Легионът на обречените - 7

 

 

IV

По цели дни Елица стоеше до прозореца и гледаше навън. Почти не ядеше, не говореше. Бе спряла радиоточката, защото я дразнеше с шума си. Цецко се занимаваше с играчките си, но дори той на два пъти я пита да не е болна. Няколко пъти звъня Даниел, но тя затваряше телефона. Времето постепенно се стопли, а в края на седмицата Явор трябваше да се прибере най-после. Някаква пустота усещаше в душата си Елица и не знаеше нито как да го посрещне, нито какво да му каже. Стоеше и като осъдена на смърт чакаше изпълнението на присъдата. Рано сутринта в събота звънецът извести за пристигането на съпругът й. Премаляла и разтреперана, тя му отвори и видя любимото лице, чу гласа му. Той влезе и понечи да я прегърне, но тя се отдръпна като опарена. Беше отслабнала, с големи тъмни кръгове под очите. Явор заговори нещо, започна да обяснява и да я пита.

Тя слушаше, но нищо не чуваше и не отвръщаше на въпросите му. Цецко пищеше щастлив и не се отделяше от баща си. Когато след малко седнаха в кухнята и той настойчиво запита какво има, тя най-неочаквано и за самата себе си отвърна:

- Нищо! Върви си, Яворе!

- Но къде да вървя? - все още не можеше да разбере той.

- Върви си! Махай се! - повтаряше тя, а пред очите й се разливаше доволната физиономия на Даниел и ръцете му отново изгаряха тялото й. Тя се сви и замълча. Явор изтълкува по друг начин държанието й, и започна да се оправдава за неуспеха си в Гърция. По някое време разбра, че жена му не го слуша и стана.

Трябваше да се обади на родителите си и да иде при Даниел, за да го помоли за отсрочка на дълга.

Към обяд намери Даниел в ресторанта му. Седеше сам на една маса и проверяваше някакви сметки. Като го видя, Даниел се сепна, стана и започна нещо да обяснява. Говореше нервно за касови апарати, сервитьорки и измами. Някак гузно гледаше встрани и видът му изобщо не бе нагъл и самоуверен, както обикновено. Имаше нещо съмнително в цялото му поведение, но какво точно, Явор не можеше да разбере. Разказа му за провала си в Гърция, пиха по едно уиски, а накрая запита може ли да забави връщането на заема след операцията на малкия. Даниел подскочи като убоден и замаха с ръце:

- Не! В никакъв случай! Нищо няма да ми връщаш! Забрави за тия пари!

Явор го гледаше и не можеше да повярва на очите си. Каква метаморфоза бе станала с бившия му съученик? Възможно ли бе, парите да не го интересуват както преди или се бе променил по някакъв начин? А защо Елица се бе държала така странно? Да не би...? Подозрението разкъса душата му с ужасна сила.

- Значи си сигурен, че не искаш парите? – отново запита той.

Даниел категорично разпери ръце пред него:

- Абсолютно! Все едно нищо не съм ти дал! Просто забрави за тях!

- Елица виждал ли си?

- Ами, мерна ми се по някое време, но кога беше... Вече съм забравил! - неспокойно погледна той назад към бара.

- Добре! - каза Явор и стана.

Тръгна си мълчаливо, а Даниел остана на масата, без да мръдне. Отвън слънцето се силеше да надделее над студа. Познати и непознати лица играеха пред очите му, той вървеше машинално към къщи и все още не можеше да повярва. Не, просто бе невъзможно!

У дома вратата му отключи Цецко. Елица стоеше до прозореца и гледаше навън. Той приближи и сложи ръка на рамото й. Тя веднага я отблъсна.

- Бях при Даниел! - тихо прошепна той. - Не иска парите. Знаеш ли защо?

Елица се сви и раменете и потрепериха. Унижението като огромна тежест се стовари върху двамата. Явор седна на един стол и с празен поглед загледа как си играе детето. Съседите от горният етаж надуха касетофона и се разнесе сладникав вой: „- Имаш ли парички, обичан си от всички!"

