МОЯТ ДОМ, МОЯТА ДЖУНГЛА

 

„Жените са като птиците, всичко знаят, а малко казват.

Мъжете нищо не знаят, а много казват.”

Африканска поговорка

Имаше едно семейство рабипеладо* в двора на къщата ни в Каракас. Привечер майката разхождаше по бордюра на градинската алея цялата си челяд, с вирната опашка. Не знаех нищо за тези зверове, пък го нямаше и чичко Гугъл, затова трябваше да прибегна до ненаучните местни характеристики: „грозни, мръсни, зли”, подхвърли наш приятел, когато видя „мишоците”. Не изглеждаха мръсни, останалото е въпрос на възприятие. Пък и нужно ни беше време, за да се опознаем. После разбрахме, че „попадне ли в опасност, опосумчето надхитрява своя нападател с един изключително прост, но ефектен трик - преструва се на умряло! За целта изпълнява цяла програма - припада, извърта очи и изплезва език.” Венецуелският ни гост, антрополог и писател, явно намекваше за отличните актьорски качества на торбестото гръбначно и винаги се осведомяваше за косматите дребосъци с шеговитото: „Как е днес бандата на Нино-Джачинто**?” Макар че бяхме виждали само напетата „Джачинта” и общите им наследници, винаги му отговаряхме с „А, добре са, живота си живеят!”

Дворът ни беше същинска джунгла, в която ежедневно се водеха стръвни битки за оцеляване. На пръв поглед пейзажът напомняше райска долина: едно вечнозелено дърво аугакате и една лимонова фиданка, две мангови и две портокалови дръвчета. Точно пред входа се мъдреше какаов храст, а по-нататък – о, радост за очите! – хилава, но държелива английска роза. Истинска идилия.

Но!

В далечния край на градината имаше нещо като блато с подобие на мини-мангрова гора. В дъждовния период там се въдеха едри комари с раирани крачета и постоянно се опитваха да ни тероризират с жужащото си каканижене: „зззниманиеее, зззззадвиснало ззззззззззДенгееее!***”.

От прозорците на мазето в голямата къща, която заварихме необитаема, редовно изхвърчаха прилепи. Те атакуваха вечерните гости на терасата също като гигантските нощни пеперуди, но за разлика от тях, никога не докосваха уплашените обитатели на обширния балкон. Освен в качеството на кадифен полъх. Прехвърчаха на милиметри от лицата и се изгубваха в мрака, водени от своя безпогрешен инстинкт.

Между стените и тавана на големия хол няколко семейства лястовици бяха свили гнезда, докато къщата е стояла необитавана. Тъй като слепващите вещества, използвани от тях при строежа, вредели на зидарията, бяхме помолени да ги махнем оттам. Само че досетливите същества сами напуснаха обиталището си. Явно и на тях не им харесваше да делят територия с хората. Сами се настаниха отвън, под стряхата на запуснатите помощни постройки.

Доста по-трудно се отървахме от ято африканизирани пчели, които не разбираха от намеци и всеки път се връщаха в гнездото си, поразядосани след поредното опушване.

Случваше се във вътрешния двор на дома ни да влезе заблудена птица. Понякога тя стигаше до втория етаж, откъдето бе невъзможно да се освободи, ако не измине обратния път – надолу по стълбите, по лабиринта от коридори, до чистия въздух на лишеното от покрив патио. Само че птичките рядко успяваха да сторят това сами. По-скоро блъскаха с телца огромните прозрачни стъкла на прозорците и накрая падаха изтощени на пода. Тогава ги поемахме в шепи и ги изнасяхме навън – ужасени, туптящи, горещи пухени топчици. Къщата, в която бяхме настанени, приличаше на аквариум.

Случвало се е и обитатели на пренаселената градина да ни наблюдават отвън, също както в Южна Африка свободните животни в Крюгер парк гледат затворените в „консервните кутии-возила” туристи. Веднъж ранено малко прилепче се беше свило на перваза на прозореца. Друг път тригодишната Криси посочи към стъклото и с възторг извика: „Муна!” На нейния език това означаваше „маймуна”. Реших, че фантазира – скоро я бяхме водили в зоопарка, където крадливите и забавни примати се разхождаха на воля. Оказа се, че детето не си измисля. Когато се обърнах към посоката, сочена от нейното упорито пръстче, видях, че отвън с наклонена глава и облегнати на стъклото длани ни съзерцава капуцин. Кой знае как беше попаднал в сърцето на мегаполиса. Вечерта запалихме огън и уплашеното животно изчезна завинаги. Сигурно е решило, че пламъците ще обземат новото му убежище в центъра на градската джунгла. Благословени инстинкти.

