Легионът на обречените - 5

 

 

XXI

 

 

  Случи се така, че във влака Джеват се запозна с едно момче. Казваше се Октай и бе невероятно общителен и приятен спътник. Надълго и нашироко обясни как изкарал казармата и сега отивал на сватбата на един набор от София. Щяло да падне голяма веселба и ако Джеват се навиел, можели да отидат двамата. Имало и много гаджета и нямало как да не свалят нещо. Личеше, че Октай бе мъжко момче, затова Джеват реши, че няма да му навреди да изкара една веселба между другото. Сутринта двамата взеха от централна гара такси и пред къщата в Орландовци бяха посрещнати лично от младоженеца. След продължителни прегръдки и възклицания, бяха въведени вътре и нагостени богато. После брата на младоженеца ги запозна с няколко момичета и ги оставиха да се забавляват както намерят за добре. Момичетата се смееха и бъбреха като свраки, но кой знае защо това не дразнеше Джеват.

- Освалдо Риос! – нарече го една закачлива циганка, с блестящ поглед, дълга, боядисана в червено коса и стройно тяло. Останалите не се двоумиха и продължиха да го наричат така. Скоро Октай привлече друго момиче при себе си и започна открито да я уговаря, да правят любов. Момичето се смееше и уж се дърпаше, но някъде след обяд вече се целуваше с него, а малко по-късно двамата изчезнаха за около час. Джеват не бе оставен и за минута на спокойствие от червенокосата. Мълчалив по природа, той бе принуден да отговаря на безбройните и въпроси, а когато Октай и новата му приятелка се върнаха отново при тях, червенокосата направо го запита, спал ли е изобщо  с момиче.

- Само с тия, които ми харесват! – отвърна важно той.

- Аз харесвам ли ти? – закачаше го червенокосата. Джеват не отговори. Стана, отиде при нея и я хвана за дългата коса. Усука я на два пъти в шепата си и така я поведе напред. Останалите момичета възбудено запищяха, а Октай ревна възторжено:

- А така, приятел! Покажи и сега котарака!

Шумотевицата стана неимоверна, защото отвън се чу пристигането на булката. Всички излязоха на двора и в стаята останаха само Джеват и момичето.

- Пусни ме! – помоли тя. Той пусна косата и, а тя впи горещи устни в неговите.

- Искаш ли ме? – простена момичето.

- Става, но после ще танцуваш за мен!

- Ще танцувам, Освалдо! Хайде, ела!

Късно вечерта, когато всички бяха пияни и щастливи като истински цигани, червенокосата заниза своя танц за Джеват. Беше намерила отнейде дълга вишнева рикля с голямо деколте и безброй извезани златни пайети и фалшиви пендари. Изящното и тяло се огъваше като трева на вятъра, косата и се пилееше като огнена река, а младите, но налети и тежки гърди подрипваха и караха мъжете да вият като вълци, да пият до дъно чашите и да ги трошат щедро по земята.

Сред гостите имаше доста българи, съседи и приятели на младоженеца. Един от тях, на достолепна възраст, но с едра и внушителна фигура се надигна заигра тежко-тежко срещу момичето.

- А така, дядо Киряк! – завикаха от всички страни сватбарите.

- Да ви покажа аз, как се играе кючек! – заклати едрата си грива мъжът.

Музикантите, вдъхновени от многото изпита ракия и сластната гледка надуха зурни до небесата, а тъпана заби като кълвач по сухо дърво. Постепенно оформиха един малък кръг около играчите, и всички наоколо пляскаха с ръце, свиреха, викаха, пееха и подскачаха като омагьосани от дивата музика. Принудиха момичето и старецът да се качат на една маса и продължиха страстния танц, но изглежда тежестта им дойде много, тя рухна с трясък и двамата играчи навириха крака сред останките и. Смехът не даваше на никого да си поеме дъх, сватбарите се валяха по земята, държаха се за коремите и хълцаха неудържимо. Веселието сякаш нямаше край. След малко, когато един по един започнаха да се надигат и сядат отново по масите, изпищя ужасен женски глас. След секунда и втори, а хората настръхнаха и се скупчиха в съседната стая.