 

V

 

- Не ти ли е мъчно за вашите? - запита Джеват. Роко извади дъвката от устата си, оваля я с два пръста и отново я лапна. Направи голям балон и шумно го пукна. Изгледа любопитно приятеля си:

- Понякога да! Но в повечето време не!

- А защо не?

Малкият сви раменца. Неуверено отвърна:

- С тебе ми е добре! Никой не ме бие и ям всеки ден хубави неща. Обикаляме из България като туристи, а ти все едно си ми брат!

- Че аз наистина съм ти брат! - язвително се ухили Джеват. - Нали и двамата сме цигани?

Роко намести малката раница на гърба си. Черните му очи се завъртяха нагоре-надолу и накрая спряха върху Джеват:

- Ти си един такъв...! Сякаш не си циганин!

- Тъй ли?

- Да.

- А на какъв ти приличам?

- Ами-и-и - търсеше точната дума малкият – сякаш си артист! Сякаш си от някой филм!

- Браво, бе! - тупна го по вратлето Джеват. – Как позна? Че аз наистина съм артист! Знаеш ли кой артист съм?

- Да!

- Кажи, де?

- Брус Уилис! - доволно млясна с дъвката Роко.

- Ей, че ние хич не си приличаме, бе! - не се съгласи Джеват.

Малкият пусна нов балон и призна:

- Аз само на тоя артист знам името!

- Защо само на него?

- Защото го харесвам най-много! Гледах го в „Умирай трудно" цели   девет пъти!

- Че откъде толкова пари за кино?

- Не на кино! Гледах го на видео в едни хора от махалата. Беше голям гот. Последният път им изчоплихме семките за продаване и хората ни изгониха.

- Добре! - одобри Джеват, без да се разбере какво точно одобрява. - И на мен понякога ми се иска да се върна в къщи, но още не съм си свършил работата. А и ти се лепна за мен! Мани, мани!

- Що бе, бате? - жално запита малкият. - Не ме ли искаш вече? Нали сме приятели?

- Абе, айде от мен да мине! Още малко ще те изтрая! - великодушно махна с ръка Джеват.

Навлязоха в малко селце със стари, полусъборени къщи. Кучетата ги усетиха и залаяха. От един двор излезе прегърбена старица и с ръка на очите ги загледа. Като стигнаха до нея, Джеват запита:

- Има ли цигани във вашето село, бабке?

Старицата го изгледа подозрително и отвърна сърдито:

- Кучетата ги яли! Навсякъде ги има! Вчера посред бял ден ми откраднаха най-хубавата мисирка! Бях я приготвила за квачка. Ама като ви гледам и вие сте от тях, а?

- Ей, как позна! - бутна малкият Джеват. - Ти да не си врачка, а? - и като се смееше продължи напред. Роко мълчеше и сериозно гледаше пред себе си. След малко съзряха циганските къщи. В двора на една от тях няколко мъже обикаляха около един кон и нещо спореха. Двете момчета приближиха до тях, но никой не им обърна внимание. Джеват извади цигара и помоли единият от мъжете за огънче. Той му услужи с кибрит и като му го връщаше, Джеват запита:

- Интересувате ли се от злато?

Мъжът внимателно го изгледа и спря погледа си на Роко и отвърна с въпрос:

- Какво предлагате?

- Килограм чисто злато! - ясно и все така тихо каза Джеват, но всички мъже го чуха и се обърнаха към него. Лицата им застинаха в дебнещо очакване, а момчето предложи да влязат някъде. Те се сбутаха и единият от тях, нисък и плешив като пъпеш, го хвана под ръка и с подкупна усмивка го поведе към близката къща. Другите ги последваха, като нещо си шушукаха.

Вече влезли в една сравнително подредена стая, всички седнаха кой където намери и впериха поглед в Джеват.

Той се усмихна студено и започна:

- Като дойдохме при вас, никой не ни забеляза, а като ви  казах за златото,  всички  ме слушате внимателно! Така е винаги, когато човек знае какво иска, нали?

