МЪТНИ ВОДИ - ЧАСТ 3

 

Петък, 5 декември

 

Сочна лечоса, дъхава гуаява, кисело-сладка парчета, пролетните багри на агуакатето, цели щандове с юка и няме, обли, плоски индиански хлябове "касабе"; три вида червени домати, патладжани, чушки и лук, четири вида марули; мамон, манго и тамариндо, картофи, боб, ориз, ягоди и праскови от Колония Товар, ванилия от далечно Мексико, какао, грозде от лозята на Алтаграсия, ядки от лешници, фъстъци и бадеми, стафиди, едри лимони, портокали, грейпфрути, пъпеши и дини, няколко вида сладки банани и банани за готвене, магданоз, тарос, целина, репи, цвекло, колумбийски емпанади, себиче - перуанско мезе от сурови парчета риба в марината с много подправки… Главата ми се замайва от цветове, миризми и форми, въпреки че колоритът на тропическия пазар е помрачен от сивото небе и лепкавата влага. Продавачите вяло подвикват след редките зяпачи. Липсва обичайното оживление. Пробвам божествения вкус на "ангелската коса" - традиционно коледно сладко от Андите: пия белезникава чича, приготвяна от ферментирала оризова каша. Много щандове са покрити с найлонови чували. Аз самата съм покрита с черна мушама - предпочитам я пред чадъра, защото мога да използвам и двете си ръце. 

Цяла сутрин се мотая на площада, записвам рецепти, опитвам плодове, осведомявам се кои от даровете на плодородната земя ще се използват за украса от участниците в неделната процесия. Прибирам листчетата в торбата. Единствените вещи, които нося при краткотрайните екскурзии из града са химикалка, хартия, фотоапарат, касетофон и малко налични пари. Наистина се чувствам свободна. Но сега е време е да се връщам в хотела. 

Покритата трибуна пред кметството отново е център на някакво събитие. Сърдит оратор крещи в микрофона лозунги срещу безработицата. Пригласят му група мъже, които очевидно нямат какво друго да правят в този час на деня: "На работа, момчета, в неделя пада кмета ", "Стига сте лапали, кърлежи скапани" . Нестройна агитка тананика в такт с уличен китарист: "На луди ни направи/бездарната управа/но времето за кражби/най-после отминава".

На трибуната се качва възрастна жена, разказва как са я уволнили, защото идвала късно на работа, а в продължение на една седмица автобусните шофьори по линията, която тя използвала, били в стачка. От министерството я препратили в общината, а там й поискали "нещо в брой", за да задвижат случая. През това време собственикът обявил фалит и напуснал Пуерто Есперанса, без да заплати компенсации на работниците. Години пропилян труд.

Гневни възгласи от публиката. Тълпата расте с всяка минута. Започват да прииждат групи с плакати и знамена на различни синдикати и партии. Лошото време не е угасило пламъка на опозицията. Оставам под колоните на съседния търговски център, без да знам точно причината. Искам да разбера по-ясно, защо хората изглеждат толкова разжарени, тревожни, натопорчени? Какво очакват от неделните избори? Подсъзнателно се надявам, че Еухенио ще се появи на трибуната. Има нещо мистично в този нов лидер, за когото врагове и приятели говорят непрекъснато. Вчера чух гласа му по радиото, но той участваше в спор, нямаше възможност да представи цялостно възгледите си; с други думи - не долових наелектризиращото му живо присъствие, описано в репортажите на Ролф, обсъждано днес от хората на пазарния площад и предъвквано вечер в ресторанта.

*

Генерала слиза от служебната кола пред жилището на Кармен, с букет в ръка. Необичаен час за посещение. Хасинто се бе зарекъл да прекрати мазохистичното дебнене пред луксозния блок на старата си любов, но все не успява. Връхлита го предчувствие, че Генерала няма намерение да заминава. По някаква причина нито касетата, подхвърлена върху бюрото му, нито шантажа с текста до митницата и пресата, бяха произвели очаквания ефект. Време е да се заеме с подготовката на "последна фаза". За всеки случай.

