РОБИ НА ЧУЖДА ЗЕМЯ

 

Темата за български емигранти е дискутирана много. Има много репортажи, филми, статии и книги, които описват или поне се опитват да опишат историите на тези хора. Но има ли думи, които могат да нарисуват този свят, в който хора, избират да обрекат себе си и семейството си на раздяла, в името на едно по-добро бъдеще. И тъй като съм преживял това, да изпратиш близък до автобуса, който ще го отведе в друга земя, на хиляди километри от теб, мога да си позволя „лукса“ да не пиша като страничен наблюдател. Просто ще се опитам да разкажа историята на тези хора. История лишена от удивителни и паузи, от скоби и уточнения. Една история, която няма happy end, защото тя е приключила, преди да е започнала.

Човек не избира да замине случайно. Това не е мечтата екскурзия, за която си събираш багажа, взимаш две книги и чифт слънчеви очила и слагаш дежурната усмивка. Заминаването на т.нар. гурбет е сложно планиран процес, една последна стъпка, по пътя на оцеляването. Едно решение да изоставиш тези, които обичаш, за да може да имат какво да ядат. За да може да оцелеят. Много пъти съм казвал и го мисля, и продължавам да го казвам, че в България хората не живеят- те оцеляват. В нашата страна повечето хора са подложени на постоянни изпитания- от това как да задържат работата си, до въпроса как да си платят тока. Именно затова няма най-правилно решение на казуса- дали да замина или не- има само въпроса- къде да замина?!

И така… след две неплатени сметки за ток, липсата на всякаква нормална храна и няколко писма от банкови институции с печат (ИЗИСКУЕМО), човек решава да емигрира. В повечето случаи, избира да замине при някой, когото познава. Близък приятел от детството, за който знаеш, че изкарва добри пари в Чехия, позната на майка ти, която бере плодове в някоя топла страна, или далечния братовчед, който втора година е на борсата в Германия. В повечето случай, избираш този, при когото е най-сигурно: сигурност, която ще ти уреди работа и някаква пълна с влага стая в някое чуждо село.

Когато човек се разделя с някой, на когото държи най-много, той сякаш изгубва част от себе си. Дори да знаеш, че така е по-добре, дори да вярваш, че си прав и дори наистина да си прав, нищо не може да заличи този спомен от съзнанието ти. Продължаваш да виждаш очите на човека, който си оставил на гарата и се питаш, с какво съм заслужил тази съдба. Въпреки това, дълбоко в себе си знаеш отговора- с нищо. Никой не е виновен, че България те принуждава да емигрираш. Никой не е виновен, че не можеш да оцеляваш с 400 лв. на месец. И никой не е виновен, че ти си се родил в страна, която те принуждава (дори индиректно) да избереш да бъдеш роб на друга страна, с идеята семейството ти да излезе от ужаса, в който е потънало. Именно моментът на раздяла с близките ти е този, който никой не може да ти плати. Нито политиците с хилядите им предизборни кампании, нито изкараните пари в чужбина, нито обещанието, за по-добър живот…там, някъде.

Хората, които избират да емигрират, се надяват след години всичко в България да е различно. Да се е променило до такава степен, че тяхната лична саможертва да си е струвала. Но дали е така? Само времето ще покаже.

Гурбетът в чужбина се оказва училище за българите. Научават се на много нови неща. Научават се как да преживяват раздялата. Преоткриват различни средства, за комуникиране с близките си. Придобиват някакси чужди маниери. След време откриват, че чужбина им предлага по-добри условия (в най-добрия случай).

Един българин открива, че може да бъде лекуван, без да се налага да си плаща допълнително за това.

Открива че може да си купи храна, която е качествена и евтина.

Вижда че има и добри хора, които се опитват да ти помогнат, без дори да те познава.

Животът му се оказва дори по-добър, отколкото в България.

Но рано или късно се замисля, че би заменил всичко това: сигурността, по-добре платената работа, чувството за равноправен гражданин - в името на това, да прекара повече от един ден с детето си. Ето това трябва да платят политиците и хората, които принуждават българите да емигрират. Да им платят липсата на хората, които обичат и ги чакат… там на една гара в България.