- Да, разбира се! - мъжете веднага се съгласиха в хор. По лицата им личеше, че малко остава да не се нахвърлят върху него. Мисълта за злато ги омайваше като вино и трошеше предразсъдъците и задръжките им. Алчността искреше в потъмнелите им очи. Джеват продължи:

- Аз съм тук за нещо, по-скъпо от златото! Ще ви посоча пътя към свободата! Мъжете изведнъж се отърсиха от магията и един през друг се развикаха на момчето:

- Каква свобода, бе?

- Къде е златото?

- Кой си ти, бе?

Един от тях хвана Джеват за ръката и гневно я стисна над китката:

- Що ни лъжеш, бе момче? Кой те праща тук?

Наложи се Джеват отново да използва версията за ромската организация, чийто представител е той. Опита се да говори внушително и твърдo но излъганите мъже не го слушаха и накрая най-старият от тях, направо му посочи вратата:

Върви си докато не си отнесъл боя! Ние на приказки сме се наслушали! И комуниститени лъгаха, и седесарите, а един циганин от Пловдив ни съдра  кожите за нашата партия, дето още никакъв хаир не сме видели от нея! Кажи на твоите хора, че искаме злато и пари! Свобода не ни трябва! Имаме си в артък, но пари нямаме! Хайде сега, да те няма! И той ги избута навън от стаята.

Зад него мъжете псуваха и налитаха на бой, но все пак се въздържаха и оставиха момчетата да си ходят. Стиснал зъби, Джеват сподирен от Роко закрачи по пътя. Още дълго след тях се носиха псувни и закани. Щом излязоха от селото, Джеват спря и се огледа. Посочи един нисък хълм и каза, че трябва да се изкачат на него. Вече свикнал със странностите на приятеля си, Роко мълчаливо кимна и тръгна в указаната посока. След час бяха там и се разположиха в една посипана с шума яма. Отвориха по една рибна консерва и ядоха. Късно след обяд поспаха. Надвечер Джеват остави раницата и нареди на Роко да го чака, без да мърда никъде. Нощта се спусна бързо и неусетно. Селото заспа, потънало в тъмнина. Само на едно място бледа и самотна, светеше лампа и създаваше впечатление за безкрайност и тъга. От спусналия се студ Роко се сгуши и опита да спи, но не успя. „- Колко хубаво щеше да е, ако бяхме запалили огън!“ – мислеше си малкият. „- Сега щях да се топля и нямаше да е толкова страшно!“

Сякаш в отговор на мислите му, в селото блесна и се издигна голям пламък. Скоро се разрасна в огнена клада, а малко по-късно пламна и още една. Кучетата залаяха, чу се човешки вик и огненото зарево освети бягащите хора и животни. В селото настана страшна олелия. Изведнъж пред Роко изникна тъмна сянка и се чу гласът на Джеват. Той го викаше тихо. Момчето отговори и приятелят му веднага дойде при него. Взе си раницата и спокойно каза:

- Тук вече нямаме работа! Можем да вървим!

Двамата потънаха  в тъмнината като  горски призраци.

 

 

VI

 

 

Явор взе телефона и набра девет цифрения номер. Обади се женски глас и обясни, че Венци го няма. Прие съобщението и обеща да го предаде на приятеля му. Денят се заточи бавно в очакване. Едва привечер, телефонът иззвъня и Явор го вдигна веднага. Отсреща чу глас на Венци и запита:

- Помниш ли какво ми предложи на връщане от Гърция във влака?

- За камионите ли? - отвърна Венци.

- Да!

- Съгласен съм!

- Ами идвай тогава!

- Тръгвам сега и утре на обяд ще те чакам на петолъчката! Нещо да си взема ли?

- Здрави гащи! - засмя се Венци и затвори.

Явор не губи време. В джоба на якето си сложи едно ножче, малко шише с вода и кожените си ръкавици. Целуна Цецко и му заръча:

- Ти да си послушно момче! Да се храниш и да спиш много!

