Легионът на обречените - 6

 

 

XXVI

- Така и не срещнах жена, която да ме обича истински! Имаше жени,  които се влюбваха в мен, имаше и такива, които ме обичаха за известно време, жена ми ме търпя докато сам не си заминах, но жената, която чакам в живота си, все още не съм намерил!

Венци въздъхна и се усмихна тъжно.

- Значи си разведен! - констатира Явор.

- Не съм! - повдигна рамене приятелят му. – Просто си тръгнах един ден и толкова!

- А деца имаш ли?

- И децата ми са като отношенията с жените! Веднъж се подиграх на една жена. Не беше нищо особено - нито много красива, нито много умна, но успя да ме омагьоса и й направих дете. Момче! Кръсти го на мен, а после ме заряза. Повлече се с един дебелак, който притежаваше два бижутерски магазина и едно чейнчбюро. Като ме срещнеше в града, все едно не ме познаваше. Сякаш я бе поразила амнезия. Пъшках, косих се, докато ми мина. Сега и да я срещна, не ме интересува. Просто вече не ми пука. Чудя се защо толкова се мъчих, като ме заряза. Предполагам, че и сам щях да си тръгна, ако не ме бе изпреварила. Но нали не съм свикнал да губя! Мамка му и живот! Никога не се подигравай с жена, защото и най-грозната курва в града да е, тъпкано ще ти го върне!

- И аз за малко не се свалих с една! – призна Явор. - Лежах в болницата, а една от сестрите нещо си падна по мен. Не знам какво чак толкова бе намерила в контузената ми физиономия, но се заигра с мен. Беше хубава и ме привличаше и ако всичко ми бе наред, сигурно щях да изневеря на жена си.

- Нищо! Като се върнеш, ще свършиш тази работа! Малко любов не вреди никому!

- Трънки любов! Просто момичето си нямаше приятел, а на мен ми бе останала любов само за синчето ми!

Двамата замълчаха. Влакът ритмично потракваше по релсите. Навън се влачеше сивият бездушен пейзаж на гръцката земя. След скандала в графията, сега отиваха на друго място за работа. Бяха се уговорили с някакъв собственик на хотел да ги чака на гарата в Спарта, едно градче след Аргос. Надяваха се тоя тип да ги устрои на работа там. В същност отиваха по-скоро по инерция и защото нямаше какво друго да правят. По пътя се шегуваха, макар да не им бе до смях. Псуваха на гръцки, турски, руски и румънски, а Венци обогатяваше колорита с немски и английски псувни, научени в родния му Бургас. Останалите пътници ги гледаха студено и недоволно, но не се месеха. След пристигането им в Спарта, хотелиерът ги поведе към частната си собственост. Хотелчето не бе лошо, но като разбраха каква сума ще дължат за нощувка всяка вечер, отново тръгнаха да дирят друго, по-изгодно място. Така обиколиха трима предприемачи, но или условията бяха скотски, или просто невъзможни за работа. Накрая отново се качиха на влака и за трети път се върнаха в гръцката столица. Като ги видя, гъркинята от графията се хвана за сърцето.

- Любима! - зарадва се Венци. - Ние пак сме тук! И си искаме парите, защото ни омръзна да се возим на влак и да ви зяпаме пустата земя!

- Какви ги дрънкаш глупако! - чу се гласът на преводачката отвътре.

Тя излезе със зачервено като домат лице и запита защо пак са се върнали.

- Заради теб, съкровище! - притвори очи Венци. - Толкова ни липсваше, че решихме да дойдем и да те вземем с нас. Ще си берем портокали през деня, а вечер ще се търкаляме страстно по щайгите в обора! Съгласна си, нали?

