Знакът

 

 

Хотелът бе стар и стаите не отговаряха на претенциите му за четири звезди, но Бурхан в живота си не бе виждал такъв лукс и всичко му се струваше прекрасно. Той с детско любопитство разглеждаше изстудените напитки от румсървиза в хладилника, щракаше каналите на плазменият телевизор и също като хлапе подскачаше по мекото легло в средата на стаята. Идеше му да извика с пълна сила:

- Това съм аааааааз! Бурхан!

Знаеше обаче, че тук няма да впечатли никого, най-много да го арестуват, а съселяните му от Милпеново дори не подозираха колко важен е станал изведнъж той. А всичко се случи толкова бързо и лесно, че дори не му се вярваше. Той си спомни как преди две седмици се надуваше пред Исмаил, без да е наясно какво представлява вече съученикът му и как после едва не умря от срам, като разбра колко нищожен е самият той в сравнение с него. Сега се отпусна на леглото и си представи мустакатото, надменно лице на съученика си, дрезгавия му глас и кафявите арабски цигари, които непрекъснато пушеше.

- Здравей Бурхан! – простичко поздрави той на автогарата в Смолян, където случайно се срещнаха.

- Ооооооооо, Исмаил! Как си бе, аркадаш? – искрено се зарадва Бурхан, защото не бе виждал съученика си от завършването на техникума.

- Бивам! – кратко отвърна мустакатият вече мъж. Той и преди не бе от най-разговорливите, но от целия им курс бе с най-висок успех, следователно и най-умният.

- Ама как минава времето, а? Колко години станаха, откакто завършихме?

- Осем.

- Да, бе! Смятай, значи! А ти къде се загуби тъй изведнъж?

- Турция, Европа. Работа – щракна с хубавата си запалка Исмаил и от цигарата край него се разнесе ароматен дим. – А ти? С какво се занимаваш?

Бурхан се изпъчи несъзнателно и уж небрежно каза:

- Аз съм кмет! На село. В мойто село аз коля, аз беся!

Исмаил пречупи тънките си устни в подобие на усмивка и както възрастен хвали дете, изръмжа:

- Браво! Успял си значи?

- Успях! – гордо отвърна Бурхан. – Че ние като се преместихме, в това село живееха само българи. А виж сега, аз съм им кмет! За седемнадесет години ги опукахме като патлачки! От четиристотин къщи сега не останаха и шейсет! А наште хора вече минават триста души! Разбираш ли как стават работите?

- Знам, знам! – снизходително се усмихна Исмаил. – Навсякъде е така! И по-добре ще става! А бунтари от българите намират ли се?

- Я! Как ще има?! Лека-полека се научиха! Кой яде бой, на кой му горя къщата! Знаеш как става!

- Знам!

- Ааааа, само една вдовица… още не си е седнала на задника, но и на нея ще намерим колая!

- Хм! Я, кажи! – навъси сключените си гъсти вежди Исмаил. – Каква е пък тая?

- Абе, патка, каква е! Мъжът и беше горски и хич не мируваше, ама преди две години „случайно” се обърна с джипа си в Карадере. Тя остана сама с двете си деца. Не се върна в града, макар да има къща там. Остана в село проклетията! При нас й харесвало, природата била хубава, разправя. Заради нея не можем да се отпуснем като хората ни в делник, ни в празник! Миналия месец оскуба на новия ходжа брадата! Като бясна е! Шейтан в рокля! И пушка има вкъщи! Че и стреля с нея, не си поплюва!

- Ти откъде знаеш? Виждал ли си я да стреля?

- Ох, не питай! Ми тя на стария ходжа посред бял ден насоли задника с английска сол! Две седмици не можа да седне човекът! По корем спа и го налагаха отзад с прясно одрани агнешки кожи. А като се оправи, веднага се изнесе. Сега е ходжа в Мирково.

- И защо го гърмя, казваш?

- Щото накарал две от нашите момчета да я издебнат и да я поошетат малко. Белким миряса! Щото сама жена, без мъж, само бели прави! Ама те се случиха хайвани и осраха работата. Тя им взела акъла с пушката и признали, че ходжата ги пратил. И после тя… право в десятката на ходжата!

- Пишкин жена, значи?

- Хем много пишкин! Ама ще я оправим ние!

- Как?

- Ще измислим.

Исмаил запали нова цигара, изплю се на земята и запита:

- Каза, че имала деца?

- Да. Две момичета. Стела е на девет, а Катя на единайсет години. Като капки са!

- Къде учат?

- В града, къде. Сутрин ги качва на автобуса, а после те сами се прибират с обедния.

- Ето значи къде е ключът за бараката! – плесна с ръце Исмаил. – Проблемът ще го решим до края на другата седмица! Навит ли си?

Бурхан едва сега забеляза побелялата коса по слепоочията на съученика си, както и жестоките му, бездушни очи. Преглътна сухо, облиза се и смотолеви:

- Ама ти… какво? Децата ли?

- Само едното! По-голямото! – думите излязоха от устата на Исмаил заедно с цигареният дим тихо и безплътно, като зъл дух, пуснат на свобода. Стомахът на Бурхан се сви от притеснение, но той се направи на спокоен и запита:

- Това е сериозна работа, ей! Дете е! Да не се обърка нещо?! После… такова, да не станем зян, а?

Съученикът му го изгледа присмехулно, бръкна в джоба на сакото си и извади пачка с двадесетолевки.

