НАДЕЖДА

разказ от КРАСИМИР БАЧКОВ

 

 

Пий, братле! Аз черпя! Не ме гледай тъй! Това, че не се познаваме и си по-беден, няма никакво значение. Нали сме все хора! Аз днес получих премия в работата. Добра премия! Пратих повечето пари на сина си, но останаха и за почерпка. Абе ако щеш, ме мисли за балък. Все тая. Важно е да си отпуснеш малко душата. Че като гледам как се е свила в очите ти ….! Познато ми е. Да ти разкажа, ще разбереш! Е - е - х !

Миналата година по това време бях толкова отчаян, че ми идеше да се обеся! Ако живеех като нормален човек, след два месеца трябваше да празнувам юбилей и да бъда щастлив и доволен от живота си. Когато стане на петдесет, обикновено един мъж е уважаван и преуспял член на обществото. Обаче сори!

Точно тогава моето общество се състоеше от едно по-мърляво от самия мен коте, което спасих от студ и глад на улицата. Беше се предало вече и сигурно поне пет от деветте му живота бяха отлетели към небето. Вдигнах го от тротоара и се опитах да го стопля в големият джоб на канадката си. Едва писукаше, но щом го заведох в квартирата и включих малката електрическа печка реши, че и с оставащите четири живота все ще се справи някак.

Обаче се чувстваше зле, защото дори не помириса великодушно предоставената от мен консерва „Шпроти”. Като видях, че топлината му е достатъчна, аз придърпах рибата пред себе си и набързо я излапах. Бях се запасил с един кашон риба в консерви за всеки случай. После както всяка вечер напоследък, глътнах на екс чаша водка и разпънах спалният чувал на леглото. Изключих печката и си легнах, а котето с жално мяукане се присламчи до мен. - Само да ме напълниш с бълхи! - предупредих го възможно най-строго и го гушнах до себе си. То благодарно каза Мяу и започна да преде. Котешка му работа. Тогава ми мина през ума, че мога и да му се оплача.

Всяка вечер заспивах с мисълта за сина си. По-рано го целувах по нослето за лека нощ, но от няколко месеца бях сам. Въздъхнах и като американец пред психотерапевт започнах: - Ти, приятелче, нищо не знаеш! Като те гледам, не си на повече от две седмици. К’во ли знаеш за живота! Но в момента дереджето и на двама ни е едно и също. Сигурно няма да повярваш, но доскоро имах свой дом, жена, дете, кола, работа и по нищо не се отличавах от останалите сити тъпанари в тоя град. Ако те бях видял по онова време на тротоара и през ум нямаше да ми мине да те спасявам. Но стана тъй, че жена ми си намери любовник и се разведохме. С нея имахме разлика от седемнайсет години и след като се оженихме и се роди синът ни, тя някак се отдръпна от мен. Все ми намираше кусури и вдигаше скандали и по най-дребния повод. След развода обаче, съдът присъди домa и детето да останат при нея. Нямах никакви спестявания, затова си стегнах багажа в един куфар и докато бе топло, спях в колата. После настъпи есента и стана студено. Продадох колата и наех една мизерна стая, а от бившото семейство ми остана само компютърът на сина ми. Той малкият стоеше непрекъснато пред монитора и аз доста често му се карах, защото знам, че е вредно за здравето като се стои много.

- Какво правиш ти? - викам му - Вместо като се върнеш от училище, да седнеш да си учиш уроците, да решаваш задачи, ти се лепваш на компютъра и си разваляш и зрението, и здравето!

А той в повечето случаи мълчи, а понякога само отвръща: - Това ми харесва, бе, тате!

Знаех, че това му бе единственото развлечение, защото почти две години си събира пари, за да го купи и то на старо. А когато напуснах дома, старателно го опакова в два кашона и сам го свали до колата.

- Ама защо? - запитах, а той вика:

- Аз ще си купя друг, а ти сега оставаш съвсем сам. Пусни си интернет там, където отидеш и ще ти е по-леко. Няма да си самотен. - Тогава разбрах колко самотен се е чувствал той, при живи и здрави майка и баща, в един отдавна опустял дом, без разговори, усмивки и поне мъничко семейна топлинка. Даде ми милият най-скъпото си, за да не се чувствам и аз като него. Какво да ти разправям, коте! Тъжна работа! После започнах да пия, защото това ми се видя най-лесното лекарство против болката ей тук - вътре. И така я подкарах, че всяка сутрин закъснявах за работа и не след дълго, разбира се ме уволниха. Както виждаш сега съм сам, бездомен, безработен и ако не смятам последните осемдесет лева от колата и безпаричен. Всичкият ми багаж е в един куфар под леглото, а компютърът и печката са единствените ми екстри. Това е, писанке!

