АГИРЕ И БОГЪТ НА ПЕТЛИТЕ

 

Карлито стискаше под мишница неспокойната птица, пристъпваше от крак на крак и се оглеждаше в очакване на съдийския сигнал. Петелът Агире се опитваше да кълве ръката му между рамото и лакътя, въпреки че главата му бе покрита с миниатюрна качулка. Хлапето се чудеше дали да не му залепи клюна с тиксо, както бе виждал да правят с муцуните на алигаторите. Хем щеше да си спести досадните бодвания, хем щеше да вбеси петела още повече, а това бе здравословно преди битката. Разяреното пернато не можеше да го нарани опасно, докато крайниците му с прикрепената на лявото краче шпора ритаха безпомощно из въздуха, но все пак на момчето му беше неприятно. Какви неща трябваше да търпи, за да изхранва двете си по-малки сестрички Алма и Корайма! Криеха се от природозащитниците, които рушаха импровизираните „арени” и разпръскваха тълпите. „Тук сме бедни, а търсим зрелище, с което да се забавляваме и да изкараме по някое песо,“ казваха за свое оправдание участниците в залаганията. Криеха се и от подкупните полицаи, предлагащи покровителство, но само срещу част от печалбите.

Карлито бе извършил старателна подготовка. Бе подбрал подходяща птица с потекло на боец: нервен поглед, дръзка походка, здрави нокти, не много извити, добро телосложение, напета стойка. „Един състезателен петел рядко печели два мача, но трябва да спечели поне един.“ Момчето бе отмъкнало пернатия гладиатор от тържище за „бойни птици”. Бе наблюдавало как тренират най-добрите екземпляри и в продължение на 30 дни изправяше избраника си срещу други пилета – нещо като „спаринг партньори”. Последователно разрохкваше и трамбоваше пръстта в курника, ограничаваше притока на светлина, дразнеше го с червена ръкавица. Беше изолирал боеца от кокошките и редовно го разхождаше като куче, само че вързан за крака. Един съсед му даде някакви корени, за които твърдеше, че се прибавяли към храната на петела, за да го направят още по-агресивен и зъл.

Последния ден Карлито остави птицата без храна и вода и изпълни специален „ритуал за привличане на късмета”, завършващ с прочувствено обръщение към Бога на петлите: „Боже на червените гребени, ти който отделяш малките от големите несправедливости и ни будиш всяка сутрин с кукуригащите гласове на своите любими създания, направи така, че Агире да победи в днешния бой, за да има какво да ядем през следващите седмици.” Момчето не забрави да остави цветно камъче и пред „Мадоната на гмурците”.

През ХVI век Инквизиция на остров Маргарита нямало и християните не били мнозинство, така че все още се спогаждали с местните жители, но това не значело, че „еретиците” били пощадени от пламъците на кладата и от други зловещи наказания. На управниците им трябвали гмуркачи, повече гмуркачи, повече събирачи на перли. И жени, които да ги подслоняват след изтощителния ден, да мажат подлютените им от солената вода рани, да ги обуздават с ласките си, да упояват жадните им за бунт души.

В онези години старите богове и Агнецът божи се сливали в съзнанието на новопокръстените. Един монах едва успял да спаси объркана индианка от тъмничен затвор като доказал, че тя не сложила открадната перла пред Пазителката на плодородието, за да откупи живота на тримата си любими гмуркачи, а просто е пожелала да украси иконата на Богородица с цветно камъче. Оттогава островитяните вярват, че разноцветните камъчета, изхвърляни от малките приливи по бреговете на Маргарита, носят щастие и късмет, ако бъдат оставени пред погледа на иконата. По този начин Карлито отдаваше дължимото и на скоро починалата им майка, защото децата не познаваха никого от тримата бащи, оставили симпатичното си мастило в Книгата на поколенията. Единият навярно бе им завещал и дефектните си гени, затова сега най-малкото дете се нуждаеше от инсулин.