- Пак ли заминаваш в Гърция, тате? – запита детето.

- Не! Отивам за риба!

- Но вече е тъмно!

- Сега се хващат големите риби!

- А къде ти е въдицата? - не преставаше с въпросите си малкият.

Явор го шляпна леко по дупето и излезе, без да отговори. Елица стоеше на кушетката безмълвна. На гарата Явор пристигна доста преди тръгването на влака. Взе си билет до Карнобат и след час вече се полюшваше в празното студено купе на вагона. Направи две смени на влака и рано сутринта стъпи на гарата в Карнобат. Тъй като разполагаше с много време, тръгна пеш към края на града. Излезе на шосето за Сливен и зачака на автостоп. Още първата минаваща кола спря и го качи. След по-малко от час вече обикаляше край спрелите на паркинга на петолъчката коли. Малко преди дванадесет Венци пристигна с една стара Шкода -1000. Двамата се прегърнаха и Явор на кратко сподели проблемите си у дома. Венци махна безгрижно с ръка:

- Може да се окаже, че жена ти е по-разумна от теб! Не я обвинявай, защото наполовина си виновен и ти!

- Защото досега не съм станал разбойник ли?

- Това също е начин, братле! - въздъхна Явор.

- Щом си тук, значи знаеш! Хайде да тръгваме!

Двамата се качиха и малката кола потегли сред облак син дим. Поеха по пътя за Шумен, през Ришкия проход. Венци спокойно започна да обяснява плана. Точно пред едно възвишение с остри и стръмни завои спря колата и двамата излязоха на шосето.

- Значи от тук напред няколко километра ще можем да действаме! Това място е удобно за качване. Аз ще  карам отзад и  ще отбелязвам  нещата за разтоварване. Ако забележиш кола след мен, не хвърляй нищо! Тя ще ни подмине и тогава продължаваш. Разбра ли!

- Ясно!

- Качвай се сега да видим къде можеш да скочиш след като свършиш работата!

Качиха се в колата и бавно заизкачваха стръмния път. След няколко километра избраха второто място и се върнаха обратно. Отбиха встрани от пътя и зачакаха. Явор се шмугна в храстите край завоя пред тях. Пътят не бе много оживен. От време на време преминаваха коли и камиони, но за съжаление, повечето в обратна посока. След почти двучасово чакане Венци свирна от колата и му направи знак да се приготвя. Явор забеляза два камиона с прицепи, които бавно приближаваха. Първият го удави в гъст дим на изгоряла нафта, а когато вторият го подмина, Явор като котка се метна на задния му капак. Стъпил на стоманената броня на прицепа и хванат с една ръка за въжетата на брезента, с другата сряза с джобното си ножче мушамата напречно и през отвора се прехвърли вътре. Прицепът бе пълен до средата с кашони. Без да погледне какво има в кашоните, Явор започна да ги хвърля встрани от пътя. Отзад на известно разстояние караше Венци. Други коли не се забелязваха. След като хвърли десет кашона, Явор скочи далеч преди мястото, което бяха определили за скачане. Търколи се от банкета по склона към гората встрани, като здраво си ожули лицето в храсталаците. Камионите продължиха напред, а Венци спря колата и му помогна да се качи по насипа. Върнаха се обратно и обраха хвърлените кашони. Разбраха, че това е стъклария по дрънкането на счупеното вътре. Свиха по един страничен път и спокойно огледаха плячката. В кашоните имаше водни чаши, произведени в Турция. От всичките десет, едва събраха здрави чаши за четири кашона.

- Лош късмет! - констатира Венци. - Но за днес стига! Утре ще повторим!

Качиха се в Шкодата и потеглиха към главния път. Преди да излязат на него, изчакаха друг, този път самотен камион, който едва се влачеше по баира.

- Я да си опитам и аз късмета! - изведнъж реши Венци и му отстъпи кормилото. - Карай плътно зад него и преди завоя спри, за да скоча!

