МЪТНИ ВОДИ - ЧАСТ 1


(Хроника на деянията на прииждащия дъжд)

 


Понеделник, 1 декември, вечерта

Пуерто Есперанса1

 

На пръв поглед по нищо не личи, че градът е обречен.
Глъчката в отсрещния ресторант и бръмченето на климатика ми пречат да заспя. Пускат записи на Боб Дилън, после - на Оскар де Леон. Бийтълс се редува с Дженифер Лопес, Ен Синк с Шакира, салса и меренге, с рок и блус.

Въпреки дребните неудобства, обичам да отсядам в Пуерто Есперанса. Улиците край пристанището напомнят за колониалните времена, връщат ме към приключенията на капитан Блъд, пирата Морган, Релейт и френските корсари. Предпочитам изгледа към морето пред разрошеното от небостъргачите небе над Столицата. Тук сложих в ред записките си за племето яномами, след година и половина живот в Амазония. Сега се връщам, за да описвам местните коледни религиозни и фолклорни традиции.

В института, където преподавам, гледат с подигравка на изследователи без практически опит в слабо познати райони. Удобен повод да крънкам фондове за антропологични проучвания. Но не идвам заради престижа. Чисто и просто ми харесва теренната работа. Колко души могат да се похвалят, че им плащат, за да се отдават на любимите си занимания?

Този път извадих кучешки късмет. Вали вече девети ден, макар че дъждовният сезон приключи отдавна. Неспокойствие. Влага и мирис на гнило. Тъмно е. Топло и лепкаво. Мравките, паяците, червеите и скорпионите постепенно заемат ъглите на хотелската стая, излизат дори през деня, шумолят из сенките, завладяват и последния етаж, търсят убежище от неспиращия порой. Невидими семенца надигат пръстта, упорити стръкчета пъплят от мазето към прозорците, устремени към светлината, жадни за живот, вкопчват се ожесточено във всяка песъчинка, която изпълва дори най-незабележимата пукнатина в гъбясалите стени. Властно и страховито тържество на материята, неудържима, егоистична, жестока, вездесъща. 

В ресторанта ще успея временно да се спася от кошмара на летящите хлебарки. Чистачката ги сравнява със Супермен, заради крилцата и заради способността им да се появяват винаги - навсякъде. Мразя новите градски митове.

Пресичам улицата и влизам в заведението, измокрена до кости, като повечето клиенти, притичващи без чадър по крайбрежния булевард. Поръчвам си коктейл Маргарита. Шумна групичка в дъното играе на домино. Взимат цялата работа много насериозно. Залозите са големи. Вглеждам се в лицата.
Днес следобед засякох няколко метиса с шарени кърпи на главите, които организираха бой с петли под навеса. Вечерните комарджии са други, но изглеждат също толкова съсредоточени и наежени. Излъчват напрежение. Като схлупеното небе.

Играта приключва със скандал и побой. Губещият вади пистолет. Партньорът му го потупва успокояващо по рамото:

- Кротко, Хасинто!

Лицето на победения ми напомня за някого. Врявата утихва. Двойките спират да танцуват. Двама пийнали бабаити избиват оръжието от ръцете на младежа, останалите го изтикват във влажната нощ. Оркестърът засвирва отново.

Миг след това от тъмнината изниква внушителна фигура. Задимено е, но достатъчно ясно се вижда, че кварталният скитник препречва входа на ресторанта. Отблясък от светкавица откроява призрачния силует. Той повдига ръце към тавана и започва да говори:

- Пазете се, нечестивци, обиждате Всевишния. Към разруха и опустошение върви този свят, близък е денят на Страшния съд. Чуйте словото божие и се покайте, докато е време: "И, ето, Аз ще докарам на земята потоп от вода, за да изтребя под небето всяка твар, която има в себе си жизнено дихание; всичко що се намира на земята ще измре."

Силна музика, звън на чаши, викове и смях заглушават думите му. Една от келнерките донася месо, зеленчуци и арепа в картонена чиния. Скитникът спира проповедта, взима храната и изчезва в тъмнината, сякаш никога не е съществувал.

