БАЩА И СИН

 

„Пусто-о-о, пусто опустяло, пусто опустялооооо”- нареждаше на ум жената и блъскаше сухата камениста земя. „Дано картофи поне родиш, земьооооо”-продължаваше тя, а очите й бяха сухи като земята. Нямаше сили вече и за сълзи. Млада беше, но снагата й изсъхна, сви се, лицето й се сбръчка от грижи. Втора година откак стопанина й се спомина и я остави с 12 деца на ръце. Най-голямата вече момичка се повдигаше, а най-малкото едва що проходило беше. Сухите й гърди не го докърмиха, слабоватичко остана, като прекършено ненавреме цъфнало цветенце. Бедни години бяха, сушави. Земята в Балкана къде беше на сипеи и пясъчна, дори картофа не им връщаше да има какво да ядат зиме децата. Където имаше мъж беше по-леко. Де ще изкове някоя мотика, желязо за камината или пък брадва, ще слезе долу по полето, ще ги продаде, жито ще докара. Тя беше сама. Блъскаше малката нивица, мъчеше я с мотиката дано роди. Децата бяха гладни. Залъгваше ги с киселец, с боб дето бяха купили преди 2-3 години. Баща им беше слизал из полето тогава, здрав беше още. Ей на, Мара, голямата почваше да се момее. Нищо не казваше на майка си, ама жената виждаше. Една каква да е рокличка й трябваше. Отде, отде да вземе пари да купи някое парче плат. Тъкано платно имаше, ама за момички ли беше то. На малките преправяше,от единия на другия все съшиваше по някоя дрешка. Трудноооо, трудно е да си вдовица. Пусто тегло никъде го няма. Челяд голяма. Как ще ги израсте? Обърна се и погледна двете момчета. По-големия скубеше тревици в долния край на нивката, правеше се на мъж и искаше да помага на майка си. Малкия пък имаше големи черни очи като нейните. Гледаше умно и любопитно, все искаше да види и да знае. Малък беше, двегодишен като се спомина баща му, не можа да го запомни и все питаше „Где е татко, мамо?”. „Синеее, сине, баща ти е в черната и няма връщане, сине” - хлипаше на ум женицата и блъскаше с всичка сила камънака.

Из близката дъбрава по пътя се зададе малък керван. Висок мъж водеше за юздите първия кон. За коня бяха навързани още два тежко натоварени с денкове. Мъжът беше снажен, на средна възраст . В пояса имаше затъкнат нож на едната страна, и револвер на другата. Тежък ямурлук лежеше на раменете му. Калпака носеше леко накрехнат над едното ухо. Жената хвърли мотиката и приведена прибяга към децата в края на нивата. Изправи малкия и сложи ръце на раменете му. Керванът наближаваше и вече беше почти до тях. „Добър ден, булка. Бог да ти помага”-поздрави керванджията, погледна момчетата и се усмихна. Жената кимна и наведе глава , впила тънки пръсти в раменете на сина си. Наведе се към детето и прошепна:”Това е баща ти, сине. Я иди с него в града, иди сине”- и го побутна напред. Детето вдигна глава към майка си, погледна я с радостни очи и изприпка към пътя след кервана. „Иди, иди, синко, татко ти ще ти купи нови дрешки и симидче, иди!” - насърчи го жената.

Детето защъпука след конете, заподскача с босите си крачета. Големият приближи майка си, хвана се за ръката й, наведе глава и едри сълзи закапаха в сухата пръст. Майката нямаше сили да плаче. Сърцето, само сърцето й се беше свило така, че капчица кръв не пускаше. Едра буца затискаше вика, който напираше в гърлото й да излезе. Беше захапала устните си и малка червена струйка се стичаше по треперещата й брадичка. „Той ми е умен и любопитен. Мъжът изглежда заможен, още едно гърло ще се смили да изхрани. - мислеше майката - Дано, синко добро ти даде Господ, на тебе и на тоя човек. Дано си здрав, дано ….”- трепереше жената и вече нищо нямаше нито в главата й, нито в сърцето й. Свлече се на земята, отпусна ръце в скута си и така остана.

Керванджията спря под сянката на един голям самотен дъб край пътя. Да починат малко конете, да пийне вода. Долу се виждаше селото. Още час път и щеше да пристигне у дома. Обърна се да хване повода на коня и съзря току до гърба си малко момченце. „Откъде се взе, бре юначе малко?”- весело извика мъжът и се заозърта да види кой иде след него. Никъде не се виждаше възрастен човек. Наведе се към детето керванджията. Срещна жив и умен поглед на големи черни очи, щастлива усмивка грееше върху малкото личице: „Тате, тате, уморих се, тате. Нали ще ми купиш симидче в града?”.

- Ох, ох, Боже, какво ще те правя, бре момче - свали калпак керванджията и избърса прашното си лице. Досети се той и откъде се е взело детето, спомни си сухата тъжна женица в нивата край пътя. Разбра всичко. Беше чувал от други керванджии, че често така правели вдовиците с голяма челяд в Балкана. Гладът, немотията, липсата на стопанин принуждавал жените да откъснат свидно чедо от себе си. Да го изпратят подир някой пътник, дано си найде сирачето късмета някъде. Дали чираче ще го главят, дали ще го отгледат милостиво, поне залък да има за него. Така на ръцете й олеквало що - годе, макар, че на сърцето й едва ли. 

- Какво да те правя, синко? - галеше мъжът главицата на детето - Ех, мъко човешка, край нямаш ти!

Починаха си малко, керванджията похапна, нахрани и детето, конете отдъхнаха. Когато потеглиха той вдигна малкия на коня. Дълъг път беше вървяло момчето, беше пребито от умора. Решил беше мъжът докато почиваха и момчето весело и неспирно говореше на „баща си”. Ще го вземе в къщи. Жена му нямаше да е против. Жалостива беше тя. Децата им вече бяха отхвръкнали, помагаха на майка си когато той беше на път. Едно бедно дете нямаше да дотежи на ръцете им. Едно добро да направят, една душа да спасят, едно гърло да изхранят. Господ щеше да е добър за всички.

Първите къщи на селото вече бяха пред керванджията. Той се обърна назад. Малкия любопитно оглеждаше наоколо, въртеше очички и се смееше.

- Пристигнахме, синко - каза мъжът и пое детето от коня.