Явор подкара старата кола и изпълни указанието. Приятелят му за малко не изтърва камиона. Все пак го стигна и се прехвърли, като разпра огромна дупка на брезента отзад. Явор караше със свит от притеснение стомах и очакваше шофьорът всеки момент да забележи нещо на страничните огледала. Камионът обаче си продължаваше, а Венци хвърляше кашон след кашон. Сякаш си бе поставил за задача да го разтовари по пътя. В залисията и алчността, изпусна завоя за скачане и камионът ускори ход. Явор подкара известно време в очакване на други стръмнини, но разбра, че след тоя предел следват само спускания надолу. Венци му даваше знаци да не се тревожи, но реши все пак да опита нещо. Даде мигач и задмина камиона. Покара известно време пред него, а като стигна няколко последователни завоя надолу, забави скоростта максимално. Отзад камионът никога не би тръгнал да го изпреварва на завой. Така кара, докато забеляза отбивка с чешма край пътя. Спря и пропусна камиона отпред. Отдъхна си като видя, че Венци не се вижда отзад. Веднага изви колата и подкара възможно по-бързо. След няколко завоя видя приятеля си да запрята крачола на панталона си възможно най-сексапилно и да маха на стоп. Спря и се развика ядосан:

- Кво правиш бе, ненормален!? Хвърли сума ти кашони от камиона! Знаеш ли какво го чака тоя шофьор сега?

Без да се разтревожи, Венци обясни:

- Хвърлях вино, бе авер! Чашите си вървят с виното! Асеновградски мавруд, представи си! Знаеш ли колко е ценен? А товарът на горкия шофьор сигурно е застрахован!

Така с разправия натовариха, колкото успя да събере старата кола и потеглиха за Бургас. Вечерта опитаха виното и то наистина се оказа отлично. Явор бързо се напи и заспа, както стоеше на масата. Венци внимателно го прехвърли на леглото, зави го и въздъхна:

- Ех, братле! Да можех някак да ти помогна!

 

 

VII

 

 

Никога до сега съседката от горния етаж не се бе обаждала на Елица за нищо. Като се случеше да се срещнат в асансьора, си разменяха по един сух поздрав и толкова. Нямаха поводи за приятелски отношения, защото на два пъти Елица й бе правила забележки да не изтърсва над прането й. Жената бе възпълна, отпусната и доколкото знаеше Елица, разведена и безработна. Живееше с детето си, което бе около възрастта на Цецко. Днес тя ненадейно бе дошла и предложила двете деца да си поиграят у тях. Някой и донесъл цяла торба портокали и не било зле децата да похапнат, колкото могат. Преди Елица навярно би отказала, но сега бе загубила интерес към всичко. Съгласи се и пусна детето на гости.

- А ти не стой в къщи! Излез и се разходи! Я виж какво е-топло времето! - започна да става досадна съседката - Аз да бях хубава като тебе, нямаше в къщи да се връщам, а ти - като кукувица! Все затворена и все сама! Мъжът ти върна ли се?

- Да!  -  отвърна смутена  Елица.  Изобщо  не предполагаше, че хората знаят толкова много за нея и семейството и.

- Върви, върви! Облечи се и върви навън! Няма да съжаляваш! - продължаваше да настоява съседката.
Елица кимна мълчаливо и затвори вратата. „- Защо пък не? - мина и през ума. От седмици не бе излизала от къщи, с изключение до магазина при входа на блока."

Тя нахлузи старото си палто и се обу, без да се поглежда в огледалото. Беше и все едно как изглежда. Пред блока улицата бе като бомбардирана. Посипана с пепел още от снежните дни, разровена и осеяна с всякакви отпадъци, тя бе толкова мръсна и отблъскваща, че хората бяха утьпкали определени пътеки, по които вървяха. Кучета и котки се разминаваха равнодушно, а на пейките пред входовете на блоковете, вече стояха дежурните бабички и обсъждаха махленските клюки. Зад гърба си Елица чу шум от кола и се качи на тротоара. Колата обаче намали и се изравни с нея. През спуснатото стъкло Даниел я гледаше със сериозно изражение и когато тя се спря ядосана, той също спря колата и вдигна ръце в защита:

- Само не се сърди и не викай! Ако искаш, влез в колата, а ако не, просто ме изслушай!  