- Дядо Киряк наръган! – повтаряха от уста на уста и се блъскаха, за да видят какво е станало. Върху един стол младоженецът и брат му придържаха едрия мъж, той дишаше тежко, а от гърба му стърчеше дръжка на нож. Писъците и вайканията не спряха, докато не дойде линейката. С доста труд наместиха в носилката ранения, а младоженеца седна до него, повтаряйки безсмислено:

- Не може да бъде! Ние не сме такива хора!

Почти час след това, се обадиха от Пирогов, че опасност за живота на дядо Киряк няма и едва тогава сватбарите насядаха отново по масите. В една малка стая на къщата Октай стоеше срещу Джеват и го гледаше с присвити очи. Отскорошният му приятел пушеше цигара мълчалив и спокоен като восъчна фигура.

- Защо? – откъсна се от Октай, но в отговор Джеват само се усмихна студено. Вратата на стаята се отвори и при тях влезе завърналият се младоженец. Лъскавият му сватбарски костюм бе зацапан на места с петна потъмняла вече кръв. Той изгледа и двамата, но Октай само повдигна рамене. Младоженецът отвори вратата към двора. Все така усмихвайки се, Джеват пусна цигарата върху килима, стъпка я и бавно излезе навън.

 

XXII

 

Утрото бе мътно сиво, ледено и зло. Елица изтри малко отворче върху заскреженото стъкло на прозореца и погледна навън. От височината на четиринайсетия етаж се виждаха покривите на къщите и малка тополова горичка отсам булеварда. Всичко като че ли бе поръсено с някаква пепел от блестящи кристали между която бавно и спокойно се точеха тънки кафяви нишки на пушека и комините. Тя потропа крака за да се стопли и духна на замръзналите си длани. Погледна към Цецко. Малкият бе увит като пашкул в одеяла и губери. На стената срещу нослето му парата бе образувала тънка коричка скреж. Температурата в стаята сигурно бе около нулата. Тя включи масления радиатор и го усили максимално. Като се събудеше детето, трябваше да е топло. Докато се суетеше из стаята, някой звънна на входната врата. Стомахът на Елица се сви. „- Само да не е Даниел!” – помисли тя, излезе и отвори.

Пред нея стоеше момичето, с което някога бе играла на кукли и жмичка в детството си, а сега бе собственичка на най-успяващата рекламна агенция в града. Бе облечена елегантно, с красива шапка на главата и някакво плетено кошче в ръце.

- Магда! – възкликна Елица. – Как се сети за мен?

- Така! – усмихна се старата и приятелка. – Няма ли да ме поканиш?

- Ох, влез! Извинявай, но в къщи е малко разхвърляно и студено! – Тя се засуети притеснено, но приятелката и я успокои:

- Идвам само за минутка! Долу таксито ме чака. Всъщност идвам за една услуга!

- Кажи! Само, че не знам, с какво мога да ти бъда полезна. По цял ден стоя с детето у дома и нищо не върша.

- Точно затова ми трябваш!

Магда извади от кошчето, увито в шал малко коте. То потръпна от студ, погледна ги с ясните си сини очи и измяука жално.

- Леле, колко е сладко! – погали го Елица.

- Радвам се, че ти харесва! – остана доволна приятелката и. – Значи, молбата ми е следната: Това коте трябва да стане голям котарак! Но аз нямам нито време, нито възможност да го гледам. Ако ти се съгласиш да го оставя тук, всеки ден ще получаваш по пет хиляди за храна и съответните грижи там. Къпане, хранене, възпитание и т.н. Като порасне след пет-шест месеца ще си го взема, защото ще ми трябва за разплод. Става ли?

