Легионът на обречените - 8

 

 

 

IX

 

Рано сутринта Венци отиде при един свой познат, собственик на магазин за алкохол. Споразумяха се да изкупи виното на половин цена и след час, с двеста лева в джоба, той се прибра. Явор още спеше. Венци се разшета. Свари яйца, изпече филийки на тостера и кипна кафе в едно джезве. Събуден от шума и от уханната миризма, Явор се размърда и стана. Протегна се все още сънен и учудено забеляза:

- Това вино наистина е добро! Изобщо не ме боли главата!

- Беше добро!   - ухили се Венци и затананика. - Само спомен от него остана...

- Ти какво? Да не би да си успял да го продадеш?

- Слушай, новобранец! На тия дето стават рано и Господ помага! - назидателно размаха пръст приятелят му. - Ето твоя дял от плячката!

Явор ги преброи и се учуди:

- Двеста лева? Това не са ли всичките пари?

- Това е половината от печалбата, но ако искаш може да разделим и тях. Имай предвид обаче, че след малко се връщаме и за тия бутилки, дето вчера не успяхме да поберем в колата. Имаме и четири кашона чаши за продаване. Нещо да кажеш?

- О, не! Никъде не се връщам! Представи си, че ни хванат! Ще загубим и тия пари. Всъщност на мен двеста лева ми стигат, а ти прави каквото искаш с останалата стока.

Венци поклати разочарован глава:   

- От тебе братле гангстер не става! Затова не можеш да пробиеш в живота!

- Май си прав! - съгласи се Явор. Като гледам как успяват напоследък!

- Кои?

- Ами тия, дето нямат скрупули и задръжки! Наглите и крадливите. Като почнеш от кварталния магазинер, та стигнеш до кмета и министъра.

- Моля, моля! – възрази Венци. Тия пари са от кварталния магазинер. Той е почтен мошеник и си плаща за стоката.

- Предполагам на половин цена?

- Да но плаша! А да си чул някъде кмет или министър да плаща? Да дава пари изобщо? Не братле! Не ги сравнявай! Един кмет например само взема пари и всякакви облаги. Той има дял в почти всички доходоносни фирми в града и от всичко печели. Създава си лоби, което също е облагодетелствано и използвайки служебното си положение, дере кожи наляво и надясно. При това напълно заслужено.

- Защо?

- Защото го избират, глупчо! Така никоя от овцете в града не си позволява да блее и се оплаква, че я  доят и стрижат. Нали с нейния глас  този разбойник е станал кмет! Ей тъй да я докараш! Това си е направо образец за висш xайдутлук и трябва да се изучава още  в училище, но какво да се прави! Сами трябва да стигаме до простите истини на живота!

Явор помълча и въздъхна:

- Имам чувството, че не съм за тоя свят!

- Че какво му е на света? - лекомислено блеснаха очите на Венци. - Той винаги си е бил един и същ, само дето ние, хората, се сменяме. Днес са едни, утре - други, а измамата, наречена живот, все продължава. Ти да не се мислиш за по-добър от останалите? Незаконен принц, а?

- Виж, мразя ги тия отрепки! Като червеи са!

- Хайде, хайде! - присмя се Венци. - А кой хвърляше вчера кашони от камиона?

- Хвърлях ги, защото нямам избор! Защото съм принуден да ги хвърлям. Защото насила ме направиха неудачник и ако имах работа, през ум не би ми минало да ходя в Гърция или да нападам камиони като пладнешки хайдутин!

Такава е политиката на държавата, братле! Когато ти си принуден да откраднеш, за да оцелееш много по-лесно си държиш устата затворена и не  протестираш против истинските крадци! Вярно ти си имаш морално оправдание, ако те пипнат, но големите риби си имат друго! Те имат пари! Затова тях просто никой не ги хваща! И продължават да си плуват наоколо и да ни поучават от телевизора или радиото. И да лапат, да лапат, да лапат! А после във вестниците сме длъжни да четем за поредното светско събитие, където великите крадльовци, нагиздени като циркови, маймуни как са пирували със заграбеното от нас. Това е демокрацията, Яворе!

- Мамицата и на демокрацията, и на управията!

- А какво, социализъм ли искаш? Същите велики кражби, плюс санаториуми в Белене и Скравена! И лъжи, лъжи, лъжи! Хайде, избирай.

- Мразя тая държава! Ако можех да избирам, никога нямаше да се родя, нито пък да живея в нея! Не знам що за боклуци сме ние българите, но ми се струва, че никоя друга нация не би търпяла такъв геноцид на свои! Останали сме една шепа хора и вместо да се сплотим и съхраним, ние бавно и жалко умираме. Потъваме като в блато. Ако можех, щях да събера всички отчаяни мъже и да сформирам един легион. Щяхме да тръгнем и да избием всички гадове, които ни докараха до тук! Да им потърсим сметка за ограбеното!

- Това значи, да избиеш около милион от богоизбраните българи! – констатира Венци. – А дори да върнеш част от заграбеното, ще върнеш ли разбитите си надежди и илюзии за живота? Ще си върнеш ли вярата? Не, братле! Ние просто сме обречени! Като агне за курбан! Това е!