Хасинто се измъква от скривалището си под навеса, отваря чадъра и поема към реката.

Трудно успява да открие скитника. Всичко под моста е потънало във вода, коритото на помътнялата река е запълнено от коренища и кал. Няма и помен от Джаксон. Заварва го заспал на един матрак в близкия пристанищен склад, където обикновено прекарва нощите през дъждовния период. Водата вече нахлува в помещението на криволичещи поточета; намокрила е краката на хъркащия бездомник. Струйки текат по навлажненото му лице. Джаксон замахва с ръка да ги избърше, събужда се с мърморене. Усетил чуждото присъствие, постепенно се разсънва. За Хасинто не е трудно да го убеди, че животът на един гаден сладострастник в униформа струва по-малко от пакетче бял прах, каса уиски и нов официален костюм за неделната служба. Братът на Мари Фе се надява с цялата си душа, че Рудолфо ще му звънне преди празничната процесия. Днешната гледка на военния с букет в ръка бе разлютила черния му дроб.

Налага се да забрави картината, защото има да свърши още една работа - може би последната от многобройните задачи, които Генерала му е възлагал. Излиза в дъжда и поема към кметството.


Еухенио Гуайкарачеа се появява на трибуната привечер. Нарасналата тълпа посреща изкачването му с див рев и вдигнати в юмрук ръце. 

- Братя и сестри, - подхваща той вдъхновено, но не много силно. 

Улицата притихва, сякаш хората очакват да чуят откровението на някакъв Спасител. Започва отдалеч: изгубеното време, фалшивата демокрация, некомпетентната администрация, човешкото страдание, набъбващото недоволство, грабителството на властта, занемарените квартали. Прескача от индиански легенди и патриотични символи до спомени за собственото детство. Цитира Мао, Кадафи, Боливар, Библията и Кастро, Тони Блеър и главатари на партизански движения в района. Невъобразима идеологическа каша, сочен, изразителен език, органичен контакт с омаяните слушатели.

Този човек е медиен феномен. Като пророка, когото срещнах преди време в Пуерто Аякучо. Той съумяваше да завладее със свещенодействията си всички присъстващи на племенния съвет. Това не бе странно за индианците. Предполагаше се, че вярват в шаманските превъплъщения и във връзката между света на прадедите и видимия свят. Гадателят обаче успя да въвлече и мен в нощните си полети над джунглата, в своите разговори с духа на ягуара, почитан от ловците пиароа. За миг го видях да се превръща от скромен полугол факир в свещен звяр. И в двата случая имам работа с вълшебници на словото и внушението. И в двата случая, някакво атавистично чувство на обожание се бори с аргументите на разума. На трибуната в момента ясно виждам месиански тип лидер, задвижван от гигантско его. Прост и силен като хляб. Популист, традиционен главатар и модерен пророк, манипулатор, екзорсист, площаден оратор, властелин на обещанията, продавач на надежда. Но карамба, какво присъствие, каква власт над съзнанието. Разбирам популярността му, сама се поддавам на това излъчване. Сладкодумец като него може да поведе фанатизираните си почитатели накъдето пожелае. Словото му въздейства като песента на сирените върху одисеевите моряци. Завладява, обладава и погубва. Хората пред мен, до момента забравяни, унижавани, отхвърляни или изключвани от определени сфери на обществения живот, са готови да го последват от предверието на рая до сатанинските бездни. Посоката зависи само от Еухенио. Смазваща отговорност.

