ВАНГА И НИЕ

 

 

След като автобусът се отдели от асфалтовия път, туристът ни водач включи микрофона и започна да разказва, грижливо запомнените от многобройните му пътувания истории за местността.

- Двата хълма, процепени от реката, към които отиваме, са останките от древния вулкан Кожух. Местността е по-известна като Рупите и в нея пророчицата Ванга е имала ясновидските си способности.
Наблюдавайки камъша по двата бряга на реката, покрай която се движехме, си припомних, че сам аз бях чел във вестника преди години “.. как Курск ще бъде под вода…”. Наскоро преди това бях завършил Геофизика и останах в недоумение, как този град в центъра на Евразийската континентална плоча ще потъне от някакъв катаклизъм? Теоретически това бе пълен абсурд и тогава сметнах, че възрастната жена бълнува вече. Само че времето доказа, че тя е виждала през него – нещо непонятно за простосмъртните като нас.

След години руската подводница си потъна и цял свят разбра, че Ванга е чула предсмъртните стонове на моряците в нея.

Първото нещо, което забелязахме, когато автобусът спря, бе бялата църква с приятно модернистични форми и стенописи.

Въпреки ранния час се наложи да почакаме преди да влезем да запалим свещи. Опашката от поклонници от цяла България се движеше бавно и с почит. Това, че пророчицата не бе канонизирана, не накърняваше с нищо славата и, защото тя се крепеше на много солидни езически и народни корени. Гробът и бе отрупан с толкова разнообразни цветя – от скъпи орхидеи до набрани в двор маргарити, което показваше почит от всякакви рангове и възрасти. Сякаш тя все още имаше душа за болката на всеки.

Оттам потокът от хора ни водеше към китния двор около къщата й. Едно наистина свято място. Зелен оазис под палещото вече слънце, затворен между двете стени от червеникави скали, целите процепени от лавата, изригвала преди хилядолетия. Лъкатушейки по пътечките, бяхме привлечени от шума на чешма, от която всички си наливаха за пиене. Изведнъж над приведените хорски гърбове видях метална табелка вградена в старателно иззиданата под красиво покривче стена на чешмата. Надписът на нея – “Минерална вода”; парите от басейните зад къщата; сгърчените скали и малката къщичка на пророчицата до мен, се завъртяха в ужасяваща асоциация. Поседнах на пейката и спомените от преди 20 години нахлуха в главата ми.

Беше 1983-та година, средата на три годишното ни разпределение в Родопите. Базата ни беше в Асеновград, но с изключение на зимата бяхме по обекти в планината от Ивайловград до Батак. Сигурно е бил ден преди или след някакъв национален празник, защото всички си бяхме в лагера от бараки. Неочаквано за вечерта, ни покани на гости един от геолозите ни, Христо. Беше хубав мъж, не много висок но набит, с гъста брада, кален на няколко сибирски и уралски обекта. Беше се оженил наскоро след връщането си и имаха прекрасно бебенце. Ходеше сам по обекти, съпровождан от немската си овчарка. Животното беше в зряла възраст, едро и добре обучено. Всички му завиждахме за него – верен другар във всякакви полеви ситуации.

Поканата му тоя път беше малко особена, без видим повод, нетипична за скромният му и затворен характер. Стори ни се дори малко блед и сериозен за човек бил поне месец сам в планината. Обаче беше толкова категоричен, че никой не му отказа Жена му се бе подготвила с трапезата толкова богато, че когато вдигнахме чашките с ракия за уводен тост, настъпи неловко мълчание. Всички се спогледахме в очакване домакинът да обяви причината за събирането. След известно мълчание той каза едно кратко “Наздраве”, натъртвайки на втората част на думата и пак млъкна. Такова поведение беше толкова неуместно в оная бохемска компания, че никой не отпи. Като се позамислих, не си спомних за някаква скорошна болест или лоша вест за това семейство, а и хилнатото до уши, поизправено в кошарката бебе, потвърждаваше нашите вътрешни опасения.