- Може да сме обречени, но не сме приключили! Имаме да оправяме доста сметки! Оправим ли ги, ще знаем защо сме живели!

- Значи революция, а? Ти си бил цял Ленин, бе! Щом такъв кротък човек като теб тръгне да краде и се бунтува, значи ножът е опрял наистина до кокала! Скоро ще стане една-а-а...!

Към обяд Явор се качи на влака. На перона Венци пушеше замислено цигара и дори не поглеждаше хубавите момичета наоколо.

- Приключи ли с кариерата на бандит? - запита, а Явор кимна и сериозно отвърна:

- Да имаше как и да забравя! Поне последната година!

- И последните десет да забравиш, все толкова! Предстои ни такава веселба, че ако нямаш памет за станалото до сега, вечна ти памет! - прекръсти се иронично Венци. Влакът се люшна и потегли. Двамата приятели се гледаха, без да си махат. И двамата знаеха, че раздялата е временна и утрешният ден ще ги събере отново. Когато и последният вагон отмина, Венци се изплю върху стоманената релса и странно развеселен помисли: „- Чудна работа! И влаковете още вървят, и чиновниците получават заплати! Ама, че инерция!"

Ни в клин, ни в ръкав, Джеват се скара с един младеж във влака. Той се качи на гара Повеляново и учтиво запита има ли свободно място в купето. Тъй като други пътници при тях нямаше, Роко гостоприемно го покани:

- Сядай, бате! И ти ли си за Добрич?

- Да. - кимна младежът.

Бе с една глава по-висок от Джеват, с широки рамене, гъста кестенява коса и открито сиво-сини очи. Метна си чантата на багажника и седна в ъгъла. Извади вестник с кръстословици и започна да ги решава. Роко се присламчи до него, но Джеват го дръпна и изръмжа:

- Не пречи на човека!

Младежът сконфузено го изгледа и заяви, че Роко не му пречи. Това раздразни допълнително Джеват и той го отряза:

- Теб никой не те пита! Трай си там!

Младежът продължи да   го гледа сериозно, но нищо не каза.

- Кво си ме зяпнал! - тросна му се Джеват. – Не си ли виждал   цигани?

- Какъв ти е проблемът, приятел? - тихо запита младежът.

Джеват извади цигара, запали я и духна дима срещу него:

- Ти си ми проблемът! Разкарай се в друго купе!

- Виж, не съм те обидил с нищо! А и ти не можеш да ми нареждаш къде да ходя!

- Бягай, щото ще те бия! - заплашително сключи вежди Джеват.

Младежът спокойно се изправи и с лека усмивка го подкани:

- Хайде, де! Опитай!

Както бе седнал, Джеват се изтласка стремително, с намерение да го повали. Младежът се отмести леко и Джеват се удари силно в стената. Надигна се и замахна, но младежът избягна ловко удара. Така продължиха борбата, като младежът си играеше с Джеват като котка с мишка. Накрая го хвана здраво и предложи:

- Нека спрем, а? Ще вземеш да се удариш зле и после наистина ще се ядосваш!

Джеват се опита да се освободи, но безуспешно.

- Пусни ме, копеле!

- Дадено, но само ако обещаеш, че ще кротуваш!

Джеват се поизвива още малко и накрая се съгласи. Младежът го пусна. Джеват започна да се отупва и да си оправя дрехите, а младежът си седна на мястото. Изведнъж с все сила Джеват се изви и го удари в лицето. Както бе седнал, младежът изрита Джеват и главата му издрънча у стената. Разгневен, младежът стана и го хвана за косата. Удари му главата в стената още веднъж и промълви:

- Мразя цигански номера! Ако още веднъж посегнеш, ще   те смеля! - пусна   го и отново седна на мястото си.

Джеват се отпусна в срещуположния ъгъл и като си опипваше главата заядливо подхвърли на Роко:

- Видя ли, че ни мразят бе, малък?

- Бате.!. - преглътна Роко, а от очите му се затъркаляха едри сълзи. - Като слезем на гарата, ще ми вземеш билет за София! Не искам вече никъде да ходя с теб!

- Що бе, манго? Вече не ти трябвам, а?

- Ти си манго! Защо се сби с баткото? Защо все се заяждаш с хората?

- Щото ни мразят, Роко! Като пораснеш, ще разбереш!

- Слушай бе, приятел! - намеси се младежът. – Аз съм студент във Варна. В квартирата сме трима. Двама българи и един турчин. Разбираме се чудесно и никога не сме повдигали етнически въпроси. Какво значение има българи ли сме или цигани? Нали все сме хора!

- Какво знаеш ти за нас, бе? - озъби_се_Джеват. - Всички българи сте расисти и ни мразите!

- Защо да ви мразим?

- Защото е тъй! Ти виждал ли си циганска махала, бе Рамбо?