Жената изпръхтя от злоба и заговори бързо-бързо на гъркинята. После влязоха в офиса като затръшнаха вратата. Венци веднага почука и без да чака отговор, отвори. Странно, но преводачката доста любезно обясни, че трябва да почакат няколко дни, за да им върнат парите. Разбирайки, че ги будалкат, всички от групата си тръгнаха, сипейки проклятия. Вече нямаха пари за хотел, затова се упътиха към гарата. Там се настаниха на две срещуположни пейки и тъкмо се приготвяха да поспят, когато минаха двама полицаи и ги изхвърлиха от чакалнята. Огледаха им паспортите, но тъй като до края на визата им имаше още седмица, не посмяха да предприемат друго срещу тях. Така групата бавно се повлече из празните нощни улици на Атина. В централната част на града тук-там срещаха проститутки главно от руски, румънски и български произход. От една възрастна фльорца Венци изпроси бутилка бира и братски я раздели с Явор. Късно през нощта с подбити от безцелното скитане крака се спряха под покрива на някакъв запуснат склад. Натръшкаха се върху чантите си и веднага заспаха.

 

XXVII

 

През изминалата седмица Елица върна парите на Магда за котето. Беше и унизително да получава нещо незаслужено, а и детето не ядеше вкусните гозби с месо, които си позволи да му приготви няколко пъти. То не бе свикнало с наличието на месо ежедневно, затова се сърдеше и си искаше киселото мляко и бисквитите. Като не ядеше синът й, и тя нямаше апетит. В крайна сметка всичко оставаше за котето. През повечето време стояха в кухненския бокс, защото малката стаичка бързо и икономично се отопляваше. Радиоточката по цял ден бъбреше и запълваше с новини и музика, общо взето скучния им живот. От Явор нямаше никакви вести, а това я изпълваше с лоши предчувствия. Тя замислено гледаше през прозореца и стискаше в ръцете си ножа и недообеления картоф, когато телефонът иззвъня. Елица бързо вдигна слушалката. Облекчено чу гласа на съпруга си. Това, което и съобщи обаче, не беше никак радостно. В Гърция нямало работа, а и ги измамили в една графия, като им взели парите. Явор настояваше тя да отиде и да поиска в заем петдесет долара от Даниел, за да може да се върне в България. Да му прати парите до поискване в пощата в Атина. Тук връзката прекъсна и тя, отмаляла от неприятната новина, рязко затвори телефона.

„- Даниел! Пак тоя Даниел! Повдигаше й се вече от него. Как да иде и да го моли за пари, когато последния път го изгони от къщи. А и той бе такава свиня, че сигурно пак щеше да и се пусне."

Елица застана до прозореца и се загледа навън. По северната страна на покривите на   къщите снегът не беше стопен и неусетно се сливаше с мръсната мъгла, покрила града. Замръзналите локви проблясваха мътно сред оформени от втвърдена кал следи на коли. Няколко кучета се опитваха да влязат в отворен контейнер за смет, но безуспешно. Към тях се приближи парцалив старец, влачейки ръчна количка, и с железен шиш започна да боде разни неща, като прибираше тия, които му харесваха. Кучетата подскачаха край него, умилкваха се и получаваха всяко по реда си отпадъци за ядене. От близките тополи тромаво се отделиха два гарвана и закръжиха спокойно. Дрезгавото им грачене подплаши ято врабчета и те полетяха низко над къщите. - Мамо! - повика я детето. Елица се обърна. То и показваше пластмасово влакче, което вече бе успяло да разглоби. Косата му бе пораснала и дългите руси кичури се спускаха над очите. Около устата му бе засъхнала червена следа от лютеница. Бялата кожа на детето стоеше синкава, откроена на червения цвят на блузката, с която бе облечено. По краищата ръкавите й бяха леко разнищени, а в домашно плетените терлички на краката му се забелязваха две дупки на петичките. Тя клекна, хвана го за крачетата и зарови глава в тях. Цецко още ухаеше на нещо бебешко и чисто.

- Миличък! - прошепна тя. - Ще постоиш ли малко самичък?

- Да, мамо! - съгласи се детето. - На магазин ли ще ходиш?

- Да! - излъга тя и стана.

Изтри с длан сълзите от очите си и потърси в указателя телефона на Даниел. Като го намери, механично набра номера.

- Да, моля! - чу се от другата страна самодоволният му глас.

Тя затвори слушалката. Излезе в коридора и застана пред голямото стенно огледало. Още нямаше тридесет години и дори в старата бархетна рокля изглеждаше красива и съблазнителна. Представи си как биха я опипвали ръцете на Даниел и потръпна от погнуса. „- Яворе!" - тихо прошепна и до болка и се прииска мъжът й да е до нея, да я прегърне, а тя да зарови ръце в косата му. Съблече вехтата рокля и си обу дънки, а нагоре нахлузи един стар пуловер на Явор. Върна се при телефона и повторно набра номера.

