В ОКОТО НА ВЕЛИКАНА

 

Сутринта докато отпивах от сутрешното си кафе един мним приятел ме притесни с овехтелите си мисли...

И отвратена от вечната идилия и липса на адекватност, в която живеят някои хора аз погледнах в окото на Великана.

Великаните са такива идни същества, абе с две думи … много разнообразни.
Някои от този род са добродушни, миловидни и глуповати, но има и от другите-хитри, престижни, пробивни и важни. Има и трети вид – с лъскави коли и модни дрехи, но кухи и празни отвътре.

Великаните имат една особеност независимо от кой вид са. Те могат да отразяват човека и да дават отговори на най-неосъзнатите му и съкровени въпроси.

Великаните знаят, че животът на човека е като огледало, в което той отразява себе си.

Всеки човек има до себе си по един Великан, който го пази, поучава и измъква от разни заплетени ситуации.

Моят Великан е много непостоянен. Винаги, когато искам да изпълни някакво мое, дори мъничко желанийце, като това да ми каже числата, с които да спечеля шестица от тотото той ме праща да работя цял ден и ми дава съвет как да спестявам, че да си натрупам сумата. Не че не работя и без неговите съвети.

Аз, като се замисля май съм от тези загубени хора, дето си мислят, че ако работят денонощно ще си решат материалните проблеми. Но и затова си има причина и тя е във Великана, защото той просто си философства и не прави нищо за мен.

Но май се поувлякох. Мисълта ми беше за оня мой познат, с овехтелите мисли, които ми се похвали, че е купил нова кола на жена си, но тя май че си имала извънбрачна връзка имаше и още нещо от този род. Слушах го и си мислех за парите, които ми дължи повече от две години и като че ли ги е позабравил. Не че с тях /една минимална заплата/ ще си реша живота, но му ги дадох назаем уж само за две седмици…

Помислих си дали не ги е инвестирал добре и от печалбата им да е купил новата кола на жена си. Стана ми смешно.

А Великанът ми се хилеше нагло, защото тогава направи дълбокомисленото предупреждение „не му давай пари, няма да ти ги върне”. Помня, че започнах да го убеждавам, че човекът се нуждае от помощ, че не е лош и разни други такива неща…

Великаните си имат своя желязна логика и последователност. Те обичат часовете на бягащото пространство и в тях проясняват мислите си.

Аз си живея понякога с неясни мисли, които не се променят дори след втората чаша вино, което пия единствено на Коледа, Нова година и на Гергьовден.

Днес обаче мислите ми са си наред. Изпих си кафето и не бързам за никъде.

Днес е моят почивен ден. Заслужила съм си го. Един ден в месеца си давам почивка – не готвя, не чистя, не гледам телевизия, не чета вестници, не слушам новини, не работя, просто стоя със себе си и си и понякога си говорим с Великана.

В такива дни рядко вдигам и телефона, но днес се случи по навик. И то в ранни зори сутринта.

А беше едно мъгливо, есенно утро. Вятърът свиреше носталгично. През прозореца видях забързани измръзнали хора.

Вкъщи бе топло и климатичните промени въобще не ме вълнуваха. Пиех си кафето под звуците на хубава музика и се радвах на живота до мига, в които звънна телефона.

Проумях, че има нещо, което все изпускам винаги, когато реша да бъда здравословно егоистична и да отделя малко време за себе си. Все нещо се случва и моето времеотлита. Повличат ме едни битовизми точно тогава.

Работата ми е да слушам хората и да им помагам да си решат проблемите. Не, не врачувам и не предсказвам бъдещето. Психолог съм. По пет часа на ден слушам колко много болка си причиняват хората сами. Всеки ден виждам как човеци затъват в собствените си неосъзнати желания, потребности и претенции, как системно и целенасочено провалят живота си. И чакат някои друг да го промени. То това с промяната става, но само с твое собствено участие и желание.

Вчера в кабинета ми влезе жена без предварителен час и заявка. Елегантна, красива, млада и доста нервна. Описа ми поста, който заема в държавната администрация и поиска поверителна консултация. Обясних й, че разполагам с много малко време, тъй като чакам клиент, но тя каза:

- Моля Ви, моят проблем е много спешен. Ако ме приемете днес, ще се реванширам, нали знаете къде работя. А и ще Ви платя двойно…

В този миг се сетих за онази женица, която след десет минути щеше да дойде. Преди три месеца беше загубила дъщеря си и сега се опитваше с моя помощ да сглоби живота си и да продължи да живее. Знам, че ако и звънна, за да отложим срещата само ще прошепне тихичко „добре” и ще ми благодари, че съм се обадила.

Не можех да й причиня това.

Един друг Великан, не моят твърде често ми казва колко е важно да работя с хора, които могат да ми бъдат полезни. Смея се на думите му, но понякога си мисля дали не е прав.

За мен всеки човек е вселена, от която мога да науча нещо. Не обръщам значение на това кой къде работи.

Просто слушам човека, гледам в очите му и го приемам такъв какъвто е, защото всеки си има някаква много основателна причина да стане точно такъв.

В това отношение моят Великан ме подкрепя. Отдавна ми говори, че трябва да погледна в окото му. Там ще видя собственото си отражение, ще се срещна с моите чувства, мисли и желания. И ще взема решения, които ще променят живота ми.

Винаги, когато погледнеш в окото на Великана ставаш друг човек. И вземаш едни такива решения, които могат да смаят околните, а и теб самият.

Последният път, когато направих това напуснах постоянната си работа и започнах да работя на свободна практика. Потъвах няколко месеца в съмнения дали постъпвам правилно и се борех със страховете си, че няма да има, с какво да си купя кафе и цигари, а камо ли да бъда полезна на семейството си… Изчиствах илюзиите си и си създавах нови. Загубих приятели, които не приеха промяната ми.

Последният път, когато направих това, всъщност беше много отдавна…

Вчера дамата от администрацията ме накара за миг да се замисля дали да не отложа срещата си с другата жена. Не го направих, но самият факт, че тази мисъл се прокрадна е притеснителен. Тя стесни хоризонта и ме подсети, че е крайно време отново да погледна в окото на Великана.