ПРИЯТЕЛИ

разказ от КРАСИМИР БАЧКОВ

 

 

 

 

Из голямата празна автогара вятърът се гонеше с няколко врабчета, един отворен прозорец потракваше ритмично, а на скъсаните кожени пейки мършав старец с пробита сламена шапка си говореше кротко с малко циганче. Двамата бяха така улисани в разговора, че не видяха дебелия фотограф, който се притаи до входа с апарат в ръка. Те не забелязаха, как той ги снима, а после неусетно се примъкна до тях и ги заслуша.

— Колко изкара днес? — питаше старецът. Циганчето буташе с кибритена клечка голяма черна муха без крила върху парче картон. Отвърна със завъртане на ръка неопределено, но това не задоволи стареца и той повтори въпроса си.

— Чакай, щи кажа! — съгласи се малкият просяк — Слушай, Петко! — скара се на мухата, която бързо се придвижваше към края на картона и я завърна с клечката. — Мирно! — заповяда и, а после бръкна в джоба на оплесканите си с мръсни петна панталонки. Извади няколко смачкани левчета и започна да ги брои важно. Неизмитото му смугло личице имаше толкова сериозно изражение, че фотографът не се стърпя и пак ги снима.

— Единайсе! — авторитетно заяви циганчето и ги прибра отново в джоба. Старецът се подсмихна, извади цигара от протъркана кожена табакера и я запали. Опъна си два-три пъти и я даде на малкия. Той също смукна дима като опитен пушач и върна цигарата. Така, подобно на стари бойни другари изпушиха цигарата и си продължиха разговора.

— Защо си я кръстил на моето име? — посочи мухата старецът.

Циганчето я чукна с клечката и го погледна изкосо:

— Не ти ли харесва?

— Е, карай! — махна с ръка старецът. — А със Стоичков какво стана?

Малкият подрипна възбудено и започна да обяснява, как мухата Стоичков тъкмо щяла да вкара гол, но понеже много силно бягала, паднала от игрището и някакъв минувач я смачкал. Можела да стане голям национал, но и се разминало. Сега обучавал Петко да рита, но той бил непослушен и не изпълнявал каквото трябва. На тренировките всичко правел обратно:

— Аз му казвам „Наляво“! — той ходи надясно, аз му викам „Натам“! — той идва насам! — горещеше се малкият треньор. — Как ще играе на сериозен мач — не знам!

Старецът си подръпна жълтия от цигарите мустак и обясни:

„Одрал ми е кожата! Аз като бях малък, все наопаки правех всичко. Щом си я кръстил на мене, трябва и да ми прилича, нали?“

Циганчето се съгласи с кимване на глава и продължи да побутва мухата с клечката. Навън започна да притъмнява, откъм гишетата се появи чистачка с гребло и мокър парцал, който буташе пред себе си. Старецът я забеляза и бутна малкия:

— Айде, трябва да ставаме!

Двамата се надигнаха, минаха край фотографа, без да му обърнат внимание и излязоха навън. Той ги последва на разстояние, като не ги изпущаше от поглед. Отвън, на пустия паркинг се виждаха два-три бракувани автобуса, край които се въртеше мършав, бездомен пес. Старецът и момчето се спряха и започнаха да спорят.

— За какво и е на мухата цял лев? — възмущаваше се старецът. — Стига и една троха хляб!

— Туй се казва „трансфер“! — поясни циганчето. — Давам пари да рита по-хубаво! Всички футболисти го правят!

— Но тя не е човек! Тя не разбира от пари! — възрази старецът.

— Ама се казва Петко, нали?! — с необорима логика отвърна малкият.

— И като е Петко, в кой джоб ще си мушне левчето? — не мирясваше старецът.

— Ти ще и ги пазиш! Като се съберат много, ще и купиш една целувка да живее в нея. Хем ще си лежи, хем ще си хапва сладичко! Разбра ли ква е фатката сега?

— Разбрах? — неубедено отвърна старецът.

— Взимай тогава! — циганчето извади левчетата, отброи шест на стареца, а другите си прибра обратно. Възрастният човек взе парите, тупна малчугана по рамото и се заклати към крайния от бракуваните автобуси.

— Чао! — викна след него малкият просяк. Старецът махна с ръка, без да се обръща, после бутна вратата на счупения автобус и влезе вътре. На пода бяха застлани много картони, покрити с червено, прокъсано одеяло. Той се отпусна бавно на една страна и притвори уморено очи.

Отвън циганчето мина край фотографа, който го спря и запита:

— Какъв ти е този старец?

— Приятел! — изпъчи се малчуганът.

— А защо му даваш пари?

— Аз съм му спонсор! — гордо заяви малкият печалбар. — Да има за хляб и цигари човекът!

Фотографът се засмя, а циганчето протегна ръка:

— Дай два лева, господине!

Ицо Дебелия се бръкна и извади тънка пачка банкноти. Отброи две по пет и една от два лева и му ги подаде.

— Дванайсе лева?! — ококори се малчуганът изненадан.

— Вземай и бягай! — смигна заговорнически фотографът и си тръгна. Малко по-късно, като направи снимките, се спря на една, която озаглави „Приятели“. Имаше предвид стареца, момчето и мухата Петко. Щеше да я пусне на първа страница на вестника, защото беше истински шедьовър. После засвирука с уста доволен, че зад хубавата снимка има нещо още по-хубаво, което той знаеше, но другите дори не подозираха!