- Можеш ли да дойдеш до блока? - с чужд глас запита, а Даниел отвърна, че след минутка е там.

Тя целуна детето по главичката и излезе. Пред блока не чака и пет минути. Зеленият мерцедес изви - до нея, трошейки с гумите си малки късчета лед по земята. В колата беше топло и миришеше приятно.

- Знаех си аз, че ще се обадиш! - доволно заръмжа гласът му. Ухаеше силно на автършейв и изглеждаше съвсем трезвен. - Какво ти трябва?

- Пари! - сухо отвърна тя.

Той запали цигара и я изгледа продължително, нагло.

- Колко?

- Петдесет долара!

- Само толкова!!?

- Да!

- Нали Явор уж печели пари?

- Не печели!

- Да-а! И как ще ми ги връщате после? – уж небрежно запита той.

Елица си пое дълбоко въздух:

- Сега ще ти ги върна! Всичките!

Даниел смачка цигарата в пепелника. Гласът и ръцете му затрепериха от вълнение:

- Не се ли шегуваш?

Тя го изгледа с неприязън, но сведе очи от срам. Той предложи:

- Да идем първо в ресторанта! Такива неща ще опиташ, дето не си и сънувала! После ще се качим в апартамента ми.

- Не! Изкарай колата на края на града и да свършваме по-бързо! Оставила съм детето само в къщи.

Той припряно включи на скорост. С тъп хумор отбеляза, че е станала много романтична, щом предпочита да прави любов като американците в колата. Изказа й лицемерно съжаление, че Явор не е успял в живота. По улиците малкото коли, които срещаха вече се движеха със запалени фарове. Денят си отиваше. В края на града имаше паметник на руски генерал, с площадка пред него. Даниел спря колата и я помоли да се прехвърлят на задната седалка. Тя послушно се премести и изтръпнала се отпусна. Студените ръце и накъсаният му дъх я накараха да потрепери. „- По-бързо! По-бързо!" - повтаряше в несвяст, докато той сваляше дрехите й.

Половин час след това, Елица влезе в банята и пусна душа. Почти нямаше топла вода, но тя дори не забеляза това. Търка се с гъбата дълго и мъчително, сякаш можеше да измие и оная, другата мръсотия, дето бе поела заедно с алчния мъж в колата.

- Господи! - тихо проплака. - Как ще живея сега?

 

 

 

 

 

ВТОРА ЧАСТ

 

I

 

От няколко дни Джеват и Роко гостуваха на циганите в пловдивския квартал Столипиново. Домакини им бяха най-бедната фамилия в района. През есента от енергото им бяха отрязали тока, но те закачиха с куки кабели направо за жиците по уличните стълбове.

В най-голямата, измазана с кал и слама стая, денонощно бучеше огромен, откраднат от някъде калорифер. Върху маса с отрязани крака бяха разхвърляни парчета недояден салам, хляб и туршия от голям трилитров буркан. Майонезата, изсипана направо върху парче вестник, жълтееше неприятно и разнасяше възкисела миризма. Откакто бяха тук, Джеват купуваше храната и виното, затова сега и големите и малките в къщата го гледаха с уважение и широко отворени очи. Бяха повярвали на лъжата му, че е представител на тайна ромска организация, най-вече поради наличието на толкова много пари у него. Сега той запалено им говореше:

- Какво значи циганин? Значи смет, значи най-нищожното същество в тая държава! Дори кучетата имат повече права от вас! 3ащо крадете вие, защо лъжете? 3ащото няма какво да ядете, защото нямате работа, защото никой не ви смята за хора! Ето в Америка също има много хора, които са безработни, но те са осигурени!

- Няма значение дали са бели или негри! Получават социални помощи, могат да се хранят и спят безплатно в специални пансиони и никой не ги обижда, както вас тук! С какво сте по-лоши вие? Не може ли и за вас да се направи същото? Може, но само в един случай! Когато принудите другите да се съобразяват вас! А това може да стане само със сила! Разбирате ли ме? Със сила! Бий, за да те уважават!