След малко пристига Карлос и си поръчва ром. Той работи на половин ден в музея на художника Армандо Реверон. Институтът по история го използва като водач на специалистите, посещаващи района, но основната му работа е да помага на вуйчо си Дон Луис в "абастото" - махленската бакалница, откъдето идват повечето семейни доходи. Трябва внимателно да планираме предстоящите срещи, защото не искам да му отнемам много време. Коледните празници са звездният миг за дребните търговци. Хората са получили годишните бонове, заразяват се от щедростта на момента и са склонни да харчат.

 

Вторник, 2 декември


В колониалната сграда цари суматоха. "Този дъжд проваля всичко. Днес трябваше да изберем кралицата на красотата." Кметът е подтиснат, направо смъцафърцан. Карлос ми обяснява причината: любовницата на някакъв много важен генерал е включена в списъка на кандидатките. Тя от край време живее в зоната, но сега Генералa й е купил апартамент в луксозния Клуб Кампестре. Хем я държи далеч от семейството си, хем може да я посещава винаги, когато пожелае. Нейните роднини се отнасят със смесени чувства към сполетялото ги благоденствие. В неделя има местни избори. Кметът се надява да го преизберат с помощта на силните генералски връзки. Тази година битката ще бъде особено ожесточена, защото опозицията има много силен кандидат - бивш общински съветник, наперен, сладкодумен адвокат. Омайва гласоподавателите с речи срещу старите корумпирани водачи, призовава към промени и социална справедливост, изисква да се спазват законите, да се премахне шуробадженащината. Дребните собственици са очаровани от него, а бедняците от схлупените бараки в деретата направо го обожават.

Генералът притежава хотела, три супермаркета, няколко жилищни блока, пет аптеки, с други думи - половината градче, но съвсем не е сигурно дали ще може да реши изхода на борбата в полза на своя кандидат, както е ставало при други случаи. Въпреки всичко, кметът държи да бъде добре с военния: властта се сменя, парите и пагоните остават. Само че засега дъждът проваля плановете на нашия домакин да се подмаже с нагласения резултат от конкурса. Човекът видимо не е на себе си от тревога и опитите ни да привлечем вниманието му остават безрезултатни. Решаваме да минем през музея, на път за дома на Мария Фернанда.

 

*

Мария Фернанда не може да си намери място. Брашното изпълва вече цялата къща, и без това схлупена, набутана в края на улицата. Оттук зейва дерето, осеяно с бараки, които хората с право наричат ранчос. Мария копнее да се махне, да отиде в големия град, високо в планината и там да започне нов живот. Няма дългите крака на Кармен, нито нейните изумрудени очи; не умее да се придвижва в пространството по безподобния начин, който подлуди първо брат й Хасинто, а после онзи столичен генерал, вездесъщият благодетел на Пуерто Есперанса. За да се измъкне от безличното съществувание, Мари Фе трябва да продава на плажа емпанади, арепи, пържени банани; и да пести. Но дъждът от 10 дни се сипе като из ведро и тя изкрейзва от принудително безделие. Дон Луис продължава да праща брашно и олио на кредит от магазинчето. Вече е задлъжняла до гуша. Точно когато й е най-малко изгодно. Дон Луис е техен съсед и вуйчо на гаджето й Карлос. Карлос е добър с нея, но нещата не вървят гладко от известно време. Тя и майка й мечтаят да продадат овехтялото жилище. Генерала иска да откупи всички терени на улицата, включително къщата и магазинчето на Дон Луис, за да построи там супермаркет. Дон Луис се запъва, понеже гигантският проект ще умъртви неговата бакалничка. Брат й също не иска да чуе за делови отношения с униформения търбух, който му отне Кармен. Макар че работи за Генерала, той не знае кого да мрази повече - дали невярната си приятелка, или безсрамния си шеф, успял да я купи за дребни монети. Вкъщи са два на един в полза на преселението, но Карлос навива Мари Фе, че магазинчето на Дон Луис е по-добро за квартала - екологично чисти продукти, пресни плодове и зеленчуци, покупки на кредит. Само че вуйчото няма възможност да купи къщурката, а Генерала вече е спечелил съседите с отлични оферти. Дон Луис лази по нервите на униформения дерибей първо, защото отказва категорично да продаде собствеността си и второ, защото се опитва да организира дребните търговци за съпротива срещу рекетьорите, бодигардове на военния. Насъсква ги да не плащат "ваксинацията".

