МУСКОВАДО

 

На Лили


Впи се в гръбнака на шосето така отчаяно, сякаш бетонната змия заплашваше да я елиминира при най-малкото заплесване. Щеше да си навакса за трите години работа без почивка, за отпуските, отлагани по нареждане на киселия шеф, за скучните спрингфийлдски недели, за стотиците изгубени часове в най-големия хипермаркет на континента, за орисията вечно да се доказва, която прие като необходимо зло, придружаващо зелените карти, вълни, планети и човечета. Отдавна разбра, че няма да спечели състезанието; но можеше да се позабавлява. Бързаше към „Омагьосания хълм” между Лос Анхелес и Сан Франсиско, както преди много години беше тичала към първата си среща с „Гражданина Кейн”, в салона на филмотечното кино.

Жената с въдицата беше седнала на брега и не преставаше да се усмихва.

- Откъде си?

- Отдалеч.

- Колко далеч?

- Отвъд океана.

- Виж ти. Сигурно имаш купища интересни истории за разказване. Аз съм Луиза, от Ню Йорк. Но семейството ми е дошло от Хаити.

- ?!?

- А, не, не, преди повече от два века ...По кожата ми си личи. И по името. Пра-пра-пра дядо ми бил от потомците на рода дьо Монфорт. Убили го по време на революцията в Хаити. Жена му, Жаклин, била болнава и бременна, но успяла да избяга с помощта на един верен роб, Мусковадо. Добрали се по море до Ню Йорк и броени месеци по-късно, тя родила. Била напълно разорена, разполагала само с няколко семейни бижута, което й позволило да наеме скромно жилище и – какъв ужас – да заживее сама, в съседство с търговци-емигранти от Барбадос. Колибата на роба й била в дъното на мизерния двор. Изпаднала в дълбока депресия, Жаклин отказвала да говори. Черният младеж, който я спасил, започнал да върши не само домашната работа, но и да прескача до съседните улици. Който пожелаел, можел да го наеме. Трудът му бил възнаграждаван твърде пестеливо, при това не директно. Плащали на господарката. С парите се издържали тримата – тя, той и бебето.

- Трябва да се е чувствала обичана... Влюбен ли е бил?

- Обвиняваш ли го? Тя сигурно се е измъчвала от факта, че не може да даде толкова, колкото получава. Не ме апострофирай, сякаш ти преразказвам „Чичо Томовата колиба”. Звучи ужасно, знам. През 1804 робите просто са били докарвани в САЩ оковани, не е имало начин Мусковадо да заживее независимо от господарката си, дори в северните щати. По онова време хаитянските негри са се борели за свободата си. Но той не останал на острова, предпочел робството. Сигурно са го сметнали за предател, за безхарактерен подлизурко. Наистина трябва много да я е обичал... Когато пра-пра-пра баба ми починала, Мусковадо бил прибран от съседите, барбадоските амбулантни търговци. Те съжалили детето, а робът не се отделял от него и практически го отгледал до 14-тата му година. Тогава се появили лелите и чичото от рода дьо Монфорт. Трябвали им 14 години, за да открият следите на пра-пра дядо ми и на неговия „настойник”, въпреки че френските роднини живеели в Луизиана. Жаклин никога не разгоравяла с Мусковадо. По някаква причина, тя не поддържала контакти с роднините си. Хаитянинът не знаел, че знатната му господарка има брат и сестри, заселници в Америка, докато барбадоските търговци не поразпитали тук-таме за покойната си съседка, с надеждата да получат възнаграждение.

След като предал детето на близките му, Мусковадо изчезнал. От него не е останала никаква вещ, никаква следа, само фамилната легенда. И един златен медальон, подарен му от моята пра-пра-пра баба. Негърът не пожелал да го задържи. Върнал бижуто на сина й, когото отгледал. До днес, това е единствената ни семейна реликва от Хаити – миниатюрен портрет на мургав Христос с черти на Бонди. Никой не разбрал къде е отишъл Мусковадо. Никой не запомнил истинското му име. „Мусковадо”* всъщност бил прякор,който му лепнали робите от Барбадос, докарани да прислужват в къщата на въпросните съседи. “Мусковадо”, защото бил благ по характер. “Мусковадо”, защото често разказвал за работата из захарните плантации на своя остров. Семейната легенда гласи, че пра-пра дядо ми Пиер така и не се приспособил към света на богатите си бели роднини. Скоро след като навършил пълнолетие, той напуснал дома им.

Върнал се в Ню Йорк и започнал самостоятелна търговия с френски коняци, голямо падение, според благородните му лели. Оженил се за обикновена американка - втори удар по аристократичното самочувствие на рода. Пра-пра дядо ми бил достатъчно умен, за да вложи парите от печалбите си в нещо смислено – в медицинското образование на пра-дядо, а после и на дядо. От своя страна, синът ми Жан Пиер, е наследил семейните професионални интереси и в момента е в Хаити, като доброволец. Член е на „Лекари без граници”.

Не знаех как да продължа разговора. Жената избълва заплетената си фамилна история още при първата ни среща. Защо го правеше? Беше се зачервила, тревожех се за кръвното й; дали не спадаше към досадния тип застаряващи матрони, които жадуваха да намерят търпеливи слушатели, за да ги направят свидетели на уникалния си живот?

