СВЕЩИ

 

 

На Венета


Какво да подари на сватята за юбилея? Жената се готви да заминава при една от дъщерите си в Щатите. Нещо, което да й напомня за корените. Картина. С къща от Жеравна, или от Боженци. Може да се помисли също за Созопол, или за Ковачевица.

Познаваше бегло един художник. Потърси го в галерията му край НДК. Удари на камък. „Хората едвам издържат, трудно си плащат наема”, - обясни продавачът от съседния магазин. „Отишли са да рисуват в Несебър. Винаги го правят през лятото.” На вратата беше закачена бележка с телефонен номер. Венета звънна. Отговори й дъщерята на художника. Момичето долетя за нула време и отвори галерията. Докато разглеждаше изрисуваните градежи и се чудеше кое платно да избере, Венета изведнъж се сети за необичайно красивата селска къща на сватята. Беше бяла, висока, сред потънала в зеленина градина, с две тънки, красиви колони отпред, над които се крепеше просторен чардак. Последната от тоя род. Изгоря наскоро и всички тъгуваха за нея.

- Мога ли да поръчам една картина на баща ти?

- Разбира се.

Венета заобяснява как е изглеждала къщата, но момичето въобще не я разбра.

- Трябва да донесете снимка, - отсече то накрая.

Аха, снимка. Обади се в Плевен и помоли юбилярката да донесе фотография на изгорялата къща, без да й обяснява нищо. Жената пристигна с два куфара и две внучета, деца на другата й дъщеря. Те вдигаха повече шум от реактивен двигател. Сватята бързаше за интервю в американското посолство, последна стъпка в процеса за получаване на зелената карта.

- Донесе ли снимката? – попита Венета.

Сватята се засуети.

- Ох, забравих... с тия фурии... за толкова неща трябваше да помисля...

Чувстваше, че нещо важно се крие зад молбата, затова добави:

- Като свърша с интервюто, веднага се връщам да я взема.

- Аз нямам време, след два дни идват германците и трябва да ги придружавам из България, - затюхка се Венета.

- Уф, много съм завеяна, как можах да забравя...не знам какво да правим, оставих албума на масата вкъщи.

- Защо не звъннеш на съседите – нали им даваш ключа, за да поливат цветята.

- Кажи им да вземат албума, да сканират една две снимки и да ми ги изпратят по мейла.

Жената мълчеше озадачено. Не разбираше какво се иска от нея.

- Няма значение, - каза почти на себе си Венета. Беше й хрумнала друга идея.

Потърси в скайпа снаха си Весела, при която се готвеше да заминава юбилярката. В този момент Весела не беше в Илинойс, а някъде в Лаос, по работа. „Imate li snimki naizgorqlata ku6ta?” – Венета изписа въпроса на латиница, не можеше да знае, дали компютърът в далечната азиатска страна разчиташе кирилицата... „Трябва да видя, дъщеря ми направи няколко през последното лято,” – отвърна Весела на чист български. Скоро тя препрати файловете, съхранени от щерка й. Детето беше снимало безразборно. Чудновата е гледната точка на малкото човече: подаваха се ъгълчета с варосани стаи и детайли от фасадата, отделни колони, червени керемиди и улуци, тук-таме се виждаха части от чардака, саксии с мушкато, на една фотография бяха увековечени счупен прозорец и олющена стена.

„Ще свършат работа”, помисли Венета и се зае да изпрати изнамереното и събраното на художника. Трябваше й повече информация за градината. Помнеше, че беше срещнала в двора цветя и храсти, някои от които не познаваше. Потърси в Интернет. Глициния? Да, беше забравила думата. Ружите различаваше, но в онзи двор растеше само определен вид ружи. Отне й още доста часове, за да открие чрез Гугъл точно кой. Перуники, мента, камшик, левурда, люляк, здравец, мащерка, изтравниче?... търсеше трескаво. Ровеше в стари хербарии, в спомените си, вглеждаше се в цветята на своя собствен балкон. Накрая прати и това на художника. Човекът чакаше с нетърпение в несебърската къща. Беше се запалил по налудничавата идея да възпроизведе изгорелия дом, както се сглобява сложен пъзел - по снимки, трохички памет и информации от мрежата.

След две седмици, когато Венета се прибра от туристическата обиколка с немците, Картината беше готова.

Юбилеят тропаше на вратата. В Софрониево им предложиха умопомрачителна трапеза. Децата дойдоха от Америка и предизвикаха одумките на селяните, свикнали да бъдат директни. „Ау, колко е остаряла Иваньовица”. „Много си напълнял, чедо”. „Ама какви са тия обуща!”

Вечерта запалиха десетки свещи. Поднесоха се първите подаръци. Когато дойде ред на Венета, тя облегна картината на един чепат ствол и преди да я разбули, разказа нейната история. Дали щяха да я харесат? После махна кърпата, която покриваше изображението на изгорялата къща. Юбилярката се разплака, това си беше в реда на нещата.

Останалите гости един по един се изправиха на крака. Те запристъпваха бавно напред, мълчаливи, устремени към платното като омагьосани... после започнаха да протягат към него ръце, сякаш искаха да се допрат до икона.

В настъпилата тишина се чу гласът на Венетиния брат: „На хората от Софрониево може да се вярва”.