- Ей, как го оцели! - изненада се младежът. - И в групата ми викат Рамбо, щото тренирам непрекъснато. А циганска махала съм виждал, разбира се! Но не разбирам за какво говориш.

- Как ще разбереш, като си от другата страна на махалата! Ти живееш сигурно в центъра, а махалата е в края на града. Твоята къща сигурно е изтупана като тебе, а къщите на мангалите приличат на курници! Ти се учиш в униврситет за да ни управляваш, а ние просим и крадем, за да живеем! Ти си бял, умен и силен, а ние сме черни, тъпи и слаби! Май не си приличаме много, а?

- Нещо бъркаш, приятел!

- Не съм ти никакъв приятел! Викай ми Джо! - някак омекнал отвърна Джеват.

Младежът продължи:

- Виж, Джо! В нашия град живея в гарсониера с майка си в един панелен    блок. Във Варна уча и тренирам по цял ден, а работя по цяла нощ в една дискотека, за да се издържам. На денонощие спя по три-четири часа. Както ти казах, в квартирата сме трима и според теб излиза, че ще управляваме и тримата.

Вярно, че има кофти хора, но те са и сред българите, и сред циганите. Като те гледам, ти си един от тях. А що се отнася за расизма, то струва ми се, ще ми трябва много, за да стана расист като теб самия. Не знам какви комплекси избиваш, но мисля, че това не е начинът да оправиш нещата!

- Ти каза, че мразиш цигански номера! Определяш лошите номера като цигански! С тия предразсъдъци как виждаш да играем в един отбор, а?

- Съжалявам, но не аз съм направил циганите нарицателни за неща като лъжа, кражба или безчестие! Според мен вие дори не знаете на кой Бог да се молите!

- Каква е тая злоба, бе Рамбо? – плесна с ръце Джеват. – Не само в България, по цял свят ненавиждат циганите! Ние сме неканени гости на всякъде! Навсякъде ни нима, но ние не сме желани! Събориха Берлинската стена, говорят, че Шенгенската завеса ще падне, а стената пред нас кога ще се срути, кажи? Какво като си нямаме господ? Ние все го търсим, тоя наш господ, и вървим, вървим към него и от толкова път сме се превърнали в скитници и чергари! Такава ни е съдбата – да свирим, да играем, и се веселим по пътя към Бога, а другите да ни хулят за това! Разбираш ли?

- Аз разбирам само едно, Джо. Съдбата на всеки човек или нация е такава, каквато си я направи!

- Не е баш така! Когато някой е казал, че си боклук още преди да си се родил, не ми разправяй, че ще имаш същия шанс да успееш като другите!

- Има много успели цигани! Известни лекари, учители, бизнесмени!

- Да за да докажете колко сте великодушни и добри, че пускате някой от нас на светло! Особено, ако преди това са ни оценили в чужбина! Ега ти лицемерието!

- Не си прав, Джо! Много предубедено гледаш на всичко! Обаче си първият, когото аз срещам открито да говори за това! Като изключим политиците, разбира се! Това ми харесва!

- Хайде, бе! - Още малко и ти харесва!

- Без майтап! Толкова си млад, а се стремиш към някакви идеали! Вярно, не по най-добрия начин, но все пак!

- Идеали - вятър! Левски е имал идеали, а е бил по-млад и от мене като е почнал делото си! Аз съм боклук! Искам нещо добро, а така го правя, че става най-лошото, което човек може да си помисли! Някъде нещо се бърка, но не знам къде!

- Разбирам те, Джо! Във всеки случай, ако мога да ти помогна, съм насреща!

Двамата замълчаха. Роко бе залепил лице на прозореца. През мръсното стъкло се виждаше равнината. Широка и необятна, земята го караше да се чувства още по-малък и изгубен.

- А не си ли чувал - запита младежът – когато видят нещо нескопосано, хората му викат „българска работа"?

- Абе чувал съм, но точният израз е „Хубава рабо­та, ама циганска"! - каза Джеват.

Роко изгледа последователно и двамата, за да се убеди, че не се шегуват и се ухили. Усмихна се и младежът, а по лицето на Джеват премина някаква тръпка, която стопли жълтите му хищни очи и го направи да изглежда някак беззащитен. Едва сега Роко си даде сметка, че никога не бе виждал приятеля си истински да се смее.

- Аз пък за пръв път срещам някой - неуверено започна Джеват, - който да ми се опре истински, а да не го намразя! Ти си опасно копеле, Рамбо! Сигурно постигаш всичко, което поискаш, нали?

- Е, не е чак така, Джо! А и аз не искам кой знае какви чудеса!

Навлязоха във вилната зона на Добрич. Зад малките барачки по лозята, като гигантски шип, стърчеше телевизионната кула. Младежът стана и си свали чантата. Подаде ръка за сбогом първо на Роко, а после на Джеват.

- Ако искаш, - предложи той - може да се видим в събота или неделя! Като съм тук, ходя всяка сутрин към девет да тренирам на Простор. Може да те науча на някоя хватка!

- Добре! - отвърна Джеват. - Може да мина някой път!