- Боже мой, ама разбира се! - плесна с ръце Елица. - Само, че пет хиляди са много пари, Магда! Това са сто и петдесет хиляди на месец!

- А знаеш ли колко струва това коте?

- Коте като коте! Колко може да струва?

- Хиляда долара! Какво ще кажеш, а?

- Ама сериозно ли? - ту искаше, ту не можеше да повярва Елица. - Не може да е толкова скъпо!

- Нищо не знаеш за котките, мила! Това коте е от Австрия! Знае се породата му до десето коляно! Ти за твоя род знаеш ли толкова?

Елица в недоумение мълчеше.

- От специализираната къща „Манофред фон Бьонхов"! С родословно дърво и прочие, какво ще кажеш, а?

- Какво да кажа! На мен ми звучи като измислица.

Магда се изправи. Личеше, че е ядосана.

- Ще вземеш ли котето, или не?

- Ще го взема, но какво да правя с толкова пари?

- Каквото искаш! Все ми е едно, стига котето след половин година да е красавец!

- Добре!

- Ето ти парите за първия месец! - извади три банкноти по петдесет лева приятелката й.

- Другите ще ги пращам по секретаря си! Ще ме търсиш само ако се разболее или умре!

- А как му е името?

Магда се запъна, поизкашля се принудено и като си извади кърпичката, попи някаква несъществуваща пот по лицето си.

- Жан, но ми се струва малко неподходящо за български котарак! Ако искаш, измисли му име! Става ли?

- Става!

- Хайде, чао тогава! - Магда излетя от гарсониерата тъй бързо, както се бе появила. Елица приседна на един стол и се замисли. Всичко и се струваше толкова глупаво, че просто не можеше да бъде истина. Обаче трите банкноти на масата, кошчето и най-вече котето, което вече се умилкваше около краката й говореха друго. Тя го взе на ръце и му заговори:

- Ех, коте, коте! Покрай теб, изкарахме късмет и ние! А може би, покрай нас и ти си осигури сладък живот, а?

Котето само притваряше очи и все тъй жално мяукаше.

- Само не ми казвай, че Магда ги мисли всички тия глупости, дето ми наговори! Тя открай време си е била практична, а сега, в тая стагнация, да хвърли толкова пари за теб, е направо смешно! Но тогава - дръпна го за мустака тя - значи ги хвърля за мен и Цецко! И понеже знае, че няма да приемем нищо, те е измислила теб! Ех, коте!

Цецко се размърда и отвори очи. Все още сънен, той се пулеше в ръцете на майка си, откъдето срещу него се взираше котето.

- Мамо!

- Кажи, мило!

- Това писе ли е?

- Не!

- А какво е?

- Спасение в нищото!

- Какво?

- Нищо, миличък! Обикновено коте си е, но за нас е като котаракът в чизми!

- А как дойде тук?

- Донесе го една фея!

- Но нали феи има само в приказките?

- Не, има ги и в действителност, но се крият даже и от себе си!

Котето скочи от ръцете и в леглото при Цецко. Малкият го взе и зарови лице в пухкавата му козина.

- Мяу! - каза детето.

- Мяу! - отвърна му котето.

 

 

XXIII

 

Преди няколко дни Юксел бе изписан от болницата. Сега стоеше срещу дядо Ахмет и му бе неудобно да заговори пръв. Накрая все пак се реши и запита:

- Къде сгреших, дядо?

Старецът бавно прехвърляше броеницата си. По опушеното му, сбръчкано лице не можеше да се разбере нищо. Чудно, как такова съсухрено старче можеше да побере толкова мъдрост и сила едновременно.
Стана по-голям от хляба, синко! А твоят син - по-голям от Аллаха!

- Не е така, дядо! - по стар навик реагира Юксел, но се усети и призна:

- Впрочем, вярно е! Понаправихе малко пари в чужбина, а парите развалят човека! Може и да съм сгрешил някъде! Кажи какво да правя сега!