Името Агире му хрумна, докато слушаше как двама старци обсъждаха делата на Испанеца из слънчасалите улички на Порламар. Тези старци дори твърдяха, че са чували как черният кон на Лопе де Агире още цвили в безлунните нощи. От незапомнени времена, Конквистадорът беше всяваща страх местна легенда. Някои дори твърдяха, че са зървали в тъмното призрака на Бесния. Обикновено Тиранът препускал сред адски шум в компанията на своите сподвижници, но понякога в ариергарда на шествието от яростни психопати се влачела цяла сбирщина от островни страшилища – тайфа лукави горски духчета, омагьосващи малките момичета; коварната Чинигуа, завличаща жертвите си в морето; зомбираната свиня-родилка, обраната кокошка с клъцнат гръклян, заблудената сура сърна, Лошото око, непогребаните мъртъвци, повелителят на черната магия Сантигуао, демоничната риба Нико, дръзкият небесен козел, дяволските птици, прокълнатото муле, Кръвопийката, Оплаквачката и местните торбалановци – лос чинамитос. Карлито реши, че не случайно е доловил присъствието на демоничния дух във въздуха, тъкмо когато се чудеше как да кръсти петела. Птицата трябваше да всява страх сред противниците, по подобие на дивия безбожник.

Вниманието на Карлито беше привлечено от един многозначителен детайл в разказа на старците – те твърдяха, че свирепият тиранин не връхлетял на сушата с ожесточението на обречения. Той разиграл ролята на покрусен окаяник. В смутната 1561 по палубата на опърпаното му корабче се лутали само най-невзрачните мараньонци - смотаняците, ранените, сломените, пораженците. Агире скрил калените бойци и аркебузите в трюма, докато кракът му не стъпил на твърда земя. Той накарал хората си да разкажат пред пратениците от остров Маргарита, че носят голямо съкровище, придобито в страната Омагуа (едно от приказните местонахождения на Ел Дорадо).

Изтощените на вид моряци се кълняли, че са готови да поделят плячката си с островните жители, защото „само по себе си, златото не може да ни спаси от гладна смърт”. Алчните управници се поблазнили от мисълта да докопат съкровищата на Ел Дорадо, без да е необходимо да погубват заради тях здравето и младостта си в джунглата. Без да им се налага да се заразяват с „прилепчивата лудост”, стелеща се над „бавните хипнотизиращи води на Мараньон и Амазонка”. Веднъж допуснали пришълците на острова, първенците, обаче, се озовавали в затвора. По-късно хората на Агире ги убили с тояги, по нареждане на своя главатар. За сметка на това, морските разбойници отворили зарешетените врати на испанското укрепление за арестантите - убийци, прокажени, еретици, крадци и прелюбоодейци. Злoдеите, които преди пълнели каменните подземия на зандана, плъзнали из райското кътче. Броени часове по-късно, освирепелите моряци-войници, неизлечимо болните и новоосвободените престъпници започнали да грабят, изнасилват, изтърбушват и палят наред. Километричните ослепително бели плажни ивици поаленели от кръвта, палмовите горички били овъглени от пожарищата, сладководните извори били отровени от гнилостни бактерии, а въздухът над целия остров вонял на разлагащи се трупове.

После Агире написал знаменитото си писмо до краля. Писмо на човек, достигнал пределна за времето си възраст (петдесет години!). Писмо на войник, който цял живот се е сражавал, изгубил е единия си крак на бойното поле и ръцете му са обгорели от барута, но въпреки това е останал безимотен, пренебрегнат от свои и чужди, презрян и отритнат от елита... Един себичен инатлия, непокорен, свободолюбив дух, отегчен от лошия си късмет, от некадърни началници и от далечни, почти имагинерни, но затова пък всемогъщи господари.