 

XI

 

- Как ще има мъжът ти работа. - тресеше се от възмущение жената,- като едната банда смени другата и никой не мисли за мен и за теб! Червени, сини, няма разлика! И зелени на бели точки да дойдат, нищо няма да се промени! Всеки отгоре гледа_да си напълни душата и после се покрива някъде! А ние ще пдащаме, най-скъпата вода в света! Ай, да ти скоча на държавата!

Редът и дойде и тя се наведе пред гишето да плати. След нея Елица бръкна в портмонето си и отброи сумата за изразходената у дома вода. Погледна към опашката от десетина човека. Повечето бяха възрастни мъже. Брадясали и намръщени, те стояха омърлушени и свити като махленски песове в зимен ден.

- Наистина! - помисли тя. - Не сме народ, а банда дрипльовци. Унизени, отчаяни и примирени! Като роби!

Тя закрачи бавно към дома на родителите си. Сутринта бе оставила Цецко у тях. Всеки месец от двете си нищожни пенсии, двамата старци събираха по някое левче за детето. Отделяха от хапката си, за да му купят малко плодове или някоя дрешка. Преди няколко години баща й ругаеше партиите и правителствата, но напоследък мълчеше. Стоеше свит в ъгъла на малката си стая и гледаше с невиждащ поглед. Беше побелял и някак смален. А очите му бяха страшни. В угасналия му поглед се таеше скрита закана и гняв. Никога преди Елица не би повярвала, че баща й може да се превърне в подобно жалко същество. Веднъж, в пристъп на ярост, той сподели единственото си   желание:

- Не искам да умра преди да видя един от тия гадове наказан! Не очистен от мафиотските структури, а истински наказан от честни хора! Хванат като плъх и обесен на някое дърво! Ей тъй, да му се люлеят краката!

- Смири се бе, Минчо! - бе го сгълчала майка и. – Всеки ден можем да се представим пред Бога. Как ще отидеш горе с такива грешни мисли?

- Няма Бог! – еретично отвърна баща й. – А ако има, трябва да ида в църквата, да запаля една свещица и да се помоля за него самия! Трябва да му е много тежко, като ни гледа какви сме! Да му се отще от това, дето е сътворил!

Елица се огледа преди да пресече улицата. От завоя насреща се плъзна червена спортна кола. Зад полегатото предно стъкло се виждаше шофьорът как говори по мобифон. Беше младо момче, на не повече от двайсет години. До него, с цигара в ръка се бе усмихнало красиво момиче. Изведнъж Елица се почувства стара и изхабена. Заболя я главата. Прииска й се да седне, но разбира се нямаше къде. Подпря се на едно дърво. Някаква жена се спря до нея:

- Какво ви е? Ако се чувствате зле, да извикам „Бърза помощ"?

- Не, недейте! - промълви Елица. - Сега ще ми мине!

Тя започна да диша дълбоко, но й се догади и бързо повърна. Смутена от слабостта си, се огледа наоколо и като видя, че никой не я е забелязал, изтри с кърпичка устата си и продължи по тротоара. Главата и се маеше, някаква зла мисъл търсеше път към съзнанието и, но все мъничко не достигаше. Беше като натрапчива мелодия, която не можеш да прогониш от ума си. В къщата на родителите си пристигна бледа и уморена. Майка и я настани на кушетката в кухнята, разтри и гърба и запари силен чай. Гледаше я замислено и сякаш нещо и бе на езика. Накрая, все пак не издържа и подхвърли:

- Ако Явор си беше тук, щях да си помисля, че си бременна! Но, нали го нямаше! Сигурно си се простудила някъде!

- Ето това е! - замръзна Елица. Майка и бе изрекла това,   което  тя  самата не бе допуснала дори подсъзнателно. - Не може да бъде! - крещеше отчаянието, сграбчило с остри нокти вътрешностите и.

Тя импулсивно стана и повърна в мивката. Пусна студена вода и дълго се плиска с нея. Като се изправи, очите и бяха зачервени.

- Мамо! - отмаляла прошепна. - Защо си ме родила?

Майката бе делова жена. Имаше една единствена приятелка - зъболекар, с която дружаха още от ученички. Настани Елица на кушетката, зави я с едно одеяло и тръгна към частния кабинет на приятелката си. Двете обсъдиха проблема и още същата вечер Елица отпътува с влака за София. Сутринта пристигна при сестрата на зъболекарката. Оказа се, че тя също е зъболекар, а мъжът и - гинеколог.

- Ако искаш, разкажи ми всичко и ще видиш как ще ти олекне! - свойски предложи жената, след като двете седнаха на чаша кафе.

- Казваше се Маргарита, усмихваше се топло и Елица заговори. Набраното през последните месеци се изля, заедно с горещите и сълзи. Разкаяна и унизена, тя сведе глава. Маргарита застана до нея, прегърна я през раменете и предложи:

- Искаш ли да отидем на църква? Още сега! Тук, на съседната улица, си имаме голяма и хубава църква! Даже мъжът ми е църковен настоятел. Ще си запалим по една свещичка, ще помолим Бог да ни прости, а после ще се върнем и ще свършим каквото трябва! Идваш ли?