- Аз съм само един старец! - остави броеницата и посегна към цигарето си дядо Ахмет. - Не ми трябват много неща! Но пенсията ми не стига дори и за тях!

- Ето, видя ли? - подскочи Юксел. - Значи и ти си съгласен, че няма живот в тая държава!

- Живот може да няма синко, но вяра трябва да има! Има ли вяра, и живот ще има!

- Че в кого и в какво да вярвам, бе дядо? В политиците ли, дето все ни лъжат, в кмета ли, дето се сеща за нас само по избори, в Аллах ли, който и сред хората не ни е турил наравно?

- А ти направил ли си нещо за държавата и за хората, Юксел? Какво си дал, за да искаш, сине?

Юксел мълчеше.

- Значи, аз с моята пенсия от 36 хиляди, щом - вярвам и се моля на Аллах да се оправи животът ни, значи и ти ще можеш! Ако не успееш синко, лошо!

- И да оставя да ме газят? Само защото съм циганин?

- А колко българи са по-зле от теб, знаеш ли?

- Те не ме интересуват!

- Добре сине! Угаси пожара в дома си, а другото все някак ще мине! Всичко минава! И доброто, и злото, и животът ни! Смири душата си и не гледай с лоши очи на хората. А сина си набий! Пръчка му трябва на това момче! Ако не е вече късно!

Юксел нервно се надигна. Сбогува се със стареца и се прибра у дома. Затвори се в стаята си и се замисли. Имаше усещането, че гледайки някакъв филм, е пропуснал най-важната част, само защото е зяпал някъде встрани. Взе мобифона и набра братята си в Полша.

- Вече може да си идвате! Приключете всичко там и тръгвайте! До един месец да сте в България. От другата страна се чуха доволни възклицания и той прекъсна линията. - Интересно! - помисли Юксел. - Псуваме го това скапано място, а все ни тегли насам! Защо ли?

 

XXIV

 

Дълго блъскаха по високата порта, преди да се покаже гъркът. Разлаяха кучетата на селото, и когато Венци започна да удря с един голям камък по вратата, а от нея да хвърчат трески, брадатия най-сетне изскочи и започна да псува всички в групата.

- Тоя се пени, сякаш не той, а ние сме му взели парите и сме го пратили в оня въшлив обор! – изръмжа Венци. - Хайде с нас, авер! Ще спим заедно на щайгите! - подкани го, но гъркът не разбра нищо и се наложи криво-ляво племенникът на преводачката да му обясни възраженията  им.  Той  отново  се  развика, като ръкомахаше с все сила. Накрая затръшна вратата и се прибра.

- Каза, че не сме работници, а туристи и не иска повече да се занимава с нас! Ако продължаваме да го безпокоим ще повика полиция! - преведе племенникът.

- Готово! - съгласи се Явор. - Аз ще попитам полицаите защо ни ограбиха и излъгаха тия мошеници!

- На какъв език ще ги питаш бе, приятел? – запита племенникът. - Те направо ще те приберат на топло, а ти върви се обяснявай после!

- Ти ще им преведеш за какво става дума?

- Кой, аз ли? - присмя се момчето. - Да не съм луд!  Че да ми чукнат черния печат! Аз изчезвам, момчета! А вие като имате много претенции, оправяйте се сами! - той прехвърли раницата от едното на другото си рамо и тръгна по обратният път.

- Ей, копеленце! - викна Венци.

Племенникът не се обърна. Венци скочи след него и скоро го настигна.

В тъмнината се чу боричкане, после два звучини шамара изплющяха и момчето бе върнато с умела, полицейска хватка като ръката му бе извита зад гърба.

- Ох! - извика момчето, защото Венци започна да я извива още.

- Хайде, чуруликай, пиленце! - подкани го Венци.

- Какви са тия номера? Като почнем от леля ти и стигнем до тоя лъжлив грък!

- Нищо не знам! Пусни, че боли!

