ГРАДУШКА

 

В ония времена пари назаем не се вземаха как да е. Беше за срамотите. Заправиш ли обаче или пък закупуваш къща, в краен случай - може. Ще идеш при някой по-имощен и събран човек, авторитетен, от стар род. 

Да е по вечерно време когато хората са се прибрали и са поошетали. Хрисимо и уважително ще обясните с половинката ти как и що. Ще се червите и ще гледате надолу. То парите не са малко дето ги искате. Стотина-двеста лева са. Ще кажете, че бързо ще ги върнете, за месец-два, ама сега те не ви достигат за сделката, а имота не е за изпускане. Срамуваха се хората от пари назаем, щото тогава купуваш нещо, само ако си спестил пари. Парите назаем значеха,че си „разпилей къща”.

Та по онова време нашите спестяваха за апартамент. Баща ми, железничар, с градско жителство и вноска за лихвоточки. Пари не се разхищаваха и „косъма на две се цепеше”.

Затова когато сутринта получихме неочаквано разрешение да отидем на кино, изпаднахме във весело недоумение. Филмът започваше в три и половина след обяд. Киното пък, чак в другия край на селото, в читалището. Сестра ми е по-малка от мене с 4 години, а за компания с нас щеше да дойде и съседското момиченце, също по-малко от мене, но с 2 години. Самата аз, вече голяма, на цели 11 години.

През целия ден ни беше весело, бяхме щастливи. Свършихме всички наръчани шетни. Когато възрастните отидеха на работа, на малките тогава не се казваше „Играйте си”, а „ ще наберете бурен за прасето, ще съберете окапалите сливи за ракия, ще нахраните пилетата, ще напоите прасето на обяд, че в тая жега…, ще опечете чушки за довечера, ще начупите съчки за огъня, а пък играта е лесна”. Та свършихме всичко съвсем съвестно. Дори бурена, който набрахме за вечерното хранене на прасето притъпкахме добре в кошницата. Друг път го набухвахме хубаво с ръце, докато изпълни кошницата и изглежда пълна. Дори на обяд чинно си изядохме оставената ни манджа. Не направихме като друг път - оставяме я, а си рязваме от сушения свински бут и ядем на воля, докато стомасите ни не издържат.

Този ден обаче бяхме послушни, защото макар да пестяхме, беше ни разрешено да отидем на кино.

Измихме се, крака, ръце, облякохме „новите” рокли. Сресахме се, а аз като голяма си завъртях бретона с подсладена вода, да „седи”. На тръгване се отбихме до клетката на зайчето. Нашите не отглеждаха зайци, но това някой ни го беше подарил и те благосклонно го приеха, заради сестра ми.

Бяхме вече готови и отворихме пътната врата. Към нас идеше съседчето, не издържало в очакване да го извикаме.

Тогава го видях. На запад, над къщите и дърветата се виеше страшен облак. Подаваше се само горният му край, но пак беше страховит. Усетих, че всичко се беше затешило. Само някакво птиче чиркаше предупредително. Облакът се извиваше, надвисваше, прибеляваше, после весели бели пухчета се гонеха върху чернилката му. Зачу се страховит тътен, дърветата се заогъваха.

Дръпнах момичетата в двора на закрито, затворих пътната врата и заключих. Вятърът я заблъска с все сила, зави, притъмня. Втурнахме се навътре, влязохме в къщата и затворихме вратата. Навън зашиба пороен дъжд. Изливаха се водопади, заудря по прозорците. Силен пукот, гръм и прозорците паднаха на сол в стаята. Ледената вихрушка връхлетя вътре. Момичетата заплакаха, аз треперех цялата. В ужаса си изтичах и спуснах пердетата, домъкнахме пълните с вода кофи и ги затиснахме. Да не блъска вятъра и да не хвърля вътре големите повече от орех ледени зърна.

Колко продължи не разбрахме. Бяхме се прегърнали, треперехме и плачехме. Постепенно всичко утихна. Страховита тишина. 

Плахо отворихме вратата. Студът и мокрото ни сграбиха… 

Дворът, градинката, голямата градина, всичко беше потънало в лед. Големите тъмнозелени листа на асмата бяха застлали земята под нея, за да поемат тежките гроздове, да паднат те на по-меко. Върху асмалъка очукани стърчаха само пръчки. По-надолу, в градината, яките царевични стъбла бяха останали на игли. Край тях по земята се търкаляха тежките налети кочани, завити грижовно от царевичната шума, последвала ги, пребита до смърт. 

Обилният плод от дърветата застилаше разноцветни килими около дънерите им. Цялата богата реколта лежеше на земята, омесена с едри ледени късове. Коловете в зеленчуковата градина стърчаха оголени…Всичко беше начупено, смазано, пребито…

Пустош…

Погледнахме къщата. Изровена мазилка, нападали керемиди и комини, леглата в стаите пълни с лед, прозорците зеят ослепели. Порои се спускаха по улиците.

Селото беше глухо и тръпно. Небето се беше избистрило зловещо, а слънцето бързаше къде заник. От мъка и срам не можеше да се задържи върху синьото на небето. Малки, пернати облачета догонваха тътнещия си водач, отиваха на изток. Нехаеха за хората, за посевите, за селото. Оставяха ги на мъката и несгодата.

Беше август и беше много късно за каквото и да било. Тая година селото се изхрани с българския зрял боб. Хората го бяха прибрали, него и лука, малко преди страшната градушка.
За поредна година бобът спаси българина.