Елица преглътна и стана. Послушна като дете, тя изпълни всичко и до обяд бе освободена от нежеланата си бременност. Мъжът на Маргарита бе голям майтапчия. Той непрекъснато се шегуваше и Елица почти не разбра как мина всичко. Вечерта, седнали на масата, те си пийнаха вино и разказаха последните научени вицове. С леко замаяна от алкохола глава, Елица бе настанена в стаята на дъщеря им, която бе студентка в чужбина. Тя заспа, чувствайки се като у дома. На следващия ден я изпратиха на влака и Маргарита твърдо рече:

- След единайсет дни трябва да сте в София, за операцията на детето. Сега се прибираш, все едно нищо не е станало и след седмица ми пристигате тук цялото семейство! Ще дойдете у нас! Не ви трябват пари нито за хотел, нито за храна! Разбрахме ли се?

- Ние имаме около двеста долара! - започна Елица, но Маргарита я прекъсна.

- Не искам да чувам нищо! Изпълняваш каквото казах и ще видиш, че всичко ще се оправи! Бог е добър, моето момиче! Той ще помогне и за детето! Вярваш ли ми?

- Да! - през сълзи се съгласи Елица.

Някаква непозната топлина се разливаше в душата и. Струваше и се, че Бог чрез тази до вчера непозната жена, бе намерил път към нея. За пръв път от много години насам, изпита спокойствие и вяра в по-добрия утрешен ден.

- Марго? - запита тя. - Като се върна у дома, да призная ли на Явор всичко? Ще бъде честно да го знае. Все пак той е единственият мъж, който има значение за мен!

Маргарита я изгледа замислено със сините си открити очи и поклати глава:

- Разбирам те, но все пак е мъж! Ще се впрегне повече отколкото трябва и после ще съжаляваш, че си му признала. Направи каквото сметнеш за добре, но аз на твое място бих му спестила болката. И без това тепърва ви предстоят сериозни проблеми. Да мине операцията на детето, а после ще прецениш струва ли си, или не. А ако човек има една малка тайна, не е толкова страшно!

- Ако е само една! - намеси се мъжът и, който до момента стоеше встрани и пушеше цигара.

- Повече глупости няма да правя! - обеща Елица.

- Знам! Сигурна сьм! Лек път и ви чакаме след седмица! - махна с ръка Маргарита, защото влакът тръгна.

Елица дълго гледа през прозореца, оставащите в далечината фигури на новите си приятели.

 

XII

 

Вече няколко седмици, откакто се бяха върнали, Джеват и Роко живееха в Добрич. В началото циганчето бе учудено от разкошната къща и възможностите на приятеля си. При наличие на всичко това, не можеше да си обясни защо е тръгнал той из България. Имаше всичко, за да си живее царски. Защо ли му трябваше да пробужда хората към бунт? Открито запита дядо Ахмет за това, но той не му отговори нищо. Двамата много си допаднаха от самото начало и Роко всеки ден прекарваше при него повече от времето си. Дори сам предложи да се премести у стареца, където се чувстваше по-добре, но той отказа. Беше забелязал ревнивия блясък в очите на Джеват и не искаше да предизвика това непредсказуемо момче. Днес, дялайки малка лодка от парче дърво, Роко пак запита стареца дали Джеват е съвсем нормален. Бяха седнали в двора под сливата, и пчелите от съседските кошери прелитаха край тях с приятно жужене. Слънцето напичаше силно и караше подивелите вече градински цветя край оградата да ухаят силно и примамливо. Дядо Ахмет остави чорапа, който си кърпеше и малко неохотно започна:

- Трудно ми е да ти обясня! Струва ми се, че го е срам от това, дето се е родил циганин. Мисли, че е по-умен от другите и ужасно се гордееше с това. За всичко е виновен баща му. От малък го учеше да не отстъпва на никого и все той да е отгоре, а това го развали. Стана лош син и лош човек. Няма покой душата му и посятото зло все гледа да избие отнейде.

- Озлобен е Джеват синко, без причина! От чуждата болка е направил сабя и бърка на хората в очите с нея. Далеч няма да стигне, ако продължава тъй!

- Ама ти не каза луд ли е, или не? - повтори Роко.

Той не бе разбрал много от това, което му каза старецът.

- Толкова е луд, колкото и повечето политици в България!

- А те луди ли са?

- уди, хем за връзване!

- Тогава що не ги затворят бе, дядо? Нали има лудници?

- Щото са много, синко! И са от тия луди, дето изяждат зелника! А лудници не им трябват. Обърнаха държавата на една голяма лудница и хич не им пука! В лудницата кой ти държи сметка?

Роко помисли, почеса се по носа и недоволен от отговорите на стареца, смени темата:

- А ти що не се занимаваш с бизнес, дядо?

- С какъв бизнес?

- Нали преди си продавал семки? Ей там ти е кошницата зад леглото!

Дядо Ахмет се усмихна. Понамести баската на главата си.