- Казвай, защото ще я счупя! - продължи да му извива ръката Венци.

Другите гледаха, без да се месят. Когато болката стана нетърпима племенникът призна, че такава била практиката да се ловят балъци за работа. Колкото са по-бедни и отчаяни хората, толкова по-лесно ставало всичко. Неговата роля била съвсем незначителна. Да стои два-три дни в началото с всички, да събере информация за тях, а после да се върне в графията и да докладва. За това му плащали съвсем малко - по 100 хиляди драхми на група. Венци му пусна ръката и с отвращение го срита отзад:

- Агент значи! Шестак! И това лайно се брои за българин!

Момчето си взе раницата и попита може ли да си ходи. Никой не му отговори. Всички стояха унили и се гледаха отчаяно. Недалеч изкрещя нощна птица, после проскимтя куче и докато се огледат, племенникът вече го нямаше. Явор метна голямата чанта на гърба си.

- Мислите ли, че до сутринта ще стигнем гарата, ако тръгнем пеша?

- Да тръгваме! Няма да стоим тук, я! – обадиха се няколко гласа.

Колоната от единадесет души бавно се повлече. Отпред вървяха Явор и Венци, а накрая се тътреше Слави. От време на време спираха да си наместят багажа и да починат. Духаха си на ръцете, защото бе доста студено. Някой изкара бутилка коняк и докато всеки  отпие по веднъж,  тя свърши. В утринната дрезгавина постепенно започнаха да се очертават клоните на дърветата, силуетите на къщите и релефа на местността.

- Прилича на нашия край! - каза Явор.

- Като погледнеш, всичко равно! Една особена свобода усещаш, като че ли си господар на света!

- Но не си господар и на задника си даже! – ухили се Венци. - Кво да кажа аз, дето съм се родил на брега на морето. Цял живот съм щастлив, щото го нося в себе си, където и да отида. Понякога ви се чудя как може да сте толкова дребнави и жалки. Сякаш са ви изпили соковете!

- Изпила ти е чавка акъла на тебе! - обади се някой от групата. Венци продължи да се хили:

- И сега също! Вървим, а сякаш отиваме към края на света. Кво сме се отпуснали като пачи? Ако не друго, то поне можем да си попеем! И той запя с цяло гърло. „На двайсет километра от Бургас...", после продължи с песните на Тоника, Щурците и когато всички край него запяха, той се провикна като на сватба: „- Бре, бре, бре, бре-е-й!"

Някак неусетно краката им олекнаха и пътят не им тежеше вече. Песните им бяха дали някаква илюзорна надежда и сега, като към мираж, бързаха да стигнат до гара. Вече по светло се добраха до нея. Малка провинциална гаричка, на която се въртяха няколко безделника, двама-трима пътника и важен гаров чиновник. Той мина край групата наперен като генерал и тъй презрително ги изгледа, че ако би могло, те на момента щяха да се изпарят в сивата досада на утрото. След малко мина влак за Атина и те се качиха на него.

 

XXV

 

Встрани от огромното хале на Централна гара в София бе сложен на постамент малък парен локомотив. Боядисан ярко в червено, зелено и златно, той стоеше като голяма забравена играчка на дете - великан. Подети от северния вятър, пухкавите пеперуди на снега се извиваха на светлината от гарата, обикаляха страхливо локомотива и кацаха под огромните му колела. От един час,  подпрян  на  единия  буфер,   стоеше  Джеват и пушеше цигара след цигара. Не усещаше студа, не чуваше шумния говор на забързаните пътници край себе си, нито виждаше настъпващата вечер. Беше като изтръпнал. От тайфата дишачи на лепило, седнали на близката пейка, стана малко мръсно циганче и приближи до Джеват.

- Бате, дай един лев!

- Изчезвай, манго! - изсъска Джеват.

- Ти да не си американец бе, бате! Кат си се облякъл газарски, мислиш не личи, че си мангал!