- Чакаме разказ! – избоботи бай Йовчо, едър беловлас старец, бивш миньор и нещо като неофициален говорител на тайфата.

- Е, …ма не обичам да разказвам. – промълви Христо – Знаете нали?

- Знаем, но тая днес няма да мине! Искаме разказ от А до Я. Ние тук колеги ли сме или лукови глави? Най-лесно ни е да се напием, ама няма да ни е сладко, ако не знаем за какво! А пък като те гледам и такъв попарен … абсурд. Почвай!

След още минута мълчание, през която явно събираше мислите си, Христо заприказва бавно:

- Преди седмица заминах да проучвам околността на село Росен. След две години е планирано геофизичен отряд да прави подробни изследвания там. Един от нашите камиони ни остави с раницата ми и кучето на разклона за Кърджали.

Тръгнах пеш и след два часа, когато селото вече се виждаше на билото, пресякох реката. На Изток се възправяше като на длан скат с перфектен геологичен разрез. Между водата и него имаше идеална за бивак поляна, затова тръгнах по нея. Когато стигнах до малко поточе, започващо от минерален извор в скалите, свалих раницата си и разпънах палатката. След като подредих багажа, реших да отида до селото да поразпитам местните хора и хапна в кръчмата. След час, по тъмно вече, бях при тях и ми разказваха и показваха какви останки от стари рудници са забелязали и къде. Всичко беше нормално до момента, в който ме запитаха къде съм отседнал за спане. Като им показах на картата избраното от мен място за бивак, най-възрастния овчар се изправи като ужилен.

- Момче младо, изяж си набързо кебапчетата и веднага отивай и си мести палатката другаде. Никой не бива да преспива на Самодивската поляна, ако му е мил животът!

В първия момент чак се сепнах от изригналата срещу мен закана. Дори и баща ми не беше ми нареждал така. Като огледах и ококорените очи на останалите около масата, обаче разбрах, че това не е негова приумица или заучен театър за пред пришълци в селото. Ужасът и съчувствието бе изписано на лицата им. Усещах ток във въздуха като преди гръмотевична буря. Сякаш бях хлапак, дръзнал да открадне икона… С цел да спечеля малко време и разредя напрежението, първото, което ми хрумна, бе да попитам:

- Защо? Какво има толкова там?

- Какво има ли? Кой да ти каже…, като жив никой не се е събудил тамо, откак … има памет в туй село! – почти заекваше старецът – Каквото и да има, не го пише в дебелите книги, за които си харчил парите на баща ти, докато си … учил тия, твоите науки.

За да се нахраня поне спокойно, изръсих нещо от сорта на:

- Добре…, щом казвате, ще се преместя. На триста метра преди реката видях хубава чешма с няколко големи дървета около нея. Даже първо там бях решил да се устроя. Когато видях обаче тая оголена стена, с всички пластове като на картинка и останах на Самодивската. А по тях имам поне два дни работа, да меря, да описвам.

- Така по-бива. Денем си работи – каза овчарят поуспокоен, – и ние по светло пасем овцете там. Но не им даваме да заспиват дори по пладне. Иначе ще се върнем без половината от тях в село. Обещай ми, че ще се преместиш, синко, още тая вечер. В тая тъмница вън, не ме карай да идвам да те проверявам.

- Ще се преместя. Нали обещах! – казах им аз почти убедено. Нямах намерение да се карам с тия суеверни старци от първата среща. Имах още много неща да ги питам следващите дни. После, докато си допия бирата с вечерята, ги поразпитах още за там, но тънко, с заобиколки. Доста ми разказваха, но освен, че каквото там заспяло “… самодивите му давали усмивка и му взимали душата…”, не можах да сглобя смислено. Накрая си платих сметката на кръчмаря и станах. Изпратиха ме със сто заръки.