- Ти на това бизнес ли му викаш?

- Нали всяка търговия е бизнес? - настоя малкият.

- Кво като са семки? Все ще изкарваш по някой лев, нали?

- Може, но съм стар вече! И семките искат тичане, аз вече не мога. Изгоря ми и печката, а и за кого ли да събирам пари! От тук нататък моят бизнес ще е при Аллаха!

Роко пусна лодката в пълната кофа под чешмата и се заигра. Старецът уморено притвори очи. Пролетният вятър сипеше из въздуха белия цвят на сливата и караше една тараба от оградата да похлопва.

- А ако имаше печка, - сепна го гласът на Роко -  щеше ли да печеш семки?

Дядо Ахмет млясна с уста и промърмори:

- Нали ти казах, че не ми трябват пари вече!

- Но на мене ми трябват! Знаеш ли колко работи искам да си купя! - завъртя пръсти момчето.

- Е, щом е за тебе, може! - примири се старецът и пак задряма.

Роко изкара лодката от кофата, остави я да съхне на слънце и тихомълком се измъкна на улицата. Притича до къщата на Джеват и намери баща му седнал, под рекламен чадър на Пепси-кола, с чаша бира в ръка.

- Чичо Юксел! - умолително впери черните си очички в него.

- Кажи! - подсмихна се мъжът.

Той харесваше това малко хлапе, доведено от сина му в къщата.

- На дядо Ахмет му трябва печка за семките!

- Добре! И какво да направя?

- Да я купиш!

Юксел остави чашата с бира и се вгледа в хлапето. Той сам бе предлагал помощта си много пъти, но старецът винаги я бе отказвал.

- Кой ти каза, че дядото иска печка?

Роко облиза малките си устнички. Не му се искаше, но трябваше да признае:

- Ами-и-и. „! Той не я иска за себе си, а за мен! Ние с него си говорихме за бизнес и той се съгласи отново да пече семки и да ги продава, само ако парите са за мен. Иначе не ще! За тебе Роко - казва - може!

Юксел се плесна по коляното и се ухили:

- А на теб защо ти са пари?

- Как защо? - учуди се малчуганът. - Ами да имам! Ще мога да си купувам много неща, а един ден нали ще се оженя! Трябва да съм богат, за да си взема ако искаш! Само, че се съмнявам да го направиш! Прав ли съм?

Венци се усмихна тъжно. Беше се присмял на Явор, че е с ръкавици. Ако и той си бе сложил, сега щяха само да се поразходят и да го пуснат, без никакви доказателства. Беше подценил полицията и надценил себе си. Глупава, направо детинска грешка! Той въздъхна:

- Чувал съм, че самопризнанията помагат!

- Много бързо клекна, бе!

- Искам да си осигуря килия с южно изложение в кафеза!

- До сега съден ли си?

- Не!

- Работиш ли някъде?

- Безработен съм от три години!

- Сам ли го направи?

- Разбира се!

- А стоката пазиш ли?

- Продадох я още вчера на петолъчката!

- Парите?

- Заминаха!

- Е, може като за начало да минеш и с условна присъда! По бързото производство! Кой знае!

- Ако излезеш прав, - ухили се Венци - ще почер­пя! По бутилка Мавруд!

- Има да го плащаш цял живот това вино! - подхвърли полицаят.

- Като ми намери работа следователят, ще го плащам и ще пея!

- Я не се лигави! - обади се другият полицай. - Не сме тръгнали на пикник!

- Предпочитам да стоя безработен, отколкото дави имам работата и чувството за хумор! – заключи Венци и се загледа през прозореца навън.

 

XIV

 

Пролетта тази година дойде рано и последният ден на март бе топъл като летен. Роко и Джеват тръгнаха сутринта към откритите спортни площадки на „Простор" в края на града. Бяха взели една футболна топка и по пътя си подаваха и правеха точки, колкото можеха да задържат. Кестените по булеварда бяха напъпили, от близката горичка се чуваше гукане на гургулици, а безброй бездомни кучета и котки тичаха на воля, сякаш хубавото време им вливаше допълнителна енергия. Минавайки край една автобусна спирка, топката се търкулна в краката на едно дете и то я взе в ръце. До него стояха родителите му, с големи пътни чанти в ръце. Бащата помоли детето:

- Цецко, дай топката на баткото!

Детето се опита да я ритне, хвърляйки я от въздуха, но го направи доста несръчно. Тя се удари в близ­кото кошче за смет и отскочи на улицата. Там един автобус за малко не мина отгоре и. Бащата притича и взе топката. Подаде я на Джеват:

- Прощавайте! Нали е още малък, не може да рита добре!

Джеват го гледаше втренчено. Червеникавият белег по челото над едната вежда и този глас, който му се стори познат, го накараха да си спомни за човека, когото преби със синджир през есента. Мургавата му кожа потъмня от вълнение и той нескопосано благодари. Разбра, че мъжът не го е познал, но сърцето му, опряло в гърлото, се блъскаше като полудяло. Отмина, едва поемайки си въздух. Имаше усещането, че някой му е забил горещ нож в гърдите. След няколко крачки се спря и каза на Роко да почака. Върна се обратно при семейството и сложи топката в краката на детето:

- Вземи, твоя е! Да се научиш да риташ!

