ДРУГАТА ЖЕНА

 

Почука на вратата първо колебливо и втория път отривисто. 

Влезе, седна срещу мен, вдигна високо главата си, все едно ще декламира, постоя така само миг, отпусна се и ме погледна:

- Да, аз съм „другата жена"! 

Така започна разказът й.

- Бяхме прекрасно семейство. Всичко от първия ден до тогава вървеше чудесно. Дори тон не сме си повишавали, имахме добро дете, работа. Нищо в поведението му не показваше,че има „друга жена”.

Нищо. Един ден случайно както става обикновено открих това. Не направих скандал, не виках. Само попитах. Не призна, но разбрах, че е истина. Не умееше да лъже. Мислих, разсъждавах, мъчих се да го разбера, а сърцето ми… ех, знаете когато са ви предали, а не сте очаквали. Знаех, че на първо време няма да си тръгне. Познавах го добре…

Жената беше свела глава.

- Всичко остана така. Все едно нищо не се е случило. Животът продължаваше, само понякога съпругът ми споменаваше между другото, че за него винаги на първо място е семейството. Замълчавах, защото така беше, само се усмихвах леко, а в себе си - накриво.

Минаха няколко години, не мислех, не разследвах, не търсех. Отношенията ни бяха прекрасни както винаги са били.

Лошите неща не идват по едно и сами. Разбрахме за болестта му и хукнахме по лекари и болници. Занизаха се операции, градове, специалисти. Приливи и отливи от болестта. Тогава ми съобщиха най-лошата и страшна вест - нелечимо е. Не му казах. Исках да вярва, че ще се справи, за да не пада духом. Бях всеотдайно до него, дори секунда не искаше да е без мен. Тогава разбира се, също разтревожена, позвъни „другата жена”. После на погребението му я видях, тя донесе най-красивите цветя - лотоси.

Мълчахме. Жената се унесе в спомени. После се усмихна смутено.

- За мене беше свършил света. Толкова тъгувах, че ми се искаше понякога да й звънна на тази жена, да си поговорим за него. Бяхме го обичали и двете, беше обичал и двете ни, кой би могъл да ни разбере по-добре?

Времето лекува са казали мъдрите. Бих казала не лекува, а слага тънък слой пепел върху раната и ако няма откъде да се напласти още и най-слабият полъх издухва пепелта и раната оживява.

Срещнах друг мъж. Женен. Той ми даде нова надежда и много щастливи дни. Не се съпротивлявах на любовта си, а знаех, че има жена. Не беше отмъщение, беше Съдба. Оказах се аз в ролята на ”другата жена”.

Сплете пръсти и ме погледна. Пръстите й побеляха.

- Не е лесно. Никак не е лесно да си „другата жена”. Въпреки обясненията в любов и трепетите, щастливите мигове заедно и нетърпението един за друг, ти винаги си на второ място, ти винаги си „другата”. Винаги при радост и болка, при трудности ти оставаш на втори план и ако остане време за тебе. Не се сърдя, не ми е мъчно, зная го от времето когато бях съпругата. Със съпругата се решава всичко и за всички. „Другата жена” е за празничните дни, ако няма такива, тя бива бавно забравена. Дори да дари най-прекрасните мигове любов и щастие на мъжа, дори да донесе най-прекрасните цветя на гроба му и да плаче най-горко за него, тя е винаги „другата жена”, нали?

Не чакаше отговор. Беше дошла да разкаже, да го чуе на глас, да се види отстрани.

„Другата жена” и съпругата са две близначки, две осъдени души, които ТОЙ издига в небесата на любовни криле и смъква в ада на чувствата. Никак не е лесно и за двете, за него също.

Навън свечеряваше. Жената въздъхна, усмихна се тъжно и замечтано. Не чакаше съвет. Стана, оправи гънките на дрехата си, сбогува се и излезе тихо. В стаята ми мракът превземаше всички ъгълчета и бавно пълзеше към мен. Посегнах към електрическия ключ и светлина обля всичко наоколо.
Поредният работен ден беше приключил.