МАНДАРИНИ

разказ от Красимир Бачков

 

 

Виждах Митака за последен път и нищо не можех да сторя, за да му помогна. Беше слаб като анорексик, с дълга, потъмняла от пот коса и развлечена, спусната почти до коленете тениска. Само вечно извиняващата му се усмивка си бе все същата и ме караше да се чувствам виновен по някакъв начин. Всъщност аз не живеех в този квартал и на тая улица.Тук живееше майка ми и всяка седмица идвах да я видя, да поправя нещо из къщата, или просто да си поговоря с нея.

Горе долу преди две години, го видях за пръв път в съседите. Бе дошъл да иска ръчната им количка, за да пренесе някакви железа до пункта за вторични суровини. Разбрах, че съседката не иска да му я даде, но и бе неудобно да му откаже пред мен.

- Да не стане като колелото на Димчо! – размаха показалец тя – Взел си го уж да покараш, а после момчето остана без колело!

- Откраднаха го, лельо Танче! – оправда се вяло Митака.

- Откраднали!... Знам аз, амиии!... – не довърши съседката.

- Да взема ли количката? – повтори молбата си момчето, а тя се извърна към мен и разпери ръце:

- Ето, чичо ти Петьо е свидетел! Ако не я върнеш до довечера, мисли му!

Митака ме погледна, усмихна се тъжно и каза:

- Ще я върна!

Не бе минал и час, когато чух единственото колело на количката да громоли из двора на съседите. Момчето си бе удържало на думата. От мама разбрах, че е станал наркоман още тринадесет годишен. Родителите му работеха в Испания, а той живееше тук единствено с баба си. По някакъв начин бе попаднал в ръцете на наркопласьорите и след това животът му се бе превърнал в ад. Крадеше каквото му падне, за да си купи дрога, не ходеше на училище и агонизираше между отделните пристъпи.

Беше красиво момче. Висок, слаб, с непорочен вид, Митака от пръв поглед предразполагаше към себе си. Жал ми бе за него, но голото ми съчувствие едва ли би му помогнало за нещо. Един късен следобед минах от задния вход към мамината къща и точно до входната врата го видях. Беше се свил на две и се опитваше да повърне. Като ме видя, в първия момент се изправи, но болката бързо го преви и той се извърна настрана.

- Какво ти е? – попитах доста притеснен аз.

- Нищо! Ще се оправя. – с глух глас отвърна Митака и се отмести, за да мога да мина през вратата.

- Мога ли да ти помогна с нещо? – опитах се да бъда полезен, а той, сякаш само това чакал, отвърна:

- Трябват ми двайсет лева! Знаех за какво му бяха нужни парите, но виждах как се мъчи в момента, затова бръкнах в джоба си. Имах банкнота от петдесет лева и се зачудих, какво да правя.

- Ще ви върна остатъка! – с болни очи обеща момчето и аз прежалих парите. Бях сигурен, че няма да ми върне и лев, но когато надвечер откъм входната врата се позвъни, с учудване видях насреща си виновната му усмивка.

- Ето ви рестото! – подаваше ми пълната си с банкноти шепа Митака. Взех парите и го поканих да влезе. Той отказа и тогава направо запитах:

- Като изключим оная отрова, какво най-много обичаш да ядеш?

- Аз не си падам много по яденето! – сведе глава той.

- Все пак не може да няма нещо, дето да ти харесва повече? - Мандарини! – призна момчето, сякаш се срамуваше от това.

- Видя ли? – тупнах го свойски по кокалестото рамо.

– Аз също много си падам по тях. Сега ще идеш ли да купиш, за двадесет лева мандарини?

- Но това са повече от десет килограма! – повдигнаха се в недоумение веждите му.

- И какво от това? Няма да можеш да ги носиш ли?

- А, не ама!...

- Какво?

- Че кой купува, по десет килограма мандарини?

- Аз! – ухилих се и му пъхнах двайсетачка в ръката. – Хайде бягай! Като ги донесеш, двамата ще хапнем колкото си искаме! Щом се върна с две препълнени с плодове торби, седнахме на стъпалата пред салончето и аз започнах да беля кората на една мандарина. Лакомо я изядох, а Митака ме гледаше учудено и безмълвно.

- Защо не ядеш? – запитах, а той нескопосано започна да бели една. Като свърши, вместо да яде, той само изсмука сока, а останалото изплю.Така изяде две мандарини и спря.

- На мен ми стига. Благодаря!

- Аа-а-а! Няма да се разберем така! – скарах му се пресилено аз и взех едната торба.

– Вземи ги за в къщи! Ще си хапваш по малко.

- Аз имам какво да ям! Баба ми готви. – объркано отвърна той.

- Абе, взимай като ти казвам! Те са за десерт. И прецени кое е по-добре! За двайсет лева дрога, или мандарини. Той наведе глава и неохотно вдигна пълната с плодове торба. Слабата му фигурка като призрак се провря през външната врата и се стопи в спусналата се тъмнина.

Времето си минаваше, аз си имах свои грижи и рядко се сещах за Митака. Междувременно от мама разбрах, че са го пратили в наркокомуна да се лекува. По-късно се върнал в много лошо здравословно състояние от там. Лежал без сили при баба си, а тя го гледала както може. След като се разболял от пневмония, лекарите предупредили, че не му остава много живот. Днес сутринта мама сподели, че щели да го пратят на село, да умре на спокойствие там. И сега, току що излязъл на улицата, аз гледах как някакъв мъж, го придържаше да не падне, докато приближаваха към една спряла кола. След тях баба му пристъпваше прегърбена, с две чанти в ръце.

Когато мъжът отвори задната врата на колата, Митака погледна към мен и върху изпитото му като на светец лице, светна усмивка:

- Мандарини! Мерси! Мъжът внимателно го настани в колата, а след него се качи и бабата. Колата избръмча и бавно като катафалка се понесе напред. Слънцето припичаше неприятно, уличката бе станала неочаквано пуста, а аз се чудех накъде съм тръгнал.