Гипускоанецът Агире си бил злопаметен. Още в своята младост, той обикалял три години бос и озлобен, докато не си отмъстил на съдията Ескивел. Защото бил осъден от него на позорен бой с тояги и камшици. Несправедливо, според собствените му критерии. Конквистадорът намушкал Ескивел с кама, докато онзи спял, дълго след като съдията вече бил освободен от държавната длъжност. Вбесен от посредствеността на съществуването, лицемерието на клира, произвола на управниците и несправедливостта на правосъдието, с времето Агире изпаднал в плен на собствените си демони. Властолюбив, потънал в жлъч, покварен, нееднократно съденият и помилван непрокопсаник решава да излее цялата си горчивина в един запомнящ се бунтарски текст. Във въпросното писмо. Там Агире, укротителят на коне, „второродният син, който не наследява нищо”, нарекъл себе си „предател” и изсипал куп обиди по адрес на короната. Непростима за времето си ерес, граничеща с умопобърканост. Харесвало му да се подписва и като „Пилигрим”, „Принц на свободата”, „независим владетел на Перу”...а защо не и император? Агире дори обещал на един от придружаващите го свещеници, че ще го провъзгласи за папа. „Луд, луд за връзване!” - шушукали съвременниците на Обладания от бесове. Те били потресени от коварството на конквистадора.

Щом акостирал на континента и се срещнал с верните на испанския крал армии край Баркисимето, узурпаторът най-после разбрал, че дните му са преброени. Тогава Агире убил дори собствената си дъщеря. Мотивът на тирана бил, че не иска момичето му „да бъде унижавано заради произхода си”. „Няма да позволя някой, когото обичам толкова много, да се въргаля с разни долнопробни типове,” отсякъл бащата. И я умъртвил с юмруци. „Ако аз искам птиците да падат мъртви от дърветата, то птиците ще падат мъртви от дърветата.” „Аз съм Агире. Гневът Божий!”

Едва ли замъгленият му разум е провиждал в бъдещето, където Агире се превръща в „ментална дъвка” за поколения историци и моралисти, психолози и творци. От „Тревогите на Шанти Андия" на Рио Бароха до „Пролетното приключение на Лопе де Агире“ на Рамон Сендер, от „Тирана Бандерас” на Рамон дел Вайе Инклан до „Лопе де Агире - принц на свободата” на Мигел Отеро Силва, от „Пътят към Ел Дорадо” на Артуро Услар Пиетри до „Пилигримът на гнева” на Хосе Акоста Монторо. И разбира се, образът му присъства във великолепните барокови сцени на „Агире, гневът Божи”, първият филм на Вернер Херцог с Клаус Кински. Изключително подходящ избор на актьор, за чието съществувание както Агире, така и малкият укротител на петли от остров Маргарита (векове след това), нищо не са могли да подозират.

Карлито смяташе да използва вероломната тактика на Агире, за да заблуди собствениците на другите петли. Той не изми телцето и не приглади перата на своя боец преди битката. Така видът на пилето беше измамно крехък. Петлето изглеждаше слабо и опърпано, въпреки прикрепеното към едно от крачетата му острие. Момчето разчиташе, че противниците ще спазват правилото „да не пипат петела, изкаран на ринга, без изричното позволение на собственика”. Беше тренирал боеца „да се преструва”, като при умора той трябваше да избягва директен сблъсък със съперника и от време навреме да се „прави на умрял”.

Почивката, обаче, не можеше да трае повече от десетина-двайсет секунди, защото „петел, който три пъти поред е паднал и не кълве” се смяташе за окончателно победен.

Вечерта електрическият ток в подземието, където мъжете залагаха, спря за няколко минути и боят за малко не се отложи с цяла седмица. Богът на петлите, обаче, чу молитвата на момчето и срещата не беше анулирана. Карлито отмахна качулката с отривист жест и пусна зашеметеното пернато върху пясъчната арена.

Мъжете подвикваха дрезгаво, надигаха бутилки, увити в кафяви пликове и яростно се блъскаха, докато отпиваха от рома. Скоро изтласкаха Карлито и той трябваше да подскача, или да търси греди, където да се покатери, за да гледа двубоя отдалеч и от високо. До слуха му достигаше плющене на крила, печално гърлено кукуригане и дори нещо като неприсъщ за петлета „гъгнещ кудкудяк”.