Нощта беше вълшебна, ясна, тиха. Бързо вървях по нанадолнището. Кучето го бях оставил да пази багажа. Като наближих, ме посрещна щастливо с махаща опашка. Сигурно се бе чувствало господар на поляната и прогонило всичко живо наоколо. Погледнах подредения багаж и палатката с постелята в нея. От питиетата се прозявах сладко. Теглих една наум на дядковците от кръчмата и дръпнах ципа на спалния чувал до брадата си. Видях, че кучето легна пред палатката и съм заспал моментално.

По едно време над поляната изсветля. Луната се показа над хребета почти в пълнолуние. Откъм една върба до реката дочух тайнствена музика. Заслушах се. Ставаше все по-плътна и богата. Приличаше на тази, която съм чувал от Пеещите скали до връх Триглав, когато духа северен вятър. Постепенно във висящите клони забелязах безплътно видение. Няколко девойки в полупрозрачни роби сякаш танцуваха бавен танц, подобен на македонско хоро. Плавно в движението си излязоха на поляната и се приближиха към палатката.

- Ха, ха, ха – прогърмя смехът на бай Йовчо, – това да не ти е нощ на Слънчев бряг или плажа на Приморско, бе Христо! Бълнувал си нещо?

- Наздраве, колеги! – вече поуспокоен и одухотворен каза геологът. Слушайте нататък и мълчете! Сега сте ми паднали! Та…, самодивите бяха десетина, с дълги дрехи от материя като …, ей тия тюлени пердета, само че синкаво-бели. Косите им, до кръста и черни, блестяха на луната и се полюшваха като вълни. А лицата им бяха бледи, като … на бай Йовчо косата. След малко хорото взе да се вие около палатката. Но най-интересни им бяха очите. Такова нещо не съм виждал. Ту светлосиньо-виолетови, ту яркооранжеви, като жар под буен огън. Всички ме гледаха и ми говореха, само че без звук, като риби. Накрая танцът свърши и първата, само тя беше руса, ме приближи бавно – цяла вечност.

Подаде ми ръка и каза:

- Ще дойдеш ли с мен, скитнико?

- Къде? – попитах аз.

- В нашето изворно царство. Тук, под земята. Нали винаги си искал да видиш земната твърд отвътре? Отдавна знам, че го мечтаеш.

Станах и я последвах. Вървяхме по самия поток и после, сякаш по стълби като в басейн, влязохме в извора. Да… сякаш нямаше скали и вода. Дишах си нормално все по-навътре. Гледах блестящите пластове около мен като на стереокиното до площад Славейков.

Изненадващо нещо взе да ме дърпа назад, леко, но властно. Същото е, като да се гмурнеш до дъното и как те тегли към повърхността. Крачех надолу, а изплувах. Всъщност беше звук. По-скоро протяжен вой. Стана силен и досами ухото ми.

В тоя миг се събудих. Видях през процепа на палатката, че луната е огряла долината. Кучето беше влязло и седеше до мен. Направо усещах как трепери. Скимтеше по невероятен начин. От дълги години бях с него и знаех как вие и на вълк, и на мечка, и на циганин. Абе, всички звуци му познавах. Но тоя никога не бях чувал. По-скоро го усетих по спазъма в сърцето си. Виеше на смърт.

Тогава осъзнах, че всъщност аз вече не дишам. Опитах се да поема въздух, но не се получи нищо. Да помръдна глава и ръцете си – също нищо. Бях напълно парализиран. Кучето навярно бе усетило, че нормалният ми дъх като спя е изчезнал и затова бе влязло при мен. Почувствах се ужасно безпомощен, като главата на професор Доуел. Вижда, чува, мисли, но няма тяло. Да не ви дава Господ да го изпитате! Жестока хватка беше. И както изтерзаният ми мозък се мяташе в търсенето на изход, усетих, че става все по-здрачкаво, както при слънчево затъмнение. Явно потъвах в безсъзнание. Вече като отвъд някъде, кучето се защура около мен.

