СПОМЕНЪТ НА МАМА

разказ от МАРИЯ ФИЛИПОВА - ХАДЖИ

 

    

 

 

 

 

Кое ли време е? Май скоро ще съмне, а ние с мама още си говорим. Ръцете й леко потреперват и аз се вторачвам в тях. Поемам ги в моите, защото мама улавя погледа ми.

- Говори ми, мамо! Последно ми разкажи за кравата и ще спим.

Мама подръпва полата под коленете си по навик, кръстосва ръце в скута си и пак започва:

- Беше 49-та година. Кака ти беше на две годинки, ти не беше родена. Имаше комисия в село, която вървеше от къща на къща да събира имуществото. Бяхме дали всичко: земята, веялката, двата вола. Оставихме само кравата. Тя беше дадена на мене – никяф за булка. Даваше мляко и хранехме кака ти от нея. Обясних им, но те я взеха. Татко ти го нямаше. Вечерта кака ти взе да плаче, дърпа ме за полата и вика: „Икам ляко, ляко ика…” Заплаках. Аз бършех нейните сълзици, а тя моите. Тогава не беше като сега – да има откъде да купиш. Татко ти си дойде, разбра каква е работата и много се ядоса. На другия ден отиде в къра, подбра кравата и си я взе. След това го осъдиха шест месеца да работи безплатно на стопанството, че откраднал стопанска крава.

Минаха години. Вие пораснахте, а аз нито веднъж не ви казах лоша дума за партията, за властта и за хората. От време на време стари болки се обаждаха, но ги притисках, за да не преча на вашето бъдеще. Растяхте спокойно – по всичките правила на развитото социалистическо общество.

Когато дойдоха първите демократични избори, кака ти ми се обади по телефона: „Мамо, ти си с нас, нали? Да пуснеш червената бюлетина!”. Спомних си детското й гласче: „Ика ляко…” Но нищо не й казах. До сега на никого нищо не съм казала. Все заради вас. Всичко за вас правех. Само от татко ти нищо не съм скрила. Отидох на гробищата. Цял ден стоях при него. Цял ден го питах да ми каже кой къде е сбъркал. Сбъркано ли беше нещо, или аз не разбирам живота. И не свършиха ли тия трудни години? Той нищо не ми каза. И жив като беше, пак така си мълчеше…

А вие всяка есен ме тормозите, като ме завикате при вас да зимувам. Не ме викайте вече! Тук ще си стоя, на земята. Нали си я върнах. Само вас не мога да върна. И татко ти…

От пресъхналите очи на мама се подадоха капчици влага, но нямаха сили да се стекат надолу и застинаха там. Нощите й бяха спокойни, дните – щастливи, сякаш бе върнала част от младостта си. Тя не мислеше какво ще прави със земята. Тази грижа беше моя и на сестра ми. А годините бяха научили мама все някого и все нещо да чака.