Под мъждивата крушка, над морето от потни, бързодвижещи се тела, сред дима от цигари, току прехвърчаше по някое отскубнато черно или червено перо. Не бяха минали и три минути, когато мъжете утихнаха. Карлито си проби път напред и видя как съперникът му, мъж на средна възраст, прави превръзка на своя петел. Правилата позволяваха това, „ако някой от ноктите или шиповете на птицата се счупи още в самото начало на състезанието.” Съдията даде знак за продължаване на рунда и Карлито отново беше изтласкан назад. Скоро мъжете започнаха да отброяват: „Едно”, после „две...”

Момчето се шмугна в една пролука между телата и почти пълзейки, зае позиция близо до кръглата арена. Видя превързаната птица да лежи на пясъка. Не беше неговата. Зарадва се, но през това време Агире клъвна ранения петел по шията, той се изправи и боят продължи. Чак когато Агире падна за първи път и басовият хор изрева „едно”, момчето започна да се съмнява, че денят му ще излезе късметлийски... въпреки пожертваното цветно камъче... а децата не можеха да чакат... особено Корайма. Затвори очи и призова Бога на петлите. „Нека да се съвземе! Нека да продължи!”

В този момент тълпата изрева тържествуващо „Три”. Последва напрегнато мълчание. Момчето се досещаше: ”петел, който три пъти поред е паднал и не кълве, се смята за окончателно победен”. Дали Агире наистина беше тежко ранен, или само се преструваше? „Дай му сили, дай му кураж, дай му боен дух, нека сега да се изправи, да се разкълве, да им разкаже играта, искам да е победител!” Почувства някакво раздвижване и от ъгълчето, където го бяха изтласкали, видя как мъжете се засуетиха. Между него и арената се образува празно пространство. Карлито пристъпи напред, с намерение да насърчи своя боец.

Петлето лежеше неподвижно на ринга, но той не беше сигурен, дали е ранено или се преструва. „Трябва да стане! Трябва отново да започне да кълве противника си! Много дълго си почива!”

В това време мъжете наоколо започнаха панически да се разпръскват. Чу някой да вика: „Полицаи, полицаи.” Петлето изведнъж се раздвижи и рипна. „Преструвал се е!”, сърцето на Карлито трепна от радостна възбуда. „Спрете, стойте!”, крещеше момчето. „Агире е готов да се бие. Не виждате ли, той е роден за победител!” Паниката сред публиката нарастваше. Тълпата се мяташе на всички страни, подгонена от униформените служители. Тази битка очевидно вървеше към анулиране, но в Агире имаше още хляб.

Петлето хвърчеше паникьосано в суматохата, над главите на хората. Карлито се втурна към птицата, обратно на общото движение, с риск да бъде премазан, защото не искаше да се лиши от своя отлично трениран боец. Докато зрителите се разпръскваха във всички посоки, хлапето грабна Агире и инстинктивно го притисна към гърдите си. Искаше да го предпази и скрие, а затова се налагаше да ограничи до минимум движенията на туптящото телце.

Побеснелият от ужас петел прие поредното ограничаване на своята свобода със същия хъс, с който посрещаше нападенията на противника си. Той замаха яростно с криле и крачка, проточи вратле, закълва с клюн из въздуха и се заизвива. При едно от тези неистови движения, сред безредието, хаоса и блъсканицата, острието на крачето му рязко хлътна в мускулите на шията, като с един замах преряза трахеята и сънната артерия на Карлито. При вида на бликащата кръв, хората забравиха за бягството и се струпаха около хлапето. Полицаи и зрители неуспешно се опитваха да спрат кръвотечението...
Карлито издъхна за секунди, вперил поглед в посоката, в която се изгуби пощръклялата птица, изпусната от изгубилите му сила ръце...

 

(Разказът е взет от сборника, "Приказки от Андите и градски легенди")