- Вземи! За тебе са! От там, откъдето идвам, това не са пари! Харчи както искаш! Като свършим работа, ще има още! А за другото не мисли!

- Бе тъй, ама..!

- Детето ще е живо и здраво! Ще го изведем от тук и я в Германия, я в Австрия, ще го пуснем на пазара. Женско е. Само се продава!

- Ми… щом ще е живо и здраво..! – взе парите Бурхан и бързо ги пъхна направо в ризата си. – Както кажеш!

- Значи, разбрахме се?

- Дадено! – двамата си стиснаха ръцете като търговци на пазара и се договориха да се срещнат на другия ден, за да уточнят подробностите. После дните изведнъж много бързо изтекоха и вчера голямата дъщеря на вдовицата бе отвлечена посред бял ден в града. Никой нито чу, нито видя покушението. Малката дъщеря бе хлопната по главата за да я неутрализират, а голямата бе упоена и превозена до хотела в морския град. Сега спеше на леглото в съседната стая и Бурхан щеше да я пази, докато дойде Исмаил да я прибере. И още една дебела пачка щеше да влезе в джоба му, а вдовицата най-вероятно щеше да се махне от селото.

– Ееееееееех! – въздъхна доволно Бурхан, представяйки си как ще купи после един „Мерцедес” и всички в селото ще му завиждат. И ще го уважават още повече. Защото зад гърба му ще стои Исмаил и силата, която той представляваше. Бурхан взе една от малките бутилки с уиски, развъртя капачката и изля съдържанието в зейналата си уста. Глътна питието наведнъж и доволен се опъна на леглото. Точно тогава мобилният му телефон зазвъня. Обаждаше се брат му. С предчувствие за беда Бурхан отвори телефона:

- Кажи, братле!

- Бурхан! – някак чуждо прозвуча гласът на брат му от другата страна. – Кака Денка ме е вързала и иска да ме стреля! Помогни, Бурхан!

- Ей! Къде си ти, бе? Как тъй ще те стреля?! Я ми я дай да я чуя! – той цял бе изтръпнал, а страхът го остави без сила и почти без воля. И как, по дяволите, се бе досетила проклетата й жена?!

- Ало! Денке! К’во става, бе? К’ви са тия работи?

- Слушай, кмете! – просъска жената отсреща. – Ще пречукам брат ти като куче, ако не ми върнеш детето!

- Ама чакай, бе Денке! Мен ме няма от три дни в село! Аз откъде да знам какво е станало с Катето?

- А откъде знаеш, че е станало с Катя, а не със Стела?

Бурхан се изпоти. Ризата залепна за тялото му. Сам се издаде като последен глупак. Мозъкът му блокира. Не знаеше какво да каже. Само продума:

- Чакай, бе Денке! Недей тъй!

- Слушай, кмете! Кълна се в децата си, че ще затрия брат ти, а после и тебе! Жив човек няма да оставя от рода ти, чуваш ли?!

- Стой, бе Денке! Не съм аз виновен!

- Не знам и не ме интересува! Ако до довечера дъщеря ми не си е вкъщи, парче по парче ще режа от брат ти! После и за тебе ще се погрижа! Затрихте мъжа ми, кучета изедни, сега ще има да видите!

- Не му прави нищо, Денке! Аз ще сторя всичко да ти върнат детето! Ако трябва и в огъня ще вляза, но ще помогна! Само не закачай брат ми!

- Бързай, че няма време! – отвърна жената и затвори телефона. Бурхан изгледа с празен поглед хотелската стая, стана и отиде до банята. Пусна студената вода от чешмата и подложи глава под струята.

Същата вечер детето пристигна при майка си, много уплашено, но невредимо.

- Сега върни брат ми! – гласът на Бурхан трепереше, докато стоеше изправен до чешмата в двора на вдовицата.

- Утре ще получиш писмо къде е, а през нощта ще ти дам знак!

- Какъв знак?

- Ясен! Ще разбереш! А утре рано тръгни към Илчов баир. И без писмото може да го намериш, като обиколиш пещерите наоколо!

- Но те са повече от сто!

- Който търси – намира! А сега се махай от очите ми!

Бурхан се обърна и прегърбен от спусналите се над него през последния ден неприятности, се повлече към пътната врата.

Няколко часа по-късно през нощта, фадромата от стопанския двор изръмжа и като разсърдено чудовище се спусна към центъра на селото. Приближи до джамията и спря. От мощната машина се спусна вдовицата Денка и с усилие закачи едно стоманено въже, което идваше откъм минарето. Пъргаво се върна обратно и даде газ. Фадромата изфуча, рязко опъна и в един миг въжето преряза минарето в основата му. То се наклони на една страна както бе цяло, после изведнъж рухна в прах и каменни отломки. Машината бавно се придвижи напред, където отново спря и в мрака две малки сенки се покатериха в кабината.

- Пак ще се върна! Този път завинаги! – извика жената и подкара машината по пътя. Скоро фаровете й се видяха по шосето, долу под селото. На малкия площад вече се бяха събрали доста хора. Сред тях само ходжата се вайкаше на висок глас. Щом видя Бурхан, той се спусна към него, хвана го за ръката и почти изкрещя:
- Кмете! Какво е това? Джамията..!

- Знак! – изгледа го намръщен Бурхан.

- Какъв знак?

- Знак за помирение, ходжа! Минарето пак ще го вдигнем, ама другото..! Ама ти… какво ли ще разбереш?!

– Бурхан се обърна и тръгна към Илчов баир. Бавно се развиделяваше.