Мария Фернанда не очаква много от мъжете, след като бащата на малката Клара я изостави бременна в шестия месец. Преди години същата участ бе сполетяла майка й, но тя примирено обясняваше, че градският живот не бил за Сантяго, чиито роднини от племето пемони населяваха зелените му сънища. Две години след раждането на Мария Фернанда, той бе поел по прашния път към ляносите и Ориноко, за да не се завърне никога. Хасинто помнеше тежката му ръка и алкохолния му дъх и го мразеше от все сърце. Повечето приятелки на Мари Фе се опитваха да "вържат" с дете някой Хорхе или Андрес, за да ги издържа. Но нейният опит да надхитри съдбата се провали и бе решила занапред да разчита само на себе си. 

Днес Карлос й каза, че ще доведе за обед историчката по традициите. Беше я канил и друг път. Не изглеждаше лоша жена, но й се струваше малко смахната. Преди шест месеца дойде и я помоли да разкаже подробно няколко стари случки и легенди, които се носеха от уста на уста из пристанищния град. Тогава Мари Фе изрови от паметта си историята за Оплаквачката край Запустелия Път и слуховете за безчинствата на Лудия Пират от Крепостта на Хълма. Като малки намираха сутрин следи от стъпки по плажа и брат й твърдеше, че оттам е минал Призрака на Монахинята. Историчката изглеждаше ентусиазирана. Да й се чуди човек. Учила е 20 години, за да описва танците на дяволите от Яре, или церемониите около великденските празници.

Истината е, че на Мари Фе не й е много до гости, особено до служебните полуприятели на Карлос. Днес очаква един посетител, който не трябва да се засича с никого, освен с майка й. Генерала е обещал да намине с последно предложение. Може би още по-съблазнително от предишното…

Интересите на военния и на тукашните търговци се сблъскват почти на всяка крачка из градчето: от терените до служебните постове в органите на местната власт. Отначало хората симпатизираха на Дон Луис, но безработицата е голям бич. Генерала спечели мнозина, настанявайки ги на работа в митницата, кметството, болницата, банките. Има нужното влияние и знае къде е слабото им място. Битката се води на живот и смърт.


Дебело въже пресича крайморските улици. Властите го използват вместо спящ полицай. Така намаляват скоростта на колите по пътя към пристанището. От три дни в Пуерто Есперанса се очаква да акостира норвежки кораб с екипаж от млади моряци, които завършват обучението си с околосветско пътешествие. Норвежкият посланик подготвя на борда му предновогодишно тържество за колегите си в събота вечер, денят преди изборите. Секретарката от нашето посолство клюкарства по телефона, преди да ми изпрати поканата за приема: "Поръчани са неограничени количества финланска водка, черен хайвер и пушена сьомга".

Колата пълзи край оградата на пристанището със същата скорост, с която дъждът разяжда металните корпуси на корабите. Времето в тропика тече бавно. Карлос преодолява последния спящ полицай и поема към музея, сгушен в една от извивките на шосето. Тук Реверон е рисувал най-нежните трептения на морския въздух, нахлуващите струи предутринна розовина, безтегловната милувка на бриза. Тук е пристягал безпощадно с конопена връв хилавото си тяло, за да отдели нечистата му долна половина от сърцето, ръката и главата, за да откъсне светлината от сянката, слънцето от дъжда. Тук, сред дивата красота на карибския пейзаж, неговите вътрешни демони са съжителствали кротко с единствените обекти, наподобяващи човешки същества - парцалени кукли в естествен размер. Най-много обичам една негова творба, която се съхранява в градската галерия: високо в небето се води битка. Два красиви орела спорят за надмощие. На преден план в морето - дребна фигурка, чужда на трагедията, разиграваща се в синевата. Рибар съсредоточен в ежедневната си работа - да напълни лодката с богат улов и да осигури бъдещето на близките си. Две нива, два плана. Всеки е затворен в своя свят, никой не обръща внимание на другия и не го разбира. Всеки е красив, но и ограничен по своему. На кого ли е симпатизирал Реверон?