Той замълча за момент, а един беззъб мъж изфъфли въпросително:

- Кого да бием, значи?

- Всички! - отривисто замахна с ръце Джеват, а тия, които стояха най-близо, леко се отдръпнаха. – Ще палите колите на богатите копелета, ще палите къщите им,  фабриките,  горите!  Ще  рушите  пътищата!  Ще причинявате автомобилни и влакови катастрофи! Ще поставите на колене цялата скапана държава! Нека тя да ви моли, а не вие нея!

- А полицаите? - обади се някой отзад. – Знаеш ли как бият?

Джеват цял почерня от гняв. Погледна към мястото, откъдето бяха запитали и тихо каза:

- Като очистите две-три ченгета, ще спрат да ви бият! Трябва да им вземете страха, братя!

Всички се разшумяха. Започнаха да обсъждат, да се препират и карат. Един млад циганин се надигна и запита Джеват:

- А ти ще убиеш ли някой полицай, да ни покажеш как става? Така отстрани лесно се приказва!

- Ще убия! - рязко каза Джеват. В стаята всички замълчаха. Изведнъж усетиха, че това не са само приказки.  Сякаш  между тях се бе вмъкнало нещо студено и зло...

- А защо казваш вие, а не ние? Ти не си ли един от нас? - продължи младежът.

Джеват го изгледа хладно:

- Защото аз днес съм тук, а утре на друго място. Трябва да събудя всички заспали. Оставате вие и ако не сте разбрали какво ви говоря, тежко ви. Един ден ще се сетите за мен, но сигурно ще е късно.

Той излезе от стаята и пое дълбоко студения свеж въздух. След него излезе Роко и някак боязливо отбеляза:

- Ей бате, ама как го каза! Като на кино! Само, че не е верно, нали?

- Защо да не е верно? - безразлично запита Джеват.

Циганчето бръкна в носа си, почовърка задълбочено и като не откри нищо ценно, отговори:

- Защото не може да искаш тия работи! Ти не си убиец, нали!

- Хм! А може и да съм убиец! Какво знаеш ти за мен! За това не бива да се мъкнеш подире ми. Ако ме пипнат ченгетата, ще пострадаш и ти.

- Няма! Аз съм малък. Ние затова крадем, щото в полицията нищо не ни правят. Ако ни хванат, вземат откраднатото и толкова.

Двамата помълчаха, после циганчето продължи:

- Нали ти казах, че приличаш на баща ми. Той като се напиеше или вършеше глупости, или искаше да го обичаме. Много да го обичаме! Само тогава - казваше той - ще стоя при вас! Иначе ме губите! И до толкова си повярва, че накрая скочи под маневрата.

Върху лицето на Джеват се появи студената му усмивка:

- Аз няма да скоча Роко! Аз ще обърна маневрата! А това за обичта е глупост!

- Не е глупост! - Дръзко се опери малкият - Глупаво е да обръщаш влака! Ами, че кой се вози с влака - най-бедните! А това сме ние! И като обърнеш един влак, половината от пътниците ще са цигани. Значи ще убиеш своите! Това ли искаш?

Джеват мълчеше. Беше стиснал зъби тъй силно, че челюстите му се открояваха. Личеше вътрешната му борба. Шляпна леко малкия зад врата.

- Нищо не си разбрал, глупчо! Става въпрос за товарни влакове.

- А тях не ги ли карат хора?

- Във всеки случай, едва ли са цигани.

- Гледай си работата! От махалата имахме един съсед,  който  стана  помощник-машинист.  Много  се издигна и като се ожени, се премести в друг квартал.

- Ха, значи е бил абсолютен боклук, щом ви е зарязал!

- Не е вярно! Много беше добър и умен. Не дишаше лепило, не се караше с другите, а как издържа толкова много да учи, направо не мога да си обясня. Страшен човек!

- Много дрънкаш! - бутна го Джеват и двамата се прибраха в топлата стая.

Около масата вече бяха се наредили мъжете и най-възрастният от тях сам стана и покани Джеват до себе си.