Джеват скочи и го хвана за омазаното палтенце. Вдигна го ядосан и сигурно щеше да го удари с все сила в земята, ако циганчето не се бе напикало от страх. Както го държеше във въздуха, то пусна тънка струйка през панталона си, която образува малка лъскава локвичка на земята. Джеват го пусна и тръгна по празния първи коловоз. Вървеше бавно, без да знае къде отива, без да мисли за нищо. Когато циментовата пътека на коловоза свърши, той седна на един бордюр и се загледа в преминаващите влакове. До него след малко приседна циганчето. То също мълчеше и гледаше с някаква неестествена умора в очите всичко пред себе си. Джеват запали две цигари и му подаде едната. Циганчето я взе и запуши.

- Мене ме казват Роко! - обясни кратко то. - Нашите всички дишат лепило.

- А ти? - прояви слаб интерес Джеват.

- Аз не! - отвърна сериозно то.

Джеват бръкна във вътрешния джоб на якето си и изкара нова банкнота от пет лева. Подаде я мълчаливо на Роко, но той > също така мълчаливо му я върна.

- Нали искаше пари?

- Вече не искам!

- Защо?

- Не ми трябват твоите пари.

Джеват стисна зъби. Нещо в главата му писна. Обърна се към малкия и глухо запита:

- Защо не ми искаш парите?

- Не знам бе, бате! - обясни Роко. - Я се виж как гледаш!

- Как гледам?

- Лошо! На кръв!

- И какво от това?

- Нищо! Така гледаше баща ми, преди да се хвърли под маневрата!

- Каква маневра?

- Дизелът, дето нарежда вагоните!

- И какво стана?

- Нищо! Умря! Стана на парчета и кръв! Много кръв!

- Ти затова ли дойде след мен?

- За какво?

- Да не направя като баща ти!

Малкият дръпна за последно от фаса и го хвърли към линиите. Отупа си снега от главата и стана.

- Не знам, бате! Ако кажеш, ще си ходя.

- Чакай! - хвана го за ръката Джеват. - Искаш ли нещо?

Циганчето подсмъркна зиморничаво, накокошини се в късото си палтенце и с усмивка призна.

- Да знаеш как ми се ядат кебапчета!

Джеват го поведе мълчешком към гарата. Слязоха по неподвижния от години екскаватор към подлеза и спряха пред първия кебапчия.

- Колко можеш да изядеш? - запита Джеват.

- Двайсе! - отряза, без да се замисли Роко.

- Айде бе! - присмя се кебапчията.

- Ако ги изям, ще ги дадеш ли без пари! – дръзко светанаха очите на циганчето.

Кебапчията се замисли малко, но реши да не спори:

- Е, то като е без пари, ти можеш и ушите ми да излапаш!

- Ушите ти са мръсни и космати! Яж си ги сам! - отхвърли идеята малкият.

Джеват плати за двайсет кебапчета и след като ги взе в една найлонова торба заедно с половин хляб, ги подаде на Роко. Той не чака и миг, бръкна в торбата и налапа цяло кебапче. Отчупи от хляба и съвсем си напълни устата. Задъвка лакомо и упорито. После взе второ, трето и така, докато в торбата останаха само две кебапчета. Плесна с омазаната си ръка по челото. Протегна торбата към Джеват:

- Бате, хапни и ти бе! Много са вкусни!

Джеват му отказа. Със същия апетит Роко погълна и останалите, а кебапчията и малкото търговци наоколо изръкопляскаха весело. Една продавачка на плодове му даде два портокала и един почернял вече банан, но това не смути циганчето. Изяде ги за минута и демонстративно се поглади по корема. Доволно отбеляза:

- Това беше за закуска! Сега да има и нещо за вечеря!

Хвалбата му отприщи такъв силен смях у сергиджиите, че минаващите наоколо пътници се спираха да видят какво става. И докато търговците обясняваха подвига му, Роко и Джеват отминаха към другия край на подлеза.