Мъжът веднага възрази, че не могат да я приемат. Била много скъпа и синът му бил още много малък, за да рита с такава топка. В това време спря едно маршрутно такси и семейството се качи, заедно с багажа си. Преди да затворят вратата на таксито, Джеват ловко хвърли топката между чантите и хукна по тротоара. Настигна Роко и го плесна по врата: „-Хайде, стигни ме!" - викна и продължи да бяга. Маршрутката избръмча по улицата и отмина. Едва тогава Джеват спря и изчака малкия си приятел. Роко учудено го запита защо е дал топката на детето. Джеват отново го перна зад врата:

- Знаеш ли какво казва дядо Ахмет?

- Какво?

- Който пита много, остарява бързо! Хайде сега, да побягаме!

Двамата затичаха леко. След малко стигнаха игрищата на спортния комплекс. На една от площадките съзряха Рамбо, който подскачаше на едно място.

- Здравейте! - поздрави ги той, без да спира подскоците, като същевременно ги броеше. Роко започна да му подражава, а Джеват седна на червената сгур и запали цигара. Когато младежът изброи триста подскока, спря и приседна до Джеват. Подаде му ръка:

- Времето е супер за тренировки! Ще се включиш ли?

- Ще опитам!

В следващия час двамата усилено правеха различни упражнения, а Роко подскачаше като пале край тях. Накрая се покатериха на една метална естакада от стоманени тръби и увиснаха от върха й като на лост. Премествайки се с ръце, Рамбо започна да се спуска надолу. Правеше го ловко и с лекота. Джеват се опита като него, но с едната си ръка изпусна тръбата и ако Рамбо не го бе хванал, щеше да падне.

- Я да починем малко! - предложи младежът.

Джеват се съгласи и двамата седнаха, като провесиха крака от високото. Долу Роко бе намерил някакво бездомно псе,  с  което се гонеше по площадката.

Джеват изтри потното си лице и запита:

- Ако ти призная нещо, ще го запазиш ли в тайна?

- Няма проблем! - съгласи се младежът. - Но, ако после ще съжаляваш, по-добре не го казвай!

- Ще го кажа! - настоя Джеват. - Има много други неща, за които да съжалявам!

- Добре! Говори!

- Аз винаги съм искал да бъда добър! – започна Джеват. - Не някакъв добряк, а нещо като Супермен или като тебе!

- Е, е! - засмя се младежът. - Не си прави илюзии за мен!

- Слушай сега! - продължи сериозно момчето. - Не знам защо, но каквото и да започна, все го обърквам накрая! Сигурно съм нещо дефектен, защото мога само да мразя хората! Ако ти кажа, че съм убиец, няма да ми повярваш нали?

Рамбо го изгледа внимателно, но не отговори. Джеват присви очи:

- Искам да поведа всички, за да си извоюват истинска свобода и по-добър живот! Искам да съм като Левски! Не за себе си! За другите го искам! Само че оставам неразбран и всичко развалям! И след всеки провал, намразвам все повече хората и себе си! Мисля, че те не си заслужават свободата! Вече не знам какво
да правя!

От близкото игрище се разнесоха възторжени крясъци. Две групи хлапета играеха баскетбол и си деряха гърлата, колкото могат. Рамбо внимателно се завъртя и се отпусна с гърди върху тръбата:

- Виж, Джо! Не знам за какво говориш, но мога да ти кажа само едно нещо. Големите дела се правят с любов, а не с омраза! Ако мразиш всички, естествено, че нищо няма да постигнеш.

Отдолу Роко им извика да слизат. Не му се стоеше самичък. Двамата не му обърнаха внимание.

- Добре, де! - каза Джеват. - Ако ти си на мое място и искаш да започнеш всичко отново, какво ще правиш?

Младежът прекара ръка през косата си. Трудно му бе да говори с това момче. Усещаше какви страшни противоречия го разкъсваха, но не знаеше как да му помогне.

- Не знам, приятел! Но за да започнеш на чисто, мисля, че трябва да оправиш забърканите досега каши! Или поне най-голямата!

- А ако съм убил човек? Не мога да го върна, нали?

- Предполагам, че си внушаваш подобни глупости, за да се правиш на интересен! Само, че е глупаво! Знаеш ли какво значи да отнемеш човешки живот?! Дори да си го помислиш е ужасно!

- И ако все пак е истина?

- Тогава трябва да се предадеш! Защото полицията може да не те хване, но мъртвецът ще те преследва до края на дните ти! Ще ти отрови живота! Мисълта за убийството ще те тормози ден и нощ, докато или си признаеш, или полудееш! Едва тогава съвеста ти ще се успокои! Поне тъй съм чел в книгите, де!

- Аз нямам съвест! А книги съм чел много малко!

- Имаш съвест, Джо! Ако нямаше, сега не бихме говорили за тия неща!

