ДЪЛГЪТ НА БАБА РАЙНА

Къщата на баба Райна се намираше накрая на селото. Често в късния следобед тя излизаше и сядаше на малката пейка, която мъжът й Петър беше направил.

През летните дни внуците на съседите огласяха улицата, а вечер гласовете им се чуваха до късно, играейки на малкото импровизирано игрище.

През един есенен ден дойде брат й Станчо. Той бe решил да си купи малка къщичка тук, и заедно с жена си да се заселят сред чистата природа. Омръзнал им бе големият град с шумотевицата и нечистият въздух. Пък и се бяха пенсионирали.

Споменът за детските му години бе толкова силен, че когато влезе в двора се просълзи. Роден дом му беше. Баба Райна се зарадва като го видя. Запали печката. Извади буркан с пилешко месо, наряза хляб, направи салата от домати. Сложи на печката малкия червен чайник. В него сипа две лъжици захар, а когато тя започна да се карамелизира, сложи и ракия. Нека си пийнат. Толкова отдавна не го бе виждала. Придърпа масата към леглото, за да седне тя, а на него даде дървения стол, да е по-близо до печката. Брат й е, мило й е. От приказка на приказка, дойдоха си на думата.

- Сигурно се досещаш защо съм тук. Време е да си взема бащиния дял. Години минаха откакто изпратихме родителите си. Ето пенсионирах се, искам  да живея в родния си край.

Сестра му мълчеше, навела глава, но когато го погледна очите й излъчваха празнота.

-  Ще ги получиш, нали сега си тука вече. Нека децата да дойдат в неделя и ще ги имаш. Аз ще ги донеса.

След две седмици баба Райна отиде в къщата на Йорговите, в която Станчо и жена му нощуваха, а през деня ремонтираха старата къща, която купиха. Още с влизането й той разбра, че тя не носеше парите.

-  Щом сега не можеш да ми ги дадеш, когато ми трябват, пази си ги за погребение -  каза почти през зъби той.

Тя го погледна и само продума:

- Недей така Станчо, брат си ми, почакай малко!  Говорих с децата. Казаха, че ще дойдат, ще се видите, ще ги получиш.  Но той остана непреклонен. Тогава баба Райна наведе глава и подпирайки се на бастуна си тръгна. Мъчно й стана от думите му.

Прибра се много притеснена. Влезе в кухнята, където спеше. Прекръсти се с просълзени очи, каза си вечерната молитва и легна. На другата сутрин не стана. Така бе ден-два-три, отмаля, загуби ищах за живот. Пък и колко ли му трябва на един стар самотен човек?

Една сутрин, минавайки покрай къщата й, пощальонката реши да се отбие при нея. Извика един път, втори път и като видя, че не излиза, погледна през прозореца. Баба Райна лежеше в леглото в необичайна за здрав човек поза. Отиде в кметството и по телефона се обади на децата й.

Когато на другия ден траурното шествие минаваше покрай къщата на Станчо, той се беше скрил зад пердето и от там гледаше.

Едва късно следобед се престраши и отиде на гроба й. Но и това не го успокои. Тежеше му, тежки думи й беше казал…, но връщане назад нямаше.

На другия ден пак бе обзет от мисълта за сестра си. Преди да отиде на гроба й реши да откове някаква малка дъсчица, закована на стената зад вратата.

И чудо. В малка вдлъбнатина откри нещо увито в кърпа. Взе я плахо и я разгърна. Остана втрещен. В нея бяха завити няколко големи златни пендара.

В първия  момент реши, че не трябва да споделя със съпругата си. Да се обади на собственика на къщата и да му ги даде, и това не ставаше, защото дълго време е била без стопанин. Сети се за думите на кмета: „Голям човек стана Николай, има хубава работа в Америка, няма да си дойде. Ползвай я и се радвай на въздуха и птиците” – му беше казал тогава.

От този ден в съзнанието на Станчо заседна мисълта за вина пред покойната му сестра. И тази мисъл не му даваше мира ден и нощ. Жена му Калина виждаше, че мъжът й се променя. С всеки изминат ден той ставаше все по-сприхав и по-раздразнителен. Уж дойдоха на село да прекарат старините си, а то какво стана, тревожеше се тя.

Станчо продължи да ходи всеки ден следобед по едно и също време на гроба на сестра си, сякаш с това искаше да изкупи вината за лошите думи. Само веднъж завари племенника си, т.е. сина на баба Райна, в селската кръчма, пиха по едно за Бог да прости старата жена и когато го изпращаше до колата му каза.

- Слушай, синко, много сгреших пред майка ти, никакви пари не искам. Не ми трябват пари. Спокойствие ми трябва. Моля те, вземи тези два пендара за теб и за булката ти и Бог да ви дава здраве. Не след дълго се поболя. Ходеше из селото и все повтаряше: „Добра дума му трябва на човек, чувате ли, добра дума”. Някои го разбираха и се съгласяваха с него, други се ядосваха, че само това говори. Добрата дума е като птица, попее минута – две и отлита.

Ако днес попитате някого за него, може да ви каже, че все още се разхожда немил и недраг из селото и повтаря едно и също, а друг ще ви отговори, че такъв човек никога не е живял в тук.

Съвестта е най-силният съдник. Кой ли може да се скрие от нея? А парите? Парите не могат да изкупят тежката съвест или върнат веднъж изгубения човешкия живот.