- Виж, шефе! – започна той, като се опитваше да говори възможно по-авторитетно. - Ние сме съгласни с тебе, но ставаме само за някои работи! Да краднем - да! Това го можем супер! Само кажи какво и къде и нямай грижа за поръчката. Качество на световно знаеш, няма да се изложим! Обаче за убийство не ни търси! Не сме такива хора ние! Е, сега да има как да работим по час-два на ден и да ни плащат! Значи по-добри граждани на държавата, няма да се намерят от нас! Но щом са ни изоставили и като видят, че сме цигани си обръщат главата встрани, това ни обижда! Много се обиждаме, да знаеш! Затова ще крадем! И от нашите ще крадем, щото и те не ни смятат за хора! Ей, го Салията!  -  обърна се мъжът към останалите, а те одобрително изръмжаха. – Краде, краде жица_и виж какьв_палат построи отсреща. С кули като на дворец! И вдигна дувар от тухли да не виждаме какво става вътре и да не го окрадем ние. Колко пъти съм му искал заем, а той лъже като мръсен циганин, че нямал пари. Магазин за безалкохолни отвори, а продава алкохол по цели туби. Менте, разбира се! Пуснал две овчарски кучета в двора и а си стьпил а са те изяли! Обаче няма да я оставим ние тая работа така! Ще отровим  мастиите, а магазина ще запалим с бензин! Или ще турим бомба Да разбере Салията, какво значи ДЕМОКРАЦИЯ!   

Той спря за момент, уморен от толкова дълга реч и вече съвсем свойски предложи на Джеват:

- Шефе, сега да пратим някой при Салията да купи една-две туби вино, а?

Джеват въздъхна, бръкна и извади пари. Хвърли няколко банкноти на масата и каза:

- Аз ще полегна малко! Утре сутринта пътуваме! - и се отправи към съседната стая. Последва го Роко, а веселата фамилия подкара поредната веселба. На сутринта преди да тръгнат, Джеват установи, че парите от джоба на ризата му са изчезнали. Това беше по-малката част от всичките му средства. Доларите държеше скрити  в  колана си,  но те  си  бяха  на мястото.

Прекрачвайки през натъркаляните из цялата стая пияни мъже, той излезе без да каже нищо и без да се сбогува с никого. След него сънливо се повлече Роко.

 

II

 

И днес от графията не им върнаха парите. Утре им изтичаше визата и ставаха уязвими спрямо гръцките власти. На Венци не му пукаше особено, но Явор ходеше като зомби. Не му се спеше, не му се ядеше, нямаше настроение за нищо. Беше се провалил в намерението си да спечели пари. Това го убиваше. Чудеше се как ще си връща заема на Даниел, а пари за операцията вече не вярваше, че може да намери по някакъв начин. Венци бе в течение на тревогите му и се опитваше да помогне със съвет, но и съветите му бяха като него самия - щури и безумни. Ту му предлагаше да стане наркотрафикант, ту наемен убиец, а сега докато се чудеха накъде да тръгнат, реши, че могат да задигнат паркираната току-що пред тях Ямаха на улицата. Мотоциклетът работеше на място, подпрян на степенката си, а собственикът му - младо момче с яркочервен шлем, бе влязло в магазина отсреща.

- Ако ще правя глупости, - възрази Явор – то просто ще се върна и няма да изляза от графията, докато не ми върнат парите, или не ме прибере полицията!

- Прав си! - веднага се съгласи Венци. - Да се качваме!

Влязоха в асансьора и натиснаха копчето за петия етаж. В графията явно не ги очакваха, защото преводачката бе усмихната като отвори вратата. Щом ги видя, тя издаде хълцащ звук и понечи да затвори. Двамата я избутаха и нахълтаха в офиса. В стаята приятно миришеше на кафе, а гъркинята и синът и се бяха разположили в два кожени фотьойла около стъклена масичка и отпиваха от малки порцеланови чаши.

- Върнете ни парите! - твърдо каза Явор.