Докато множеството скандира лозунги и се люлее като жива вълна под дъжда, откъм ъгъла прибягват няколко силуета. Един от тях ми е смътно познат… Не го ли мярнах онзи ден в ресторанта… Сякаш по даден знак, новодошлите започват да хвърлят камъни по тълпата. Настъпва смущение, хората се разпръскват на по-малки групички, чувам писъци и изстрели, край мен пада възрастен човек. Броженията и протестите прерастват в безредици и хаос. Сирените на полицията се смесват с виковете на Еухенио, който не напуска трибуната, а се опитва да успокои хората. Нарича пришълците "страхливци", "плъхове", "подлеци", "кметски подлоги". Отрицателна енергия изпълва въздуха. Виждам униформени младежи с палки в ръце и газови маски. Уплашена майка притичва с 3-4 годишно дете в ръце, отмествам се, за да й направя път, човешката река ме повлича, чува се силен трясък, облак лютив дим плъзва по площада и след миг всичко се покрива с белезникава мъгла.

*

Събуждам се в коридора на болницата, със силни болки в главата, гърлото и гърдите. Очите ми смъдят, наоколо стенат хора. Цялата съм мокра, защото спасителите ми са свалили черната мушама, която носех на митинга. Тя лежи до мен в леглото, като чувал за мъртвец. Един полицай ме пита говоря ли испански и как се казвам, наоколо сноват разтревожени цивилни и медицински сестри. Дават ми някаква течност, след това дълго време не ми обръщат внимание. Малко съм замаяна, трябва ми време да се окопитя и да се вслушам в разговорите на ранените и техните посетители, приятели и роднини; съпричастни, угрижени, предани.

Шайката на Генерала е успяла да разгони митинга на опозицията. Предполагам, че в отчаянието си пред очевидната популярност на Еухенио, старите политици прибягват към насилието, като последно средство да всеят несигурност, омраза, страх и злоба сред избирателите. Обичайна практика по тези ширини.

Вън притъмнява, в тропика нощта се спуска бързо, почти изведнъж. Околните не се занимават с мен. Изведнъж ме обхваща паника - никой не ме познава, излязла съм от хотела без документи. Исках само да се пошляя из пазара. Ако ми се бе случило нещо наистина сериозно, ако не бях дошла в съзнание… По-добре да не продължавам. Течността, която ме накараха да изпия, има успокояващ ефект. Главата не ме боли толкова и се опитвам да стана, но страшно ми се завива свят. Коридорът на болницата е тесен и шумен, стените - олющени, помещенията, занемарени. Разнася се неприятна миризма на гнило, лекарства и кръв. Внезапно токът спира и някой ме бутва в тъмното, преди да успея да се добера отново до леглото. Свивам се до стената на пода, докато отмине объркването. Включват помощния генератор и мъждивите крушки над главите ни отново светват. Възрастна жена в синя престилка се навежда над мен, помага ми да се изправя и приближава леглото на колелца.

- Не бива да се движиш в това състояние. Изчакай малко. - Как естествено тукашните хора преминават на ти. Започвам да се чувствам по-спокойна, съществуваща, приета.

- Пилар.

Жената престава да ми говори и се обръща мигновено.

Мъжът, който я вика, очевидно е хирург: целият е опръскан с кръв.

Сваля марлята от устата си. Изглежда уморен:

- Номер 3 трябва да се почисти преди следващата операция. И в бараките имат нужда от глюкоза, потърси някоя от сестрите.

Санитарката му кимва. Преди да тръгне към вътрешното крило, успява да ми каже:

- Мамита, извадила си голям късмет. Ще ти се размине само с леко задушаване и уплаха. В интензивното има петима тежко ранени, двама с опасност за живота. Докараха повече от шейсет човека. 

След около два часа успявам да се надигна от мястото си и напускам болницата. Никой не ме пита коя съм, къде отивам. Дъждът ме посреща с ликуващи струи, упорит, настоятелен, застрашителен като набъбващ гняв. Неволно потръпвам и се сгушвам под мушамата си. Прибирам се в хотела по среднощ.

