РАЗМИНАВАНЕ

 

Викаха му Тони – кривото краче, но той не се сърдеше на никого. Свикнал беше. Отдавна не обръщаше внимание на любопитството в хорските погледи, на учудването и дори погнусата от недъга му. Беше приел всички негативи да си инвалид, само със самотата не успя да привикне. Гледаше другите и се чудеше. Как не можеха да разберат, колко много имат, как не можеха да го оценят и да му се радват? Бяха здрави, имаха си семейства, деца, къщи! Като се приберяха у дома можеха да разговарят заедно, да се хранят, да си помагат в беда и да се радват на празниците. Та има ли по-голямо богатство от това?! Виждаше как се надпреварват да купуват  по-скъпи коли, мебели и дори апартаменти, да ходят  на почивка в чужбина, а за децата си не отделяха време дори колкото за домашните си кучета. И се развеждаха после, караха се и мислеха, че едни други са се излъгали. Все по-често на Тони му се струваше, че другите са инвалиди, а той е нормален човек.
- Здрасти! Ти ли си Тони?

Той се сепна и надигна от пейката. Пред него стоеше жена, малко по-висока от джудже, с широк червен белег от едната страна на устата, до ухото. Това не толкова я загрозяваше, колкото и придаваше вид на вечно усмихнат идиот. Белега обаче не го смути и той срамежливо подаде ръка:

- Да, а ти сигурно си Роза?

Жената закри с длан белега и нервно се засмя:

- Предпочитам да ме наричат Розичка!... И без това съм малка на ръст.

- Добре, няма проблем! То и аз не съм много висок.

Двамата млъкнаха неловко. Не знаеха какво да си кажат. Срещнаха се по обява за запознанство от жълт вестник. И двамата бяха обрулени от живота, като всеки скришом наблюдаваше другия и преценяваше, чии физически недостатъци са по-сериозни. Когато тишината между тях започна да пари, Тони посочи пейката:
- Да седнем, а? Ще поговорим, ще се опознаем!

Розичка седна, като крачетата и дори не допряха земята. Лека – полека преодоляха притесненията си и всеки сподели най–важното за себе си. Оказа се, че и двамата са сираци от малки, но тя някак се бе изхитрила да завърши средно образование и дори да се уреди на постоянна работа. Той обаче я биеше по точки, защото бе притежател на лозе, с дървена барака където живееше, плюс инвалидна кола, марка „Вартбург”. Той бе малко над четиридесетте, а тя осем години по-млада, което предполагаше, че ако се съберат заедно, можеха да създадат деца. Тони повдигна внимателно въпроса, но тя се изчерви неловко и дори се обърна леко встрани. Не отговори нищо и той вече си мислеше, че нищо няма да излезе от запознанството им. Въздъхна и стана да си ходи, но тя го хвана за пеша на палтото  и тихо призна:

- Не знам дали мога да имам деца, но се надявам всичко да ми е наред! Досега ... не съм лягала с мъж! Да имам дете ...? Това е най–голямата ми мечта! Това е ... прекрасно!!!

Нещо подскочи в гърдите на Тони. Бе изстрадалото му от болка и самота сърце, което като хванато в длани птиче пърхаше, разтуптяно от невероятната възможност, да живее като другите хора най–после и той.

- Розичка! – хвана я за ръчицата – Ела да ти покажа къде живея, а ти прецени, ще бъдем ли заедно от днес нататък!

 

***

 

- Докторе! Родителите на Роско от втора стая са пред отделението. Страшно са ядосани, че сте изписали сина им по–рано, заради англичанина, който настанихте на негово място. Разправят, че ще се оплачат в телевизията!

- Първо – съм доцент, второ – в моето отделение аз казвам кой ще стои и кой ще си ходи, и трето – да се оплачат на арменския поп ако щат! Англичанина за разлика от тях си плаща, при това добре! Ясно ли е?

- Прощавайте! Аз щото нали отскоро ... сте доцент и все забравям.

- Ще помниш Ленче, ще помниш! – щипна леко по бузата доцент Василев старшата сестра и се намръщи:

- А ония навлеци ги разкарай, като им напомниш, че след някой друг ден пак ще опрат до мен! Да не си осират пътеките, щото не аз, а те ще са губещи в крайна сметка! Тук да не е приют за бедни, я?

- Ама те ... си платиха хората, докторе! Сутринта бащата донесе пари и плати.

- Платили! ... Знаят те! Хайде върви, че някой ми звъни!

Той извади скъп мобилен телефон от джоба на ризата си и с пресилено дрезгав глас изръмжа:

- Слушам!

- Кире, какъв е тоя есемес? – прозвуча почти истерично гласът на любовницата му. – Как така да ти връщам колата? Нали ми я подари?

- Ти ходи ли с оня рогач на хотел в „Златни пясъци” през уикенда? Вози ли го в колата, която аз ти подарих? Въргаля ли се в леглото като уличница след всичко, което сторих за теб? А?

- Но нали признах, че това бе грешка? Колко пъти да ти казвам, че съжалявам за издънката?

- Призна, защото бе проследена и записана от частен детектив! Преди да ти покажа доказателствата, ти просто отричаше!

- Не исках да те наранявам, Кире! Много, много съжалявам!

- Ще съжаляваш до края на живота си, скъпа! Вече няма да те издържам и най-тежката работа за теб да е, да си лакираш ноктите! Ще ти се наложи да си търсиш работа и да се издържаш от заплата! И запомни, че ако до сряда не върнеш колата, ще пратя мутри да я приберат насила! Understand?

- Я се шибай, бе педал! Ела сам да си прибереш кочината на колела, нещастник такъв! Затри две от най–хубавите години на живота ми и ще има претенции, наглеца! Кво като си доктор, бе? Кво ме плашиш с мутри? Аз ще пратя по–гадни мутри така да те подредят, че да стоиш безработен после до края на живота си! Извратен мръсник такъв! Един приятел нямаш, жена ти те заряза, а дъщеря ти избяга чак в Канада, да е по–далеч от теб! Кво си мисл .....

Доцент Василев прекъсна разговора и се огледа. В коридора на отделението не се виждаше никой. Той пое дълбоко въздух, влезе в кабинета и след като си облече сакото излезе. Отвън подмина паркирания „Мерцедес” – S клас до входа на болницата. Зад него от прозореца на стаичката се показа портиера и викна:

- Доцент Василев! Ами колата?

Доцента махна вяло с ръка:

- Ще повървя малко пеша! Колата ... после!

В ранния майски следобед нямаше много хора по улиците. Той стисна зъби, спомнил си за любовницата си и се отправи към градската градина.

 

***

 

По пустата главна алея на градската градина се движеха доцент Василев срещу Тони и Розичка. Като ги наближи, доцента присви очи и си помисли: - „Какво са се ухилили тия изроди, Боже мой? И как са се хванали за ръце, като деца от детската градина? Май  щастливи в този град са само идиотите! Животът просто не струва вече!”

Те се разминаха и тогава Розичка плахо се обърна. Погледна Тони и запита:

- Видя ли този човек как страшно гледаше? Чак тръпки ме побиха! Трябва да е много лош човек, Тони! Как мислиш, а?

- Остави го, Розичке! Сигурно си има проблеми, завалията. Не мислиш ли, че живота ни занапред ще става все по–хубав?