Беше настръхнал и готов на всичко. Синът на гъркинята рязко остави чашата на масичката и кафето се разля. Той се изправи и закрещя разярен. Беше висок младеж на около двадесет и пет години, с руса къдрава коса и искрящи сини очи. Пристъпи към Явор и го блъсна в гърдите. Явор му се опря и двамата се счепкаха. Запремятаха се из офиса, събаряха всичко край себе си, докато накрая се изтъркаляха в коридора. Там се блъскаха от стена в стена и накрая стигнаха до шахтата за отпадъци в стената до асансьора. С едно движение гъркът се опита да блъсне противника си в шахтата, но Явор се извъртя и младежът увисна с главата надолу в дълбоката дупка.

- Помо-о-ощ! - завика той истерично, а всички замръзнаха в очакване на най-лошото.

Майката на момчето припадна в коридора, а междувременно Явор го измъкна от шахтата и го пусна. То падна на колене от слабост, докато преводачката тичаше за вода да свестява майка му. От съседните офиси излязоха любопитни и някои от тях предложиха да се обадят в полицията, но гъркинята, дошла вече на себе си, ги спря. После се обърна към Явор и Венци и ги покани да влязат обратно в стаята. Без много приказки отключи малък сейф в някакъв шкаф и им върна парите. Помоли преводачката да им каже, че не иска никога повече да ги вижда. Окопитил се, Венци отвърна, че чувствата им са взаимни и двамата си тръгнаха. Стискаха доларите в ръцете си, не можейки да повярват, че наистина са им ги върнали. Бързо се отправиха към склада, където останалите от групата стояха при багажа. Разказаха им всичко с надежда, че и те ще отидат за парите си.

- И какво? - въздъхна отчаяно Слави. - Трябва да се бием и ние, за да ни върнат парите, а?

- Или да ни приберат в полицията заради вас? - допълни друг.

Венци си грабна чантата и подаде на Явор неговата. Изгледа деветимата седнали върху багажа си отчаяни мъже и каза:

- Копелета, ще се разделяме! Щом не ви стиска да си вземете парите, поне се покрийте по-добре. Тук ченгетата скоро ще ви усетят и днес - утре ще ви приберат!

- Млъкни, дрънкало такова! - упрекна го Слави - На теб сега ти е лесно. Върнаха ти парите и вече шапка на тояга. Можеш да се върнеш в България!

Всички замълчаха. Това, което до днес таяха дълбоко  в себе си,  Слави бе  казал  отведнъж. От рухналите им надежди за работа и печалба в тази чужда страна, бе останало само желанието да се завърнат в родината. Унизени, прекършени и отчаяни, те се стремяха към тази единствена думичка, в която бе сбран животът им - БЪЛГАРИЯ!

- Всички знаете как е в България! - глухо каза Явор. - Нали от там тръгнахме за по-добро!

- Добро! - възрази Слави. - Видяхме и доброто на Гърция! И все пак вие се връщате, а ние оставаме!

- Така е, мой човек! - намеси се Венци. – Като нямате кураж да си вземете собствените пари!

- Остави! - прекъсна го Явор. - Да вървим!

Двамата тръгнаха, сподирени от унилите погледи на оставащите. Отвън на улицата прехвърчаха редки снежинки.

- Кой казва, че в Гърция нямало сняг? – риторично запита Венци и сам си отговори: - Сняг има, пари няма, или поне няма за такива като нас!

Явор крачеше мълчаливо до него. Скоро стигнаха гарата.


III

 

Напоследък Юксел редовно посещаваше дядо Ахмет. Кога приказваха, кога мълчаха, но винаги му беше добре при стареца. Завърналите се от Полша братя се суетяха около ново закупения парцел земя, където щяха да строят къща подобна на неговата.

Купуваха материали, пазаряха се с майстори и срещнеха ли затруднения, го търсеха за съвет. Юксел бе доволен, защото с идването на братята, се разруши изолацията му в квартала. Сега пак беше лидер, макар и не с онова самочувствие отпреди смъртта на съседското момче. Днес бяха излезли на слънце пред къщичката на стареца. Седнали на две детски столчета, те примижаваха срещу светлината и се наслаждаваха на естествената топлина на лъчите му. Зимата вече си отиваше, от набъбналата земя с два реда прецъфтели вече кокичета, миришеше силно на пръст и влага. По циментовата пътека, водеща към клозета на двора, бавно пристъпваха две жълти котки. Спреше ли първата, спираше и втората, тихо мяукаха и се поглеждаха с пролетни желания. Дядо Ахмет извади цигарето и Юксел побърза да му предложи от своите цигари.