Карлос и пазачът на музея още преди няколко дни са приютили куклите под навеса. Дъждът е размазал изрисуваните им с въглен и бои лица. Черни и червени струйки се замръзнали по тях, сякаш застинали сълзи. Куклите почиват отпуснати по пейките, заедно с абсурдните апарати, сътворени от болното въображение на художника. Никакви удобства, никакви картини. Картините са в галериите и в частните колекции на десетина милионери. Струва ми се несправедливо.

Двамата мъже предприемат втората решителна стъпка, описана в наръчника за природни бедствия - ценните предмети се складират в малката административна сграда, вратите се заключват и всички излизаме бързо от разкашкания двор. Буквално под краката ни, пръстта се превръща в полутечно свлачище.

*

Кармен ни чака с димящо кафе. Информира ме делово, че днес е приготвила известна индианска легенда и започва да разказва почти веднага след традиционната обмяна на любезности:

"Авила е името на планината, която се извисява като стена между Столицата и морето. Във времената преди нахлуването на испанците, местните племена наричали каменната грамада Гуарайра Репано; ще рече, "вълната, дошла отдалеч", или "морето, превърнато в земя". Мълвата разказва, че някога всичко било равно и от колибите си хората можели да наблюдават сините вълни, необятната водна шир. Но веднъж племената обидили богинята на морето у тя пожелала да ги накаже с унищожение. Вдигнала една голяма вълна, най-високата, виждана по тези места и я запратила към брега. Уплашени до смърт, всички хора коленичили и от сърце помолили за прошка. Богинята се смилила и миг преди вълната да залее разкаялото се множество, превърнала огромната водна маса в камъни и пръст, в планински хребети."

Кармен приключва с разказа. Малко е късичък, но не настоявам за повече. Забелязвам, че през пет минути поглежда часовника си. Изпивам набързо кафето, сбогувам се с нея, с майка й и с Карлос и отивам да се приготвя за следващата среща. Имам страшно много работа. Празниците тепърва започват. В Пуерто Есперанса посрещат Духа на Коледа, Бъдни Вечер, Царете магове; приготвят куп традиционни коледни яденета с местни продукти: аяка, хляб с шунка и стафиди, черна торта, салата от кокошка; предстоят две църковни процесии - пред храма и в морето, с лодки, украсени до върха на мачтите с цветя; очаквам да заснема религиозни служби, народни увеселения, новогодишен базар, панаир за децата. Всички чествания са свързани с драматични легенди, суеверия, песни, заклинания. Приготвила съм видеокасети и отделно, касетофон за резерва. От четирите пътувания събрах доста бележки за това, как католическата традиция в тази страна се смесва с доколумбови ритуали и африкански култове. Сега трябва да установя, чие влияние надделява при напластяването на различните културни течения в района на старото пристанище?

Имам и друга тема. Индианците и до днес вярват, че душите на мъртвите преминават в отвъдното през пещерите. Абстрактните фигури в скалните кухини край старата испанска крепост, изрисувани често във форма на спирали или кръгове, вероятно представляват "входни врати" към света на духовете. Древните възприемали повърхността на каменните късове като тънка мембрана, през която посветените прекрачват границата между земното и свръхнатуралното, а духовете могат да се върнат в царството на живите.

Мисля за пътешествията от египетската Книга на мъртвите, за гръцката река Лета и за магическите сили, приписвани на прозрачните повърхности през Средновековието. В много древни култури, например в Мадагаскар, или в Англия, най-краткият ден, денят на зимното слънцестоене, се смята за специален момент, подходящ за астрални пътешествия. Тогава грижливо подготвени жреци влизат в контакт с духовете на прадедите в изградени за целта култови комплекси. Като Стоун Хендж.

Дали лос текес и другите племена от долината край Авила са използвали пещерите по това време на годината, за да установяват контакт с отвъдното? Какви шамански техники са прилагали, за да улеснят връзката? Може ли да се говори за логически матрици, за шаблони или за архетипове в примитивния им начин на мислене? Дали тезата за културен паралелизъм не е прекалено изкуствена? Ако успея да отговоря по един или друг начин на половината запланувани въпроси, идването ми няма да бъде напразно.

 

 

(Мътни води - част2)