Котето отдавна бе заспало, а на мен наистина ми бе станало по-леко. Поплаках си съвсем не по мъжки, но душата ми някак се отпусна. Като се събудихме на сутринта правихме гимнастика, за да се стоплим и включих компютъра. Бях се регистрирал в два сайта за запознанства, но никоя жена не бе проявила интерес към мен досега. Взех котето, което се търкаше о краката ми и му казах:

- Трябва да ти измисля име! Сега ще отворя сайта и тъй като си женско, ще те кръстя на първата жена, която си избереш само. Ето ти мишката! Действай!

То бе още малко и глупаво, но след десетина минути бутна мишката и от изкараният списък с десетина имена, посочи жена на име Надежда.

- Е, Наде! - присмях му се аз - Вярно, че само от надежда имам нужда сега! Я да видим що за стока е кръстницата ти!

Отворих страницата с личните данни на жената и излезе, че е бивша баскетболистка, висока 192 сантиметра, живееше в съседният град и търсеше „мъжа на живота си”. За майтап й написах едно кратко писмо, в което уточних, че най-после ме е намерила, взех котето и излязох навън. Цял ден обикалях по строежите да търся работа и вечерта се прибрах както винаги отчаян и гладен.

От полупразния вече кашон извадих поредната кутия „Шпроти” и братски си я разделих с котето. Този път то яде лакомо и много се облизва. Аз също. После включих компютъра, за да се поровя в интернет и видях, че имам поща. Писмото бе от баскетболистката. Жената питаше кога ще се срещнем. Вече си бях глътнал водката, затова лекомислено я поканих при мен в квартирата, на гала - обяд. Дори си написах точния адрес.

Следващият ден бе неделя и обикновено се излежавах до обяд. Някъде по това време на вратата се почука. Котето измяука, навири опашка и се стрелна към вратата. Аз станах да отворя и когато съзрях пред себе си огромната фигура на баскетболистката Надежда, ми омекнаха краката. Тя бе взела шегата ми за чиста монета. Изтръпнах. Жената стоеше в очакване, стиснала найлонов плик с някаква бутилка, със зачервени от студа румени бузи и светнали от любопитство очи.

- Заповядайте! - нескопосано я поканих, а тя леко се наведе и прекрачи прага на бърлогата ми. Не изглеждаше впечатлена от спартанската обстановка вътре.

- Ама вие изглеждате изненадан? - констатира с леко недоумение тя.

- Така е! - признах - До сега никой не се е интересувал от мен и затова си позволих да ви поканя. Изобщо не допусках, че ще дойдете!

- Аха! Ясно! - спокойно отвърна тя и като че си бе у дома, си свали палтото, взе котето в ръце и седна на леглото. Подаде ми виното с усмивка - Да се почерпим за запознанството! Нали ме поканихте на гала - обяд!

- Нали ви казах, че се пошегувах! Тук имам само няколко консерви „Шпроти”. Но ей сега ще прескоча до магазина!

- О - о, не! - спря ме с ръка тя - И без това никога не съм опитвала такова чудо! Хайде отваряйте виното и една консерва и разправяйте за себе си!

Така се запознахме с Надежда и до края на следващата седмица, вече се бях преместил в съседният град при нея. Тя имаше хубав апартамент в центъра, който си бе купила с парите от заработеното в баскетбола. Сега бе треньорка и само едно й липсваше - мъж до нея. С моите 167 сантиметра аз доста скептично гледах на всичко в началото, но се оказа, че като си легнем, нещата се променят в моя полза. А и за да бъдат двама души щастливи, не ръстът е от определящо значение.

- Толкова години все сама! - с болка споделяше тя - А колко малко му трябва на човек! Някой до теб и да ти е топло с него! - Естествено котето не пропускаше да скочи при нас в такъв момент, защото страшно се бе разглезило и все се навираше отгоре ни.

- Бягай, бягай! - гонех го аз, но не забравях, че на него дължах хубавия си живот в момента. Ей тъй измина последната година. Междувременно си намерих работа, с която си докарвам добри пари. Ето днес ми дадоха и тази премия!

И да ти призная, братле, само едно ми липсва, за да се почувствам наистина добре - синът ми! С него си чатим всяка вечер, но едно е да му пратиш усмихнато човече по нета, а съвсем друго да му се усмихнеш истински насреща и да го погалиш, докато още не е съвсем пораснал.

Хайде пий, братле! Пийни си! И при теб ще се оправят нещата! Ще видиш! За всеки се намира по една НАДЕЖДА !