ЗАСЛУЖЕНО ХОРО

разказ от Красимир Бачков

 

 

В долчинката, между рехавите ели, снегът се бе слегнал и почернял. Само лисичата диря, извезана върху него, показваше наличие на живот в гората. Минаваше обяд, а тишината бе завладяла всичко наоколо.

Скрит под един храст, сивият заек спеше и сънуваше отминалото лято. От време на време помръдваше дългите косъмчета на мустаците си, притваряше очи и продължаваше съня си. Върху някое дърво, на върха на хълма зачука кълвач. Отвъд елите, в дъбовата гора го последва друг.

Изведнъж въздухът се изпълни с шепот и разни звуци. Заекът се събуди, но дори не помръдна. Внимателно огледа пред себе си, подуши въздуха и скочи пред храста. Надигна се на задни лапи, за да разгледа околността и след като не съзря опасност, заподхвърля късата си опашка в редки подскоци. Щом стигна до лисичата диря спря, подуши противната миризма и побърза да се отдалечи в обратна посока.

Скоро стигна до прясно сечище, от което на талази се носеше ухание на смола. Заподскача между пъновете на отрязаните дървета и изведнъж спря. Срещу него бе снижила тяло до земята, кафеникава зайка. Тя го наблюдаваше внимателно, но без страх. Заекът бавно я приближи. Издаде муцунка напред, пое съблазнителния мирис на самката и я подкани на разходка. Тя навири уши, а после ги спусна върху гърба си. Нерешително го последва. Един зад друг излязоха от сечището и навлязоха в дъбовата гора. Надвечер вече се бяха опознали достатъчно, за да направят семейство.

След малко повече от месец, в песъчливата дупка под храста се появиха седем малки зайчета. Две от тях бяха с кафяви кожухчета, едното бе пъстро, а останалите четири бяха сиви като баща си. Малките растяха бързо и скоро щяха да започнат да излизат от дупката, когато сивия заек усети смъртна опасност. С всеки изминал ден напоследък, миризмата на лисица ставаше все по-осезателна, докато рано една сутрин въглищарката застана пред храста.

Лисицата бе млада, от котило на предната пролет. Кожухът и бе кафяво-черен, със съвсем леки червеникави оттенъци. Тя отдавна усещаше заешкото присъствие и кръстосваше наоколо. Едва днес обаче откри леговището на зайците. Сега стоеше напрегнато, а жълтите и безмилостни очи се опитваха да проникнат през гъсто сплетените клони на храста. Заешката миризма я влудяваше, затова пристъпи напред, към основата на храста.

Промуши глава и в същия момент получи два жестоки удара по муцуната. Заекът, като боксьор я удари с предни лапи и се шмугна край нея. Лисицата изджавка ядосано и се стрелна подире му. Той направи няколко големи скока, метна се встрани, спря и зачака. Играеше най-старата игра на света, с отвличане на вниманието. Трябваше да отклони хищника възможно по-далеч от леговището си.

Въглищарката спря и се огледа. Разбираше, че не може да стигне този голям заек, в евентуална гонитба. Изджавка повторно и тръгна отново към храста. Заекът предпазливо я последва. Той предусещаше, какво ще се случи на зайката и малките зайчета, ако лисицата влезе в дупката. Когато въглищарката се опита да проникне отново под храста, сивия заек скочи и блъсна с все сила хищника.

От удара лисицата се претърколи настрани и пъргаво скочи отново на краката си. Тя не очакваше нападение, затова сега гледаше учудено ту заека, ту храста. Сивушкото безстрашно стоеше на два метра от нея и очакваше следващия и ход. Лисицата импулсивно се хвърли към него и успя да захапе задния му ляв крак. Той отривисто ритна и отхвърли врага. Тя се спусна отново, но той заскача напред, независимо раната на крака. Преследването продължи през дъбовата гора, докато в един миг дърветата свършиха и двете животни се озоваха в открито поле. Там се разбра, че постепенно заекът се изморява и хищникът скоро ще го докопа.

Бягайки, преследван и преследвач прехвърлиха един хълм и две долчинки, докато пред тях се изпречи асфалтово шосе, по което бързо преминаваха автомобили. Стигнал пръв, заекът на три скока прекоси шосето. След него лисицата бе принудена да спре, защото няколко коли профучаха една след друга. Когато все пак тя премина на отсрещната страна, заека вече не се виждаше наблизо. Той или се бе скрил, или избягал твърде далеч. От силния мирис на изгорял бензин, въглищарката не можеше да надуши отново следата. Тя се огледа, повъртя напред – назад и уморено тръгна успоредно на шосето. От преследването бе загубила много сили. Дишаше тежко, с изплезен език. Съгледа няколко ниски храста напред и се отправи към тях. Уви, заекът не бе там! Само почернели, опадали от есента листа се стелеха по земята.

Лисицата легна, сви се на кравай и започна да лиже едната си лапа. Когато на другия ден въглищарката се върна при храста със заешката дупка, там вече нямаше никой. Само гъстата постеля от заешка козина напомняше за напусналите обитатели. Лисицата кихна два пъти, облиза се и бавно си тръгна.

От запад, между острите игли на елите тънко просвири вятъра. Смрачаваше се. Три километра по-долу, отвъд пътя, сивият заек водеше голямото си семейство към една зеленчукова градина над реката. Тук имаше много замръзнали остатъци от зеле и други зеленчуци, които щяха да задоволят глада им до края на зимата. В един ров наблизо заекът откри изоставена дупка, където всички се настаниха. А когато през нощта луната изгря, голяма, жълта и кръгла, въпреки раната на задния крак, сивушкото излезе навън и заслужено заигра своето триумфално, заешко хоро.