Имахме още десетки съквартиранти, с които не изпитвах никакво желание да се срещнем. Каналите под мивката в лятната кухня се обитаваха от нещо подобно на слепок, жабите и цикадите не ни оставяха да заспим, а сутрин ни будеха кресливи гуачараки и гуакамаи. За сведение на читателите, в Каракас наричат шумните фиести „гуачараки”. А за да бъде обявено за гръмливо и необуздано „Нещо” в Латинска Америка, то наистина трябва да преминава границите на въображението.

Но да продължа. Трудно се справяхме с десетките паяци, настояващи да удължат до безкрай ловните си сезони из ъглите на доскоро запустялата къща. Да не говорим за пет-шест-сантиметровите мутанти – летящите хлебарки. С тях никога не успяхме да се справим, въпреки недвусмислено обявената междувидова война. Живот изпъпляше от всички дипли и гънки на пръстта в патиото. Някои обитатели на „дома и околностите му” не срещнахме никога, макар че редовно долавяхме присъствието им. Първите дни се стряскахме от топуркащите и стичащи се по листата на юката дъждовни капки. Те издаваха звук, подобен на човешки стъпки. Нощем някой определено бродеше из затвореното от всички страни пространство между керемидите и тавана на спалните. Чувахме го /я?/ как чегърта над главите ни с приглушен хленч и пъшкане, а нерядко и с нещо като глух стон. Дървения си крак ли влачеше? Истинска „къща на духовете”. Решихме, че още преди нашето идване тук може да се е настанила американската Медея - „Ла Йорона”. Или оплаквачката от пристанището Ла Гуайра.

Някога този дом е бил собственост на бездетно семейство, което отглеждало малък ягуар в градината. Възрастните ни съседи още си спомняха, че стопанинът безразсъдно е разхождал звяра из владенията си. На каишка. Ще да е бил питомен този смразяващ кръвта домашен любимец. Сега в голямата неокосена градина бяха останали да властват няколко питона и зелени анаконди. Една от тях, доста дебела и неповратлива, веднъж се опита да излази по стената до покрива, за да се добере до скривалището на Панчамама /така наричахме дворната котка/.

Навярно я бе привлякла миризмата на мляко – мама Маца току-що беше родила /за трети път от нашето настаняване/. Цялото народонаселение на голямата къща се събра, за да попречи на влечугото. Местната полиция, алармирана от крясъците, разреши проблема, като прибра змията с помощта на дълъг прът в една кофа и отнесе трофея в зоологическата градина. След няколко дни оттам ни се обадиха. Мислели, че ще ни бъде любопитно да научим – анакондата се оказала бременна. Значи затова е била толкова бавна и се остави да я заловят. Родила двайсетина малки. „Раждат и по трийсет, но тази е още много млада”, добави служителят с разбиране. Представям си, ако цялото кралско воинство беше плъпнало из двора... Имали сме силен Ангел Хранител, щом сме успели да избегнем подобна напаст.

Както и да е, така научихме, че анакондата спада към живораждащите змии. Взех да се питам, защо съм смятала за толкова интересен Петър Бобев**** по време на късното ми детство?...
Подпомогната от общата спасителна акция, Панчамама успя да съхрани за момента поредното си поколение. Някои от мъничетата в предишните й котила редовно не смогваха да оцелят. Котката се грижеше самоотвержено за новородените, ала само докато са живи. Подкрепяше и придърпваше към себе си по-слабите, търпеливо ги чакаше да прогледнат, приласкаваше ги с гальовни мъркания, ловуваше и бързо се връщаше, за да ги накърми. Криеше ги от досадниците в къщата; а те не бяха малко. Не успяхме да убедим децата, че ако я оставят на спокойствие, ще може да роди по-лесно. До последно бабуваха, макар че клетото животинче беше издирило скришно място на покрива, за да се отърве от натрапници в мъчителния момент. Ако някое от слепите пухени топчици безнадеждно изостанеше, Панчамама все още го облизваше с тревога и бдеше над болнавите му нощи. Но ако се случеше сукалчето да загине, тя хладнокръвно го поглъщаше и продължаваше да се грижи за останалите.

Винаги съм знаела за този навик на хищното котешко семейство, но той не престава да ме смущава.