- И да се предам на гадните ченгета?! – тихо прошепна момчето. - Да ме пратят в затвора?! - И с твърд глас отсече: - Никога! Никога няма да го направя!

- Ти решаваш! - въздъхна Рамбо и скочи на земята.

Отдолу вече допълни: - Ако мога да ти помогна с нещо, кажи!

На естакадата, сам на себе си Джеват промърмори:

- Да можеше да върнеш малко времето!

- Какво? - не можа да го чуе младежът.

- Нищо. Времето май ще се разваля!

- Така ли? - огледа с недоумение ясното небе приятелят му.

До хоризонта не се виждаше нито едно облаче и слънцето приятно напичаше, но изглежда лъчите му не стигаха до мрачните лабиринти в душата на Джеват.

 

XV

 

Сутринта на Централна гара в София семейството бе посрещнато от Маргарита и мъжът и Ботьо. Настаниха се в колата им и първо минаха през болницата, а после се прибраха в къщи. Обядваха и тъй като имаха на разположение само следобеда преди да постъпят в отделението, решиха да отидат в зоопарка. Ботьо ги откара и се върна в кабинета си. Тримата тръгнаха по алеите. Душите на Явор и на Елица бяха свити и те почти не си говореха. Само детето припкаше пред тая, или оная клетка и възторжено писукаше. Топаше подарената му топка и се радваше на животните. Следобедът се стопли като миг. Прибраха се с автобус до къщата на новите си приятели и с тяхната кола тръгнаха за болницата. В детско кардиологично отделение ги прие симпатична лекарка, с големи тъжни очи и дрезгав глас.

- Доцент Цветкова! - представи се тя. - Настани се удобно, майче и ако има нужда от нещо, повикай сестрата! След малко ще минем да прегледаме малчугана!

Явор, Ботьо и Маргарита се засуетиха около Елица и детето и в желанието си да помогнат, по-скоро пречеха, докато накрая старшата сестра не ги изгони. Разбира се, те обиколиха сградата, застанаха пред прозореца на стаята. Така не се налагаше да говорят, защото не можеха да се чуят. Ужасно бе да искаш да помогнеш, да кажеш нещо мило, а в главата ти да се въртят само изтъркани, безсмислени думи. А и тоя застанал напреки в гърлото пирон! От него чак очите се насълзяваха. С огромно нежелание по тъмно тримата решиха да си тръгнат. Цецко и Елица им махаха за довиждане зад стъклото.

Трите дни преди операцията минаха ужасно бързо. Явор висеше по цял ден пред прозореца, а Ботьо и Маргарита, въпреки пациентите си, намираха време да прескочат и да добавят още към голямата купчина плодове и лакомства на Цецко. Когато настъпи тъй важният ден, сутринта те отидоха на църква, помолиха се да мине всичко успешно и се отправиха към болницата. Зачакаха пред вратата на отделението.

Елица вече не можеше да удържи нито страха, нито сълзите си. Претеглиха детето за анестезията и го приготвиха за операцията. Сложиха го върху една носилка на колела и една сестра я забута към асансьора. До нея Елица вървеше унесено и тихо успокояваше детето, че скоро всичко ще свърши и те ще се приберат у дома. Цецко ще бъде здрав и никога вече няма да идват в болницата. Детето кротко гледаше майка си и сякаш разбираше какво му предстои.

- Мамо! - помоли то. - Обещай ми, че няма да умра!

Елица си прехапа устните. Бяха стигнали до края на коридора и там ги обградиха Явор, Ботьо и Маргарита. Влязоха заедно с носилката в големия асансьор и плавно се издигнаха до последния етаж, където бе операционната. За последно, преди да влезе в залата, целунаха детето и му казаха, че го обичат. Носилката се плъзна към осветеното отделение на операционния блок и времето изведнъж спря.

Пет часа по-късно вратата се отвори и пред тях застана доцент Цветкова. Гледаше ги уморено и макар да се държеше, те съзряха в тъжните и очи страха. Нещо при анестезията бе объркало и детето получило мозъчен оток. Единственият начин да го спасят, бил да го приспят в нещо като изкуствена кома и да се опитат с лекарства да го обезводнят.

- Ако имате късмет, - глухо заключи тя – отокът може да намалее и детето да се оправи! Всичко е Божа работа! - Тя се обърна и влезе обратно в операционната.

Загубили усещане за време и пространство, Явор и Елица стояха замръзнали и се гледаха. В очите им чернееше ужасът от смъртта, дълбаеше спирали през телата им и отекваше из ъглите на болничния коридор. До тях безмълвни стояха Ботьо и Маргарита. Чакаха. Може би чудото щеше да стане!

 

XVI

 

В районното управление дежурният намръщено отвори малкото прозорче.

- Кажете!

Лицето му бе сивкаво, с тъмни кръгове около очите от недоспиване. Момчето, което го гледаше отсреща с жълтите си студени очи, преглътна и рече:

- Аз съм убиец! Дойдох да се предам!

 

 

 

 

Край