнах се към заминаващия влак. На прозореца се беше изправил мъжът със сребърната коса и нещастната щастлива любов. Махаше ми. Пожелах му тихо на добър час и дано Бог му помогне поне старостта си да изживее със своята намерена любов, за да поправи грешката от младостта, недомислието извършено в години когато брачният обет не се разваляше лесно.

Мислех си и друго:

"Самотата два пъти е изиграла лоша шега на този мъж: първият път в младостта, когато лекомислено е приел едно малко незначително увлечение за голямата любов живота.

Вторият път: сега, когато не намира смелост заради стари догми да направи решителната крачка към щастието си. Сега, когато е изпълнил задълженията си към децата и това, да отиде при голямата си любов съвсем не означава, че ще ги изостави."

Дълго мислих и за двете жени в живота на мъжа: едната заради сметки и съвети на близки загърбила любовта, създала семейство с нелюбим мъж, самата тя останала нещастна и другата: срещнала любовта и обречена да доживее живота си далече от нея, жертва на последици от строго възпитание, стари разбирания и нерешителност.