Чувствах се неловко, от доста време стоях пред нея, но пък и нямаше какво толкова да правя, докато не отвореха за посещения имението на хълма. Тя посочи с глава мястото до себе си, подаде ми въдица и се отмести, за да се настаня по-удобно.

- Опитай, не е голяма философия, ако го правиш само за компания.

- Кълве ли?

- Зависи. Още е рано, може да извадиш късмет... За там ли чакаш? – погледна нагоре, към огромния замък.

Кимнах. После реших да избегна неловкото положение, като се опитам да вмъкна по някакъв начин темата за Хаити в разговора. Все пак, не знаех със сигурност, защо възрастната дама ме занимава със семейната си сага в подножието на омагьосания хълм, принадлежал някога на Уилям Рандолф Хърст...

- Орсън Уелс е снимал „Макбет” в Хаити. Наел е само черни актьори. Непрекъснато си е създавал неприятности. Бил е дързък до наглост. Нищо чудно, че се е стигнало до сблъсък между него и не по-малко себичния Хърст.

Мислех си, дали жената иска да хване нещо, или виси край езерото предимно от скука. Въпросът й ме увери, че слуша внимателно, а не държи само да се изприказва:

- Знаеш ли кога е снимал „Макбет”?

- Да, през 1948 г. С „Гражданина Кейн” ги дели една война. И нямам предвид точно Втората световна, нито пък „Войната на световете”.

- Значи е снимал „Макбет” няколко години след скандала, от който и двамата не успяват да се възстановят напълно...

- Било е въпрос на чест...

- Честта на дамата...Знаеш доста за страстите на Хърст. Европейците си падат по историята.

- Ами, по-скоро сме обременени. Има сюжети, които отказват да ни напуснат.

Нещо се закачи на въдицата. Дръпнах рязко и сребристото телце се заогъва във въздуха.

- Дребна е. Можеш да я пуснеш, ако искаш, - отбеляза жената и продължи да се държи като волнонаемен екскурзовод. – Знаеш ли, че Рандолф е бил страшно ревнив? Май ревността е била единственото любовно чувство, което е познавал. Веднъж стрелял по Чаплин, защото видял как англичанинът целува приятелката му.

- Знам. Било е на яхтата на Хърст. Празнували са рождения ден на Томас Инс. Уилям Рандолф извадил патлака си и стрелял по Чарли, но улучил рожденика. Тъй като няколко дни след това Томас починал от раната си, милиардерът трябвало доста да се потруди, за да не попадне в затвора.

- Ти пък всичко знаеш. За тази история казват, че не било съвсем сигурно, дали е вярна.

- Защо не, властта покварява. Един медиен магнат може да си купи невинност, ако му потрябва.

- Хм. Вярно, че Бъкси Сийгъл се опитвал да шантажира Рандолф, като твърдял, че притежава снимка на Инс, проснат на палубата с голяма дупка в главата. Казват, че Хърст чинно си плащал, за да запуши устата на гангстера. Не случайно в имението му след години са снимали сцени от „Кръстникът”.

Един белокос мъж излезе от близката каравана и вдигна ръка за поздрав към кея.
- Мъжът ми... Говореше с Жан Пиер по Интернет.

Махна му приветливо в отговор и добави по-силно, за да бъде чута:

- Как е той?

- Върнали са се в Порт-о-Пренс, бяха капнали, цяла нощ са дежурили в болницата.

- Мъжът ми Джон Смит, - посочи го жената. После с малко смешновата церемониалност приключи ритуала по представянето. – Моята нова приятелка от Европа. Помниш ли, Жан Пиер разправяше, че след земетресението, една от европейските държави изпратила по грешка хуманитарната помощ в Таити, вместо в Хаити. ...Младата дама е дошла да види империята Хърст.

- И попадна на империята дьо Монфорт...

- По-скоро на графство Смит. При това владението ни е на колела. Пътуваме с каравана, - възрастната жена се обърна отново към по-младата. - През зимата слизаме към Флорида, през лятото се качваме към Мейн. Не сме много придирчиви, на тези години човек става или циник, или мъдрец. Като философия не са чак толкова противоположни. Е, трябва да тръгваме, за да изпреварим горещината.

Жената чевръсто се надигна от мястото си и пое към колата. Протегнах ръката, в която държах леката въдица. Старицата я пое, вдигна рамене и малко преди да обърне гръб на езерото, реши да си вземе сбогом:

- Земята е била заплатена от баща му, Джордж Хърст. Качил се той на хълма и казал: „Искам всичко това, докъдето ми стига погледът, да бъде мое”. Не искал човекът да му се пречкат, докато си пие кафето, подсладено с мусковадо. Но имало и други собственици в долината, неизтикани още на юг; и макар че направили невъзможното, за да разширят владението си, бащата и синът никога не успели да купят всичката земя.

 

*Мусковадо – тип нерафинирана кафява захар, известна още като „Захар от Барбадос”, или „влажна захар”. По-тъмната захар е от по-качествена тръстика, с по-богато съдържание. По-тъмният цвят на захарта, както и нейният богат аромат обаче зависят и от още нещо (не само от качеството на тръстиката) - от степента на изсушаване или по-точно от количеството останала меласа в захарта. Колкото повече меласа има, толкова е по-тъмна и по-ароматна, а колкото е по-изсушена, толкова е по-светла и ароматът отслабва. Така в началото се вади "Дарк Мусковадо”, после "Светло Мусковадо", Често се използва при направата на деликатесни сладкиши и на уиски.