Тя не отвърна нищо. Гледаше го безразлично и отегчено, сякаш без да го вижда. Той продължи:

- Предполагам, че Явор се е досетил за нас! А може и ти да си му казала. Както и да е! Искам да знаеш, че ако имаш проблеми и те са заради мен, аз съм  насреща!  Можеш да вземеш детето и да се преместиш в моя апартамент. И друг път съм ти го предлагал! Всичко, което имам, е и твое! Какво ще кажеш?

Елица въздъхна. Отвърна с въпрос:

- Ти ли подкупи съседката да ме убеждава да изляза навън?

- Ех, сега...! - махна с ръка Даниел. - Не прави от мухата слон! Трябваше да те видя и да ти го кажа!

- Добре! Видя ме! Стига толкова! - рязко отвърна тя. - И да имам проблеми, те не са свързани с теб! И да се махна от Явор, при теб няма да дойда! Чу ли? А сега ме остави и никога повече не се занимавай с мен!

- Елице! - опита се да възрази Даниел, но тя, в желанието си да прекрати разговора, срита колата по калника. Като видя, че той все още не потегля, удари с ръка и страничното огледало. То изпращя и се прекърши. Учуден и донякъде изплашен от хулиганското и държане, Даниел даде газ и Мерцедесът изчезна в прахоляка на улицата. Разтреперана от яд, Елица видя как на няколко крачки от нея стои възрастна жена, с голяма пазарска чанта в ръце и любопитно я наблюдава. Елица и се изплези:

- Стара вещице! Яхай си метлата и се омитай!

Бабата подрипна от възмущение, но побърза да се оттегли. Като се отдалечи на безопасно разстояние, кресливо започна да нарежда:

- Я виж, ти! Курвата му с курва! С кола я задирят! Знаем ги ние тия! Айде-де!

Вместо да се ядоса, Елица се разсмя с глас. „- Съвсем съм откачила!" - помисли тя и влезе в двора на близката детска градина. Седна върху винкела на една строшена люлка и се загледа в небето. Високо на север малката точка на един самолет оставяше бели следи. Накрая те като памук се разтапяха в чистата пролетна синева. Откъм детската площадка, между блоковете, се чуваше глъчката на играещи мач хлапета. По голите клони на близката топола подскачаше малка черна катерица. "- Какво ще правя сега?" - чудеше се Елица. " - В един миг унищожих всичко! И да ми прости Явор, вече няма да е същото. Ще е като да счупиш ваза, а после да я залепиш. Счупеното ще боде в очите повече, отколкото цветята, които ще сложиш в нея. Сгреших ли всъщност или просто нямах друг изход? Кой знае! Сигурно е обаче, че ако реших един проблем, си създадох хиляда нови! Каква глупачка съм, Боже! Мразя се! Ако съм на мястото на Явор, няма да се върна повече в къщи! Какво ще прави той при такава лека жена? Курва - каза бабката. Вярно, права е! Точно като една проститутка се продадох за някакви жалки пари. Разруших живота си, унищожих си семейството! А до операцията на Цецко остават броени дни! Боже, само ми спаси детето! Помогни ми, Господи! Знам, че съм грешна и подла, но не го искам за себе си! Мен ме накажи както желаеш, но спаси детето ми. Боже! Моля те!"
Някакво куче прекъсна мислите и. Кафяво, на бели петна, то подскачаше и търсеше с кого да играе.

- Не се бойте! - успокои я стопанинът му. Беше усмихнат мъж на средна възраст, облечен във военна унифора и каишка в ръце. Синята пилотка бе леко накривена, посребрените коси на слепоочието само засилваха мъжкия му чар. Малко приличаше на модел от реклама на паста за зъби с тая усмивка. Непринудено започна да я ухажва:

- Не предполагах че тук мога да срещна толкова красива жена! Всеки ден си разхождам кучето наоколо, но досега не съм ви виждал!