 

Събота, 6 декември

 

Мария Фернанда замесва тесто за арепи, когато върху набрашнените й ръце покапва вода. Влагата идва от тавана и след малко капките зачестяват, парчета от мазилката се посипват върху масата. Жената зарязва съда с брашното и хуква да търси кофа. Сама е вкъщи - майка й изведе внучката до съседите, а Хасинто почти никога не се свърта у дома. Сърцето й се свива от тревога. Къщата се разпада пред очите й. Ще успеят ли с продажбата? Последното предложение бе повече от приемливо. Всичко тук е на името на майка й, но двете заедно водят преговорите с Генерала, скришом от Хасинто. Трябва да се бърза. Мария Фернанда покрива с найлонови торби телевизора, стерео-уредбата и микровълновата печка, най-ценните притежания на фамилията. След това излиза да търси брат си. Ще го моли да замаже дупките.


Днес съм по-предпазлива в уличните си скитания. Остават броени часове до празничните процесии, които са основната причина за присъствието ми тук и не искам да ги изпусна, гипсирана в някоя болница. Заобикалям отдалече митинга на официалистите, организиран на същата покрита трибуна пред кметството, в съседство с търговския център. Сега е техният последен шанс за политическа агитация и го използват, макар че публиката под дъжда е малобройна. Под навеса има повече народ, отколкото около платформата. Сред ораторите забелязвам кмета, до него стои един военен с пагони на генерал, мисля че се досещам кой може да бъде. Преди да хлътна в търговския център, мярвам отново смътно познатото лице на младежа от ресторанта, силуета от вчерашния митинг. Говори по мобилния телефон. Към него се приближава годеницата на Карлос, Мария Фернанда - жената със стоте истории. Изведнъж се сещам къде съм го виждала - в нейната къща. Много рядко. Ако не се лъжа, беше й близък роднина. 

В търговския център всички говорят за изборите. Сякаш от това зависи животът им. Само зад щанда за козметика дочувам да обсъждат времето: изглежда някъде по пътя има срутване и една от продавачките не е успяла да дойде на работа. Момичета с къси полички и червени шапки, своеобразен тропически хибрид между Дядо Коледа и Снежанка, предлагат парфюми на малобройните клиенти. Годината е лоша за собствениците на магазини. 

Трябва да намеря подарък за Ролф. Едва ли ще го видя друг път преди Коледа, искам да използвам тазвечершния прием. Вече знам какво ще му купя: книга с въздушни снимки от Гран Савана. Обожава дивите области, но няма възможност да ходи често там, защото агенцията предпочита да го праща в райони с политически събития, а не из величествената пустош на граничните щати.

*

Няколко моторници чакат да отведат гостите до норвежкия кораб, който е на рейд. Корпусът му е празнично украсен, светлините блещукат с всички цветове на дъгата, пречупени през миниатюрните призми на дъждовните капки. Стройни морячета в безупречни парадни униформи посрещат новодошлите. Придружават ни до търбуха на металното чудовище. Няма открита палуба. Не сме на яхта за луксозни пътешествия и ваканционни увеселения, а на военен кораб, който извършва учебен курс. Най-екзотичният ми прием.

В залата е шумно и задушно, не е предназначена за толкова много хора. Оглеждам се за нашите дипломати, които ми изпратиха поканата в хотела. Не ги виждам, но откривам Ролф. Приближавам се да му подам книгата и той ме запознава с другите от групата: Рудолфо, банков посредник и Патриция, бъдеща журналистка.

- Как ви се струва нашата страна? - Рудолфо се опитва да поведе разговор с най-баналния от всички въпроси, видимо го прави от приличие, а не от интерес. Изглежда разсеян и погледът му шари на всички страни. Отварям уста да му отговоря, но Ролф ме изпреварва:

- За бога, тя е живяла една година в Амазония, говори три карибски езика, знае повече за страната от много твои сънародници. 

Не разбирам защо е толкова сърдит, любезният глуповат въпрос не заслужаваше чак такава враждебна страст.

- Не съм шаман, нито пророк, откъде мога да знам - отвръща Рудолфо със същата неприкрита неприязън.

Тези двамата не могат да се понасят и едва ли аз съм причината. Нови хора се присъединяват към нашата група и за миг напрежението във въздуха се разсейва. Отново подхващат вездесъщия разговор за изборите.