МЕЧТАТА НА ДИМА

 

Когато Дима се разболя, Георги беше в Гърция. Отиде още през пролетта и не знаеше за болестта й. Чуваха се по мобилния телефон веднъж седмично. Народът ненапразно бе измислил поговорката: „Очи не се ли виждат, се забравят”.

Дима бе жена с широки разбирания за живота. Подхвърлените й думи от този род не я смущаваха. Тя вярваше в Георги и знаеше, че е отишъл да работи, а като се върне ще започне свой бизнес. А и Георги я обичаше. Неведнъж й бе казвал, че има само нея, че има ли я – има собствените си сили. Тя му вярваше. И с основание.

Георги работеше яко. Сутрин ставаше още преди слънцето да се е появило на хоризонта. Отиваше в голямата портокалова плантация, работеше до обед, обядваше за около час време и започваше вторият си работен ден. Връщаше се пропит от пот, хапваше нещо набързо и се тръшкаше уморен за сън. Понякога не можеше да заспи и до късно стоеше с цигара пред отворения прозорец, мислейки за Дима.

Така измина цяла година. Сестра му често ходеше в дома й, а докато можеше и Дима ходеше у тях. Помагаше на старите му родители да приберат реколтата от полето. А понякога седнали да отдъхнат, успокояваше майка му.

- Не се тревожи, лельо Неда. Георги ще си дойде. Ще се оженим. Ще купи малък трактор, с който ще оре нашата нива. Ще помага и на сестра си, че може ли да я изостави, нали и тя има семейство. Защо пък да не оре и земята на хората от селото. Чувам, че така правят в съседните села. Нали виждаш, сега тя е изоставена, забравена. По нея само бурени и трънаци, да го е страх човек да нагази из тях.

При тези думи майка му се усмихваше топло и мило, сякаш пред нея стоеше Георги.

Времето минаваше. Дима продължи старателно да подготвя уроците си за училище. Вечер с часове стоеше над книгите или пък изгасяше нощната лампа и дълго гледаше оцъклилата се луна. В една такава нощ я заболя от дьсната страна под реброто. Отначало помисли, че е от работата пред деня, но болката се усилваше и се наложи да съобщи на родителите си. Рано сутринта баща й влезе в стаята притеснен.

- Хайде дъще, облечи се. Майка ти ще дойде да ти помогне и да отидем на преглед. Не може така. От болка не чакай добро.

С колата на съседите я закара в града на преглед. Оттам, смутена и гледайки надолу, личната й лекарка й подаде талон – направление за областния град.

- Там има добри специалисти, и техника имат, ще ти направят екография. Това е наложително – допълни тя.

И наистина я прегледаха внимателно, след което й изписаха куп лекарства.

Въпреки, че ги вземаше по предписание, чувстваше че с всеки изминат ден силите й я напускаха. Нямаше желание за нищо. И понеже дълго отсъства, в училище й намериха заместничка. За нея се грижеше майка й, по зачервените очи на която разбра, че изход от тази болест няма.

Майката на Георги отначало идваше често, но напоследък като че ли разреди посещенията си. Дима разбра, че така е по-добре. Пък и Георги по-леко ще понесе раздялата. Тя и сега би се зарадвала, ако знаеше, че той си има там – далече друго момиче. Така по-лесно ще го освободи от себе си и няма да е мъчителна раздялата. Животът е кратък и всеки има своя пътека, явно не и било писано нейната да пресече неговата, си мислеше понякога тя. Така минаваха дните, докато в един слънчев есенен ден, когато пчелите жужаха навън, някой почука на вратата й. Изненадана, неочакваща никого, Дима помисли, че е баща й. Отговори едва чуто и обърна лице да види кой е. За нейна изненада на прага стоеше, не някой друг, а Георги с голям букет цветя. Смутена, тя не знаеше какво да каже, само две сълзи потекоха по бузите й, сякаш отдавна чакали този момент. Опита се да се изправи, но нямаше сили. Георги се наведе, целуна я по челото, погали с длан лицето й и седна на крайчица на леглото. Гледайки я с очи, милваше цялото й същество.

През нощта дълго стоя при нея, мокреше устните й с малко памуче, слагаше ръка на челото й, целуваше ръцете й. Съжаляваше за всичките дни без нея.

Рано сутринта, когато първите петли пропяха, Дима се размърда, започна да охка, лицето й издаваше неописуема болка. Георги стоеше до нея. Държеше ръката й до един момент, в който усети как тя се изхлузва от неговата. Беше дошъл краят – жесток и невъзвратим. Той стана, отново я целуна по челото, затвори очите й и тихо продума: „Аз затварям очите ти, а ти отваряш моите, моя незабравима любов”.

Отиде до прозореца и сълзи потекоха по лицето му.