Една нощ се събудихме от грохот, ураганен вятър, неистови писъци и вой. Имаше буря, а в тропика това означава, че над къщата ви се изливат кофи вода, небето периодично се посребрява от блясъка на безброй мълнии и органичната материя, извираща от всяка пукнатинка в стените и пода, заживява собствен живот, изпълнен с дивашки ужас. Сенките на дърветата се мятаха по тавана във френетичен транс. Стихиите танцуваха. Птици, насекоми и влечуги се бяха изпокрили в миша дупка, но имаше предостатъчно демони, които се надпреварваха да си оспорват господството над земята и въздуха. Някакво същество се дереше, направо врещеше в паузите между гръмотевиците, съскаше и се мяташе в центъра на светкавично осветените минипространства, вкопчено в друго, почти митично чудовище. Поне така изглеждаше в парализираните ни от паниката сетива, неспособни да оразмерят опасността и да предвидят нейните последици. Втората фигура само свистеше с полуотворена уста, беше почти напълно безмълвна, макар и много ловка, което правеше сцената още по-зловеща. Гигантските силуети се появяваха за секунди на стената, като на екран, докато сблъскващите се облаци раздираха небето. През главата ни преминаха всички небивалици за призрачни тигри, чупакабри, среднощни коне и свирачи, за душата от Ескуке, дявола от Карора, ловеца на недели и т.н. Докато стояхме на прозореца и се взирахме в сюрреалистичната прожекция, парализирани от пещерен страх, баталната сцена приключи. Явно зверовете се бяха изтощили; но сред неспирния кикот на тропическата буря, която не миряса чак до сутринта, някак жално стигаше до ушите ни едно протяжно, утихващо мяукане...

Утрото беше свежо, слънчево, изкъпано. На този синьо-зелен фон някак нелепо се открояваше проснатото насред двора трупче. Панчамама лежеше там в червена локва, с огромна рана, минаваща през целия корем, разкъсана и онемяла. Обиталището на покрива беще мокро, празно и засипано с обрулени от бурята листа. В устата на умрялото животно имаше косми от рабипеладо.

След няколко дни видяхме опосумите да се разхождат триумфално из алеите. По-старите потомци на Панчамама прескачаха понякога от съседните улици, без да остават за постоянно в осквернения двор. А след още половин година в градината се настани далматинката Хера. Като истинска кучка, тя бързо маркира територия и заяви своето пълно господство над овдовялото имение и неговите многобройни обитатели.

* Северният опосум (Didelphis marsupialis, гръбначно животно, разред торбести), се среща от Югоизточна Канада до Аржентина. Големината му е на едър плъх с рошава козина, гъсти мустаци и дълга опашка. С нея той може да се захваща за клоните и даже да увисва с главата надолу. Обитава гори и храсталаци. Активен е привечер и нощем, когато търси храната си – плодове, червеи, жаби, гущери, малки птички и др. Бременноста му трае 12 дни и 18 часа. Малките, до 25, се раждат голи, слепи, с размерите на пчела. С помощта на предните си крака те се покатерват по козината на корема на майката за да изминат разстоянието от около 8 cm и се доберат до торбата. Достигнали до нея, всяко се впива в една от 13-те сукални зърна. Закъснелите са обречени на гладна смърт. След около 9 - 10 седмици, израснали колкото мишка, те излизат от торбата и се вкопчват в козината на майката. /СУ „Св. Климент Охридски” БФ/

** Герой от „Грозни, мръсни, зли”. Ето и късният принос на чичко Гугъл по темата: „Джачинто е „патриарх” на семейство от 20-тина души, живеещи в предградията на Рим. Той е тиранин, похотливец и пияница, който се грижи най-вече да опази от алчността на близките си своето съкровище – 1 милион лири, получени като компенсация за това, че е наранил окото си. След като едва не става жертва на чиния отровни спагети, Джачинто си отмъщава, запалвайки бараката, а след това я продава на многочленно семейство от Калабрия. Въпреки първоначалния замисъл за филм-изследване, белязан от влиянието на Пазолини (една от ролите е поверена на Еторе Гарофало, изпълнител на главната роля в Мама Рома), „Грозни, мръсни, зли” се превръща в доста въздействаща гротескна комедия. Персонажите не се разделят на добри и злодеи. Всички са лоши и единствено обществото носи отговорност за това. В отлично подбрания актьорски състав звездата Манфреди си партнира с театрални актьори и непрофесионалисти. В истинския живот Нино Манфреди между другото е баща на незаконна дъщеря от българка, която той не признава, преди да му бъде направен ДНК тест.”

*** Денге - инфекция, причинена от вируса денга. Наричат я „трошаща костите” треска. Придружена е от силни болки. Мнозина я смятат за по-тежка форма на малария. Тъй като се разпространява от комари, схематичното изображение на тези насекоми върху крайпътни табла се възприема като знак, че даден район е застрашен от болестта.

**** Авторът на „Жрицата на змията”, в която са преплетени индиански митове от делтата на Ориноко. Там често се среща зелената анаконда, която се смята за най-едрата змия в света.

(Разказът е взет от сборника, "Приказки от Андите и градски легенди")