- И сигурно, за да поправите пропуска, след малко ще ме поканите на кафе? - спокойно запита Елица.

Мъжът разтвори широко очи и се хвана театрално за сърцето:

- Буквално ми прочетохте мислите! Да не сте екстрасенс?

- Да! Такава съм! - съгласи се тя. - А вие да не сте военен?

- Е, то се вижда! - скромно се усмихна той.

- Не се вижда, а се чува! - изсъска Елица. – Само един военен може да задава толкова умни въпроси! А жена си кога си водил на кафе напоследък, генерале? Ще доведеш ли и нея да си гукаме тримцата?

Мъжът се обърна и .повика кучето. Сложи му каишката и му се скара:

- Леле, какъв интелект! - присмя се Елица. - Забрави нещо, генерале!

Мъжът я погледна, а тя посочи земята пред себе си:

- Вдигни си самочувствието, че ще ти трябва за следващата екстрасенска! Той пак се усмихна, признал победата и, вдигна съкрушено рамене и се оттегли, влачейки кучето след себе си.

- Нещастник! - въздъхна Елица и си тръгна към къщи.

Разходката и бе предостатъчна за днес.

 

 

VIII

 

 

Най-неочаквано Джеват се разболя. Вдигна температура и започна да го тресе. Бяха близо до Кърджали, затова с първия удобен автобус стигнаха до града. Настаниха се в една частна квартира и Роко побърза да купи от аптеката малко лекарства против грип. Джеват изпи известно количество фервекс, супрадин и парацетамол, но видима полза нямаше. Започна да кашля глухо и продрано, като поддържаше постоянно висока температура. Не ядеше и не пиеше почти нищо и бе забранил категорично на Роко да търси лекарска помощ. След изкарани няколко дни на легло състоянието му съвсем се влоши и малкият реши да се посъветва с един семкаджия в края на улицата. Човекът му каза да потърси Сейхан. Всеки в града, който имал проблеми, прибягвал до помощта на този мъж. На повечето хора помагал. Обикновено към обяд си пиел кафето в едно барче до банката и в центъра. Без да губи време, още същия ден Роко намери въпросния Сейхан и го помоли за помощ.

- Че аз да не съм доктор? - учуди се мъжът. - Обади се в Бърза помощ! Те ще му помогнат!

- Нищо не разбираш! - разсърди се Роко. - Приятелят ми е малко луд! Много чел в училище за Левски и сега си мисли, че е като него. Опитва се да помага на циганите, но прави само бели. Казва, че Левски би оздравял и без доктори. Ако разбере, че те моля за помощ, ще ми откъсне главата! Той си мисли, че един мъж трябва да се оправя сам с всичко!

- Трябва да е наистина луд! - съгласи се Сейхан - Щом се мисли за Левски!

- Ще дойдеш ли да го видиш? - задърпа го за ръката настойчиво момчето.

Мъжът каза нещо на един от приятелите си на масата и стана. Роко го заведе в квартирата и човекът се убеди в думите му. Обади се по мобифона си на някакъв лекар и се разбраха след час да е при болния. Като дойде, докторът определи диагнозата и заяви, че Джеват трябва веднага да бъде преместен в болница. Сейхан сам вдигна болния на ръце и с колата си го откара в болницата. Настани го в една стая с Роко, който бе приет като придружител. Остави им пари, за да имат, ако им се наложи. Обеща да минава всеки ден и да следи за състоянието му.

Болестта на Джеват се проточи дълго. Няколко пъти Сейхан ги навести, както беше обещал и с любопитство разговаря с момчетата. Когато го изписаха, Джеват отиде при него в барчето.

- Искам да те питам нещо! - обърна се към него момчето.

- Питай! - отвърна мъжът.

Джеват се огледа и уточни:

- Искам да говорим само двамата!