Най-неочаквано малка светлинка кацна върху пръстите на дясната ми ръка. Усетих и влажна топлина там. Изглежда животното бе почнало да ближе ръката ми, за да ми прелее от неговия живот. В миг сякаш рухна камък, преграждащ тунел към мозъка ми. С воля започнах да свивам пръстите. Не мога да ви опиша какво щастие ме обзе. Бях жив! Кучето продължи нагоре по ръката ми. Когато топлината стигна до рамото, гърдите сами се надигнаха и поех най-сладкия въздух, който някога съм вдишвал. Сърцето тупна веднъж и спря. След вечност тупна пак и постепенно ускори ритъма си. Приятна топлина заля тялото ми и започна да щипе в крайниците, като след изтръпване. Все още не виждах нищо, но усещах тялото си. Кучето бързо мина от другата ми страна и чувствах как опашката му барабани радостно по мен. Когато раздвижих и другата си ръка дишането ми се нормализира. Сладки шумове изпълниха ушите ми и пред очите започна да се развиделява.След десетина минути някъде, успях да се надигна и седна. С цялата си възраждаща се сила стиснах косматата трепереща топка. Сърцето й щеше да се пръсне, не зная от щастие или притеснение. Та то през цялото време е чувствало как умирам.

- Разбрах. Момент! – каза бай Йовчо повелително и се надигна. Толкова сериозен не бях го виждал. Взе пържолата от чинията си и тръгна да излиза. Като отвори външната врата, клекна и заговори в тъмнината.

- Ти си по-умно и досетливо от тия младоци. Аз като им казвам, че има неща, които не разбират… и не бива! Яж, приятелю. Днес банкетът е за теб. А вие там, какво сте ме зяпнали? Давайте и вашите мръвки насам! Утре и вие ще хукнете по места, които не са ви ясни.

- Така… – взе думата пак старецът, като си седна отново на мястото.

- Христо, искам оттук нататък всяка година на тоя ден да даваш курбан и дай Боже дълги години да ни събираш със здраве. Иначе ще ти викам Хасан, нищо че преди месец всички хасановци ги преименуваха на Христовци. Чу ли? Ясен ли съм? – повтори бай Йовчо риторичния си въпрос, въпреки че беше излишно. Всички бяхме убедени че ритуалът ще се спазва.

- Я обясни какво стана после?

- После… Като се съвзех, направих най-бързото си събиране и изнасяне, каквото и в казармата по тревога не съм правил. След това на чешмата се мокрих до зори. На обяд почерпих в кръчмата старците, без да им разказвам нощната случка. Беше ме срам. Така че, вие сте първите, които я чувате. Сега наздраве и да се веселим, докато можем!

- И каква се оказа причината? Проучи ли после? – попита някой от името на всички.

- Да. На другия ден взех проби от водата, скалите и почвата, и се обадих в управлението да мине да ги вземе кола. Днес, като се върнах в базата, минах през лабораторията. Открили наличие на флуорацетати във водата, паралитични за дишането. Излизат от хидротермалната вода и по пукнатини в почвата и се стелят над земята. Който легне долу, особено ако няма вятър е като потопен в тях и след двайсет минути е пътник. На други места се срещали и халюцигенни и наркотични газове. А палатката е била направо като газова камера. Такива работи колеги. Ако чуете да се носят легенди за някакви места, да знаете, че местните не си го измислят. Славата им се трупа с хилядолетия.

- Хайде Димов! Да не заспа на тая пейка? – ме буташе водачът ни. – Всички вече са в автобуса. В единайсет часа трябва да сме на хижа “Беласица”, а надвечер – в лагера под връх Тумба. Утре ни е срещата там с гръцките и македонски туристи, където се събират трите граници.

Изправих се и закрачих след него. Само дето два пъти се обърнах и погледнах към малката къща на Ванга сред дърветата. Не зная защо, но ми приличаше на палатка.