- Това са „Давидоф"! Екстра са!

Старецът леко се усмихна и взе една. Двамата запушиха.

- Какво става със сина ти? - попита дядо Ахмет.

- Не знам! - въздъхна Юксел. - От четири месеца го няма и не знаем ни къде е, ни какво прави! Жив ли е, умрял ли е, нищо не знам!

- За това си виновен ти!

- Но защо? - не се съгласи Юксел. - Бях му осигурил всичко! Кеф му пари, кеф му кола, кеф му момичета! Дори компютър му купих, макар да не го е погледнал. Всичко имаше синът ми, но...! - Не е имал всичко!

- И какво още му липсва според теб?

- Не знам! Ти ще кажеш!

Ядосан, Юксел се изправи и закрачи напред-назад по пътеката.

- Виж, дядо! Вярно, че не намирах време да се занимавам с него, но от нищо не съм го лишил!

- Не е вярно, синко! Дал си му останалото, а си го лишил от най-важното!

- От какво?

- От баща!

- Ей, като вземеш тъй да приказваш, направо се сцепвам! Като даскал си! Ама не мога хем да правя пари, хем да съм при сина си, нали?

Старецът не отвърна. Юксел запали нова цигара и продължи:

- За мен едно време нито се грижеха, нито го интересувах изобщо! Гладен ли съм, жаден ли съм, нямаше  значение!  Циганчета много,  все  някое  ще оцелее! За пари да не говорим! Колкото стотинки съм имал, са били от кражба или от продажба на старо желязо!

- Слушай, синко! - прекъсна го старецът. - Ти през живота си с честен труд да си спечелил нещо?

- Не си прави майтап! - изсмя се Юксел. – Кой в България е спечелил нещо с труд?

- Намират се и такива. Но, друго те питам аз! С твоите ръце ти нещо направил ли си? Да се очупиш от  работа,   а  после да седнеш  и  да  погледнеш направеното. Да му се порадваш!

- Къща съм вдигал! Най-голямата в махалата! Магазини имам, деца съм направил! Малко ли е?

Старецът не каза нищо. Стоеше си кротко и гледаше някъде през къщите и оградите. Сякаш не беше тук. Юксел постоя, пък продължи:

- Знам какво ще кажеш! Че парите ми не са чисти! А ти ми покажи много пари, които са чисти в България! Няма такива! Мътни години са това дядо и който натрупа капитал сега, той ще има и бъдеще!  Макар че и бъдещето в тая разсипана държава, хич не го виждам! Всички крадат, а на никой не му се работи! Това е истината!

Дядо Ахмет се размърда. Понамести си баската и отбеляза:

- Кой само го казва! Крадец вика - дръжте крадеца! Ще туриш ли джезвето на котлона да направиш по едно кафе?

- Готово! - отзова се веднага Юксел и влезе в къщата.

Много пъти бе приготвял кафе и знаеше кое къде е. Отвътре продължи разговора:

- Ние хората сме като животните! Както при тях има хищници и тревопасни, тъй сме и ние. Ако не изядеш другия, той ще те изяде! По-силният винаги побеждава и винаги е прав! Останалите пасат трева! Когато кафето кипна, той го разля в две очукани порцеланови чаши без дръжки и внимателно излезе на двора. Постави чашите на столчето, на което до преди малко стоеше, и клекна встрани. Старецът се пресегна и взе едната чаша. Бавно я изля на земята и запита:

- Ще ми сипеш ли половината от твоето кафе?

Юксел учудено го гледаше, но изпълни молбата му. Двамата засърбаха.

- Вкусно ли е? - запита дядо Ахмет.

- Да! - отвърна Юксел.

- Стига ли ти?

- Да! - потвърди Юксел, все още недоумявайки.

- Виждаш ли? Можеш и с цяла чаша, а можеш и с половин! Разлика почти няма, само дето, когато е половина чашата ти, кафето повече се услажда!

Юксел гледаше разлятото кафе по земята и се чувстваше виновен и малък. Като че ли някакъв магьосник го бе върнал в детството. Той преглътна и рече:

- Ей, как минаха годините, дядо!