- Добре!

Те излязоха на улицата и мълчаливо закрачиха. Пролетта избиваше от всяка пъпка по дърветата, от топлите повеи на вятъра, подканящ за пътешествия и всякакви приключения, от искрящия живец в очите на минаващите   наоколо  хора.   Градът  като   че  ли   се пробуждаше с помощта на приказна магия и от вцепенението на зимата, сега се втурваше забързано към пълноценен живот с плахи усмивки и покълващи надежди. 

- Защо ми помогна? - запита направо момчето. - Ти дори не ме познаваш!

Сейхан се спря, запали цигара и промърмори:

- Имаше нужда, затова! И защо трябва да те познавам?

- Никой не прави добро без нищо! - погледна го подозрително Джеват.

Мъжът се усмихна и дръпна силно от цигарата. Сподири с поглед преминаваща хубава жена и изръмжа:

- Кой е казал, че е без нищо?

Момчето възторжено се засмя:

- Значи, ще искаш нещо от мен?

- Какво мога да искам от теб?

- Нещо, срещу услугата за лечението!

- Ха! И таз добра! Остава сега да го обърнем и на пазар! Ако видиш някой да се препъне и падне, няма ли да му помогнеш да стане? И като му помогнеш, да не би да му искаш пари за това?

Джеват се свъси:

- Ако човек падне, трябва да успее сам да се изправи! Иначе не заслужава да ходи прав! По-добре да пълзи!

Сейхан рязко захвърли изпушената цигара. Отегчено заяви:

- Животът е прост,  момче! А ти излишно го усложняваш! Правиш се на Левски и не знам какво още. Това е смешно и ненужно! А ако днес съм помогнал на теб, направил съм го, защото преди това съм сторил зло на доста хора. Изкупувам си греховете демек!

- Още в болницата ти казах, че трябва да си извоюваме независимостта! - започна Джеват, но мъжът го прекъсна:

- Чух ти глупостите! Да мислим като ония, на които искаме да приличаме, а не да ръмжим и да лаем! Кажи ми, ти защо делиш хората на българи и  цигани? Разбирам да недоволстваш от държавата, от правителството, но какво са ти виновни обикновените хора? Има и нещо, което пък съвсем не проумявам! Доколкото разбрах от теб самият семейството ти е богато. Обясни ми, от какъв зор си тръгнал да мътиш главите на хората с излишни глупости? Мислиш, че на тях им е леко ли? Че са като тебе хайляк и ще ти уйдисат на акъла да правят простотии!

Той запали нова цигара и продължи: - Абе, трябва ти на тебе да поработиш и погладуваш известно време, че да стъпиш на земята! Иначе не вярвам да се оправиш!

- Турция е велика държава! - без повод отбеляза Джеват.

- Да! - съгласи се Сейхан. - И какво от това?

- Ще ни помогне да станем независими! Нали всичко преди тук е било турско? Или ще се отделим като Хърватска и Босна! Ще живеем с турците или като тях!

- Хубаво! - поклати глава мъжът. - Но Америка е по-велика страна от Турция! Значи по-добре да живеем като американци, ако ме питаш. И ако беше чел по някой вестник от време на време, щеше да разбереш, че в Европа хората опитват да се обединят, а не да се разделят! Някой ден границите ще станат просто една формалност, разбираш ли?

- Всичко това са приказки! – пренебрежително заяви момчето. - Европейците правят само това, което е в техен интерес!

- Да и са прави! Защото има достатъчно такива като тебе, дето не знаят какво искат и вършат само щуротии! Всичко им се струва лесно като на кино и като отидат в чужбина или попадат в затвора, или ги екстрадират с черен печат!

- Не всички!

- Разбира се, че не! Повечето остават и успяват по някакъв начин да си уредят живот. Но те не приличат на теб! Или по-скоро ти не приличаш на тях!

- Защо?

- Защото си див и непокорен! Защото си циганин!

Още същия ден